Определение № 50 от 25.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 912/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 2023/6.ІІ.2020 г. на австрийското „Йонгсан Ханделс“ ООД /ЕИН 4333470/, подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощиие от АК-Благоевград против решение № 2830 на Софийския апелативен съд, ТК, V-и с-в, от 17.ХІІ.2019 г., постановено по т. д. № 2682/2019 г., с което е било изяло потвърдено първоинстанционното решение № 453/8.ІІІ.2019 г. на СГС, ТК, с-в VІ-17 по т. д. № 1938/2017 г.: за отхвърляне на предявените от този търговец срещу софийското „ВЕИ Строй“ ЕАД три обективно кумулативно съединени осъдителни иска с правно основание по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и по чл. 57, ал. 2 ЗЗД, всеки един от които с цена над 20 000 лв. Оплакванията на австрийския търговец настоящ касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение в нарушение на материалния закон. Поради това той претендира отменяването му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който исковете му срещу софийското „ВЕИ Строй“ ЕАД да бъдели уважени изцяло, в пълните предявени по делото техни размери, както и ведно с присъждане на всички направени по воденето им разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационнаята жалба австрийското търговско дружество неин подател обосновава приложно поле на касационното обжалване освен с твърдението си за „очевидна неправилност“ на атакуваното въззивно решение /основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за директен достъп до касационен контрол/, още и с наличието на допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в задължителните за съдилищата постановки по т. 19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, в ТР № 5/14.ХІ.2012 г на ОСГК на ВКС по тълк. дело № 5/2012 г., в ТР № 1/2013 г., в ТР № 3/22.ІV.2019 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 3/2016 г., а също и в множество, постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на отделни състави от гражданската и търговската колегии на ВКС ( Р. № 214/10.ІV.2009 г. на ІІ-ро г.о. по гр. д. № 6466/07 г.; Р. № 10/1.ІІ.2012 г. на І-во г.о. по гр. д. № 130/2011 г.; Р. № 27/2.ІІ.2015 г. на ІV-то г.о. по гр. д. № 4265/2014 г.; Р. № 180/25.VІ.2014 г. на ІІІ-то г.о. по гр. д. № 991/2014 г.; Р. № 84/23.VІ.2009 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 681/08 г.; Р. № 57/7.VІ.2011 г. на І-во т.о. по т. д. № 546/2010 г.; Решение № 89/12.VІ.2013 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 431/2012 г. ) по следните четири процесуалноправни и един материалноправен въпрос: 1./ „Длъжен ли е съдът при решаване на въпроса за получаване на процесните панели, да съобразява всички доказателства по делото в тяхната пълнота и цялост или е достатъчно да се обсъжда само частично избрано съдържание?“; 2./ „Длъжен ли е съдът да приеме за доказани определени факти, при наличието на определени доказателства, след като законът казва, че, съгласно разпоредбата на чл. 180 ГПК, частни документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица?“; 3/ „Длъжен ли е съдът да съобрази, че решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащиге факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право?“; 4./ „За приложението на служебното начало във въззивното производство, доколкото въпрос за приложението на процедурата по чл. 301 ТЗ не е бил поставян нито в отговора на исковата молба, нито впоследствие - при разглеждането на делото?“; 5./ „Дали данните по делото за осъществено ползване на вещта биха могли да бъдат факти и обстоятелства, въз основа на които да се направи извод за липса на противопоставяне от страна на търговеца ответник по реда на чл. 301 ТЗ?“ По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация „ВЕИ Строй“ ЕАД-София /ЕИК[ЕИК]/ писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждане на разноски в размер на сумата от 9 950 лв. (девет хиляди, деветстотин и петдесет лева), изплатена като адвокатски хонорар, съгласно приложените към писмения отговор по жалбата договор за правна помощ от 3 юни 2020 г. и списък по чл. 80 ГПК. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадени от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на австрийското „Йонгсан Ханделс“ ООД /ЕИН 4333470/ ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: Според императивното изискване на чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК приподписаната от адвокат касационна жалба трябва да съдържа „точно и мотивирано изложение на касационните основания“. Това изложение е различно от другото - по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което следва да са посочени „основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1“. В процесния случай може да се констатира, че в касационната жалба на австрийското дружество не се прави оплакване за допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила, т.е. не се поддържа касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, пр. 2-ро ГПК. Неведените от касатора оплаквания са били само за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение в нарушение на материалния закон. Следователно формулираните от касатора „Йонгсан Ханделс“ ООД в изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба четири т.нар „процесуалноправни“ въпроса, представляват всъщност негови оплаквания за допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствени правила: на чл. 235, ал. 3, ГПК; на чл. 236, ал. 2 ГПК; на чл. 126, ал. 1 in fine ГПК; на чл. 7 ГПК и др. Но погрешното отъждествяване на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, от една страна, с основаие за допустимост на касацинния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния, защото очевидно се отнася до правилността на атакуваното въззивно решение. При потвърждаване на решението на първостепенния съд за отхвърляне изцяло на трите обективно кумулативно съединени осъдителни иска на австрийския търговец срещу ответното „ВЕИ Строй“ ЕАД-София /за присъждането на суми в размер на 1 604 204 евро; на 103 584.54 евро и съответно - на 50 000 евро/, от които първият с правно основание по чл. 57, ал. 2 ЗЗД, а вторият и третият – с правно основание по чл. 59, ал. 1 ГПК, въззивната инстанция е приела, че и трите претенции са били основани на извъндоговорни отношения между страните по спора, т.е. произтичат от твърдяното в исковата молба неоснователно обогатяване на ответника. Докато от събраните по делото доказателства с категоричност е било установено, че в изпълнение на свои договорни задължения към трето лице (словашкото „Етоп трейдинг“ АД) по три договора за търговска продажба на фотоволтаични модули от 27.ІV.2012 г. виенското дружество настоящ касатор, по изрична уговорка със словашкия купувач, е организирало за своя сметка транспортирането им до два терена, наети от този купувач от ответника „ ВЕИ Строй“ АД, като наемодател, намиращи се в България, обл. Хасково, [община], в местността „Юмрук Ая“, същите с пл. №№ 00289 и 00290. При тези данни по делото и идентифицирайки като спорен въпроса кое лице е получило процеснвите фотоволтаични панели, въззивният съд е взел предвид наличието на влязло в сила между същите страни съдебно решение от 24.VІІІ.2017 г., постановено по т. д. № 1862/2017 г. по описа на САС, ТК, 9-и с-в: за осъждането на „ВЕИ Строй“ АД-София, на основание чл. 57, ал. 2 ЗЗД, да заплати на ищцовото „Йонгсан Ханделс“ ООД-Виена сума в размер на 511 980 евро, представляваща равностойността на 4 200 бр. фотоволтаични модули /панели/, всеки един от които с мощност 230 W, тегло от 23 кг. и с размери 1 650 мм/99 мм, а всички общо представляващи част от процесните в настоящето производство 17 360 бр. модули. Базирайки се и върху изслушано по делото заключение на вещо лице, въззивният съд е приел, че предмет на влязлото в сила съдебно решение са индивидуално, а не родово определени вещи, вкл. и защото въпросните 4 200 бр. панели са били доставени в отдадените под наем от ответника „ВЕИ Строй“ ЕАД площи в [населено място], Хасковско с осем, конкретно посочени международни товарителници (CMR). С оглед именно това естество на движимите вещи, решаващият правен извод на въззивната инстания е бил за липса на предявен частичен иск с правно основание по чл. 57, ал. 2 ЗЗД, при уважаването на какъвто би се формирала обвързваща страните по настоящето дело сила на пресъдено нещо досежно правопораждащите факти на спорното материално право. Съответно по останалите два осъдителни иска - с правно основание по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, решаващите правни изводи на САС са били обусловени от констатацията, че извършените от австрийския търговец настоящ касатор за негова сметка /по силата на изрична договорна клауза със словашкия му контрахент „Етоп трейдинг“ АД/ транспортни разходи в размер на претендирата сума от 103 584.54 евро за доставянето на процесните фотоволтаични модули до местоназначението им в България, изключват a priori тезата в исковата молба, че със същата сума се е обогатило тъкмо ответното „ВЕИ Строй“ ЕАД. Докато по обективно кумулативно съединената претензция на касатора срешу последното за присъждане на сума в размер на 50 000 евро, като обезщетение за ползване без основание на процесните фотоволтаични модули, установеният с категоричност факт на поставянето на същите в държане на третото лице купувач „Етоп трейдинг“ АД „изключва пряката връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника“ - при това без от страна на австрийския търговец да са били ангажирани по делото доказателства „за цената на ползване на фотоволтаичен панел“. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на ТР, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалванато решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивнния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от общо 5-те правни въпроса, формулирани от австрйския търговец в изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба, няма естеството на такъв, който да е от обуславящо значение за изхода по конкретното дело. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането налице ли е допълнителната предпоставка за това по т. 1 на същия законов текст. В заключение, атакуваното въззивно решение не е и „очевидно неправилно“, тъй като то нито е явно небосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (до степен, в която законът да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък – extra legem (САС да е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма). При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответника по касация искане с правно основание по чл. 81, във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, австрайският търговец настоящ касатор ще следва да бъде осъден да заплати на софийското „ВЕИ Строй“ ЕАД направените от него разноски в размер на сумата от 9 950 лв. (девет хиляди, деветстотин и петдесет лева), представляваща изплатен хонорар за един негов адвокат от САК: съгласно приложенитe към писмения отговор по жалбата договор за правна помощ и списък по чл. 80 ГПК. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение