Определение № 3171 от 19.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1234/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. С. Г., подадена чрез процесуален представител адв. Д. П., против въззивно решение № 1412 от 16.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1615/2024 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 1903 от 27.05.2024 г., постановено по гр. д. № 1521/2023 г. по описа на Районен съд - Варна, с което е отхвърлен, предявеният от Г. С. Г. срещу М. И. П., иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за осъждането на ответницата да заплати на ищеца сумата от 9125 лева, представляваща дължимо възнаграждение по договор за изработка от месец август 2022 г. за извършени от ищеца по възлагане на ответницата в периода септември 2022 – октомври 2022 г. строително – монтажни работи в апартамент, находящ се в [населено място], ул. „Ц. Б. III-ти“ № .., ет. .., ап. .., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху претендираната сума, считано от подаването на исковата молба на 09.02.2023 г. до окончателното й изплащане. С решението са присъдени съдебно деловодни разноски. Касаторът счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация М. И. П., подаден чрез процесуалния представител адв. Т. Г.. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението, излага и становище по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, III гр. отд. при данните по делото намира следното: В обжалваното решение е прието, че договорът за изработка е консесуален, двустранен и възмезден. Формата не е елемент от фактическия му състав и съществуването му подлежи на доказване с всички, допустими от ГПК, доказателствени средства. В случая липсват доказателства, които да установяват при условията на пълно доказване наличието на сключен устен договор за изработка с възложител – ответницата и изпълнител – ищеца, липсват и доказателства за параметрите на същия, в какъвто смисъл са наведените от ищеца твърдения. Налице са единствено косвени доказателства за горното, съдържащи се в показанията на свидетеля Д. С. Д., според които свидетелят не е присъствал на разговора между ищеца и ответницата при предаване на ключовете за обекта (останал е в колата), както и че е виждал ответницата няколко пъти в апартамента, докато работели с ищеца. Предвид размера на претендираното от ищеца възнаграждение по твърдения да е сключен с ответницата договор, а именно – 9125 лева, свидетелските показания за установяване на съществуването на договор между страните са недопустими, с оглед установената в чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК забрана, освен при изричното съгласие на ответната страна, каквото по делото липсва, а напротив – налице е изрично противопоставяне. От събраните по делото доказателства – показанията на свидетелите Д. Д. и М. С., обсъдени във връзка със заключението на съдебно-техническата експертиза, е установено, че ищецът е извършил описаните в исковата молба строително-монтажни работи в апартамента на ответницата, но съобразно изложеното по-горе, не се установява между страните да е било договорено възнаграждение за извършената работа, съответно не се установява и наличието на облигационна връзка между страните с източник – двустранен договор. Г. С. Г. не е поискал с въззивната си жалба събиране на доказателства във въззивното производство, които не са били допуснати или събрани от първоинстанционния съд поради допуснати процесуални нарушения – хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК. При това положение ищецът разполага с възможността да претендира възнаграждение за извършеното на плоскостта на неоснователното обогатяване, но основаната му на договор претенция за възнаграждение, е неоснователна. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните правни въпроси: 1. „Може ли съгласието за сключване на неформален договор за СМР, като разновидност на договор за изработка да се изрази и чрез конклудентни действия?“; 2. „Когато между страните не е сключен писмен договор за изработка и при безспорно установения факт на изпълнение на възложената работа от страна на изпълнителя и ако тя е приета от възложителя, следва ли възложителят да заплати възнаграждение, като спорът за заплащането му бъде разгледан като такъв за парично вземане, произхождащо от създадено от страните облигационно отношение с източник договор?“; 3. „Действителен ли е договорът за изработка, ако в него стойността на възложената работа не е определена, но е определяема?“; 4. „От какъв факт произтича задължението на възложителя за заплащане на възнаграждение за изработеното – от приемането на изработеното или от съществуването му като изпълнена работа във фактическото държане на възложителя?“; 5. „Налице ли е валидно сключен устен неформален договор за изработка, който да послужи като основание за ангажиране на договорната отговорност на ответника по чл. 265, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, при липса на доказателства относно съществените елементи на договора за изработка – видовете и количествата възложени СМР и възнаграждението на изпълнителя?; 6. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства?“ и 7. „Допустимо ли е със свидетелски показания да се установява между страните какви точно строително-ремонтни действия са извършвани и в кой период с оглед ограничението на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК?“. Сочи, че възивният съд се е произнесъл в противоречие с приетото по първите пет въпроси в решение № 178 от 04.06.2015 г. по гр. д. № 6623/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 907 от 02.05.2011 г. по гр. д. № 3725/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 110 от 17.08.2011 г. по т. д. № 597/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 84 от 30.07.2015 г. по т. д. № 1428/2014 г. на ВКС, I т. о. и решение № 231 от 13.07.2011 г. по т. д. № 1056/2011 г. на ВКС, II т. о., а по шестия и седмия в решение № 3 от 15.03.2016 г. по гр. д. № 2526/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 283 от 01.11.2016 г. по гр. д. № 2117/2016 г. на ВКС, IV г. о. Настоящият състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси. Въззивният съд не се е произнасял по първия въпрос, доколкото по делото не са установени такива конклудентни действия, които съгласно практиката на ВКС да са годни да установят наличието на договор за изпълнение на строителни работи между страните. В решение № 97 от 03.07.2013 г., постановено по т. д. № 533/2012 г. на ВКС, II т. о. е прието, че съгласие за сключване на неформален договор за СМР, като разновидност на изработката, може да се изрази и с конклудентни действия. За да заместят изричното волеизявление за приемане на предложеното изпълнение и да формират съгласие за сключване на договора, конклудентните действия следва да са от такова естество, че да манифестират ясната воля на възложителя да се обвърже с договор за СМР при предложените в офертата на изпълнителя условия. За целта офертата трябва да съдържа достатъчна конкретизация на видовете и количествата работи, които изпълнителят предлага да изпълни, и на размера на възнаграждението, което иска да получи за извършването им. Когато работите и/или възнаграждението не са конкретизирани в офертата, конклудентните действия на възложителя ще съставляват само израз на намерение за водене на преговори за сключване на договор за СМР с изпълнителя, но не и насрещно волеизявление за сключване на договора, тъй като в този случай не би било налице недвусмислено съгласие на договарящите относно предмета на договора. Вторият въпрос не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като цитираната практика на ВКС – решение № 178 от 04.06.2015 г. по гр. д. № 6623/2014 г. на ВКС, III г. о. и решение № 907 от 02.05.2011 г. по гр. д. № 3725/2008 г. на ВКС, I г. о., е постановена при друга фактическа обстановка в този смисъл възприетото от касатора тълкуване е извадено от контекста и е неотносимо по настоящия казус. Въззивният съд не се е произнасял в решението и е безпредметно обсъждането на третия, четвъртия и петия правни въпроси. Същите са твърде общо теоретично и хипотетично поставени. По шестия въпрос: въззивното решение е мотивирано в съответствие с приетото в трайната практика на ВКС, съгласно която въззивния съд следва да мотивира решението си, съобразно правилата на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи (чл. 235, ал. 2 ГПК). Той следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните по делото, когато се отнасят до спорния предмет с оглед правомощията му по чл. 269 ГПК в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263 ГПК и извърши самостоятелен, и цялостен анализ на събраните в хода на съдебното дирене доказателства за релевантните по спора факти като обосновано посочи кои от тях възприема за установени и кои за неосъществили се, и изложи собствени мотиви – т. е. такива, които отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. Несъгласието на касатора с крайните изводи на съда само по себе си не може да обоснове достъп до касационно обжалване, то представлява касационно оплакване за неправилност на решението. По седмия въпрос относно допустимите доказателствени средства за установяване, че възложената работа е извършена от изпълнителя и приета от възложителя е формирана постоянна практика на ВКС, съгласно която в тежест на изпълнителя е да докаже, че е изпълнил възложената работа в уговореното количество, качество и срок, като това може да се извърши освен с двустранно подписани приемо-предавателни протоколи, също и с други доказателствени средства, например заключение на съдебно-техническа експертиза, свидетелски показания, сертификати за качество, други писмени документи, установяващи вложените в строително-монтажните работи материали. След като въззивният съд е обсъдил в настоящия случай всички събрани доказателства – заключението на вещо лице, свидетелските показания, писмените доказателства, то и изводите му относно осъществените СМР и тяхната стойност не са изградени в противоречие с тази практика. Установеното извършване на описаните в исковата молба СМР в апартамента на ответницата единствено не може да обуслови основателност на претенцията на ищеца, която е основана на договорно основание, съобразно уточнението на исковата молба от 24.02.2023 г., а може да послужи като основание за търсене на отговорност за неоснователно обогатяване, какъвто евентуален иск не е предявен в настоящото производство. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК на М. И. П. следва да се присъдят направените разноски за касационното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 1400 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение