Определение № 2365 от 15.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1568/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Делото е образувано по частна касационна жалба на М. М. И., чрез адвокат М. С., срещу определение от 26.02.2024 г. по в. ч. гр. д. № 994/2024 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 1482 от 11.01.2024 г. по гр. д. № 20241110101820/2024 г. на Софийски районен съд за връщане на исковата молба с вх. № 7636/10.01.2024 г., с която М. М. И. е предявила отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу С. Е. И.-Д., с искане да бъде признато за установено, че не съществува завещание от 22.10.2002 г. на Е. Е. И. в полза на С. Е. И.-Д., както и официален протокол за неговото обявяване, като производството по делото е прекратено.

Въззивният съд е съобразил в определението си, че М. М. И. е сезирала СРС с иск срещу С. Е. И.-Д., с който се иска да се установи, че не съществува завещание от 22.10.2002 г., съставено от Е. Е. И., както и протокол за неговото обявяване. Заключил е, че доколкото не се отрича съществуването на определено правоотношение, респ. материално право по него, искът следва да се подведе под нормата на чл. 124 ал. 4, изр. второ ГПК - за установяване несъществуването на факт - която предвижда забрана за предявяване на иск за съществуването или несъществуването на факти с правно значение, ако това не е предвидено в закон. Приел е, че липсва законова норма, която да предвижда възможност по съдебен ред да се отрича съществуването на завещанието в качеството на едностранен акт с правни последици, поради което предявеният отрицателен установителен иск е процесуално недопустим. Въззивният съд е изложил, че в нормите на ЗН са уредени исковете за защита на права, нарушени от завещание, страдащо от пороци, визирани в закона като основания за недействителност - чл. 42 и чл. 43 ЗЗД. Тези норми предвиждат възможност по исков ред да се оспори действителността на завещанието чрез установителен или конститутивен иск, но законът не допуска с установителен иск да се отрича съществуването на завещанието в качеството на документ, обективиращ волята на наследодателя. Нормите на ЗЗД, които няма пречка да се прилагат като субсидиарни - чл. 26, също не предвиждат възможност да се води подобен иск.

В определението на Софийски градски съд е изложено, че повдигнатите в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения са, че правата на ищцата са нарушени от процесното завещание, което е представено като доказателство по гр. д. № 3163/2021 г. на САС, поради което ищцата има правен интерес да иска оспорването му и представянето му в оригинал по настоящото дело. Въззивният съд е приел, че по същество М. И. се домогва в настоящото производство да релевира искане по чл. 101, изр. второ ГПК (отм.), но това е недопустимо, доколкото такова искане тя следва да стори пред съда по гр. д. № 3163/2021 г. на САС, по което е ответник по иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Посочил е, че е недопустимо в друго съдебно производство да се „поправят“ пропуски на страната по по-рано образувано производство, респ. да се цели достигане на различен доказателствен извод по отношение на определено доказателство, представено по друго дело (т. 1 от ТР № 5/14.11.2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС). Недопустимо е по настоящето дело да се разглежда по исков ред въпросът за съществуването на завещание, въз основа на което С. Е. И.-Д. по друго дело (гр. д. № 1102/2022 г. на СГС) е заявила за защита спорното материално право - за разваляне на договора за продажба на имота, предмет на процесното завещание. Съдът по иска за разваляне на договора за продажба на имота, който е във фазата на въззивно производство по гр. д. № 3163/2021 г. на САС, ще прецени като преюдициален въпроса за съществуването на завещанието и за неговите правни последици, защото този въпрос има значение за основателността на иска за разваляне. Производството по гр. д. № 1102/2022 г. на СГС, съответно и въззивното производство пред горния по степен съд, протича по реда на ГПК от 1952 г. (отм.), поради което ищцата по настоящото дело, която има качеството на ответница по иска с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, е длъжна да изчерпи всички свои правоизключващи, правопрепятстващи и правопогасяващи възражения срещу този иск, които следва да противопостави на ищцата, която се ползва от процесното завещание. Това е така, защото с влизане в сила на решението по иска с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД ще се преклудират споровете по всички релевантни факти, осъществени до приключване на устните състезания, независимо дали са въведени или не в процеса - чл. 224, ал. 1 и чл. 255, изр. второ ГПК (отм.). Аргумент в подкрепа на извода, че е недопустимо с предявения отрицателен иск да се въвежда оспорване съществуването на представен по друго дело документ, известен на страната по това дело, е и нормата на чл. 231, ал. 1, б. „а“ ГПК (отм.). С иска ищцата се домогва по същество да се снабди с решение, което да й послужи в бъдещо извънредно производство по отмяна на влязло в сила решение, а това е недопустимо - т. 3 от ТР № 5/14.11.2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Въззивният съд е намерил и че в случая е неотносимо ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Жалбоподателката счита определението на въззивния съд за неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2, предл. трето ГПК.

Формулира следните въпроси, по които твърди, че се е произнесъл Софийски градски съд:

1. Допустимо ли е предявяването на отрицателен установителен иск по отношение на документи, установяващи по своята същност наличието на самостоятелни права върху собственост или други вещни права, при наличието на висящ исков процес по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, по който страната не е участвала в оспорването им.

Относно този въпрос жалбоподателката се позовава на приетото в ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

2. Налице ли е преклузия по отношение оспорването на документи, които не са били достояние на новоконституирана страна по висящ исков процес.

М. И. сочи, че в практиката на ВКС не се съдържат указания или тълкувания в отговор на този въпрос, поради което счита, че той е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

3. Налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск по отношение на документи, които погасяват гражданско право или правоотношение, с правоизключващи, правопрепятстващи и правопогасяващи възражения срещу иск, след като оспорването му е било отказано във висящ процес.

Жалбоподателката отново визира ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС; твърди, че отговорът на този въпрос е от изключително значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

4. Кое тълкувателно решение намира приложение в случая - ТР № 5/14.11.2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г на ОСГТК на ВКС или ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

5. Искът по чл. 87, ал. 3 ЗЗД засяга ли собственически права или не.

По този въпрос, предвид липсата на съдебна практика, И. се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

6. Налице ли е отказ от правосъдие, след като с нито един от правните способи за доказване на обективната истина не е възможно оспорването на съществуването на документи, които създават права и правни отношения;

7. Отказът на съда да разгледа оспорването на документи в исково производство погасява ли правото да се търси защита по друг ред.

По седмия въпрос отново е визирано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това основание е визирано и по отношение на паследния въпрос:

8. Компетентен ли е съдът да се произнесе и прекрати дело, като цитира друго дело, без да се е запознал със съдопроизводствените действия по него в цялост.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира за установено следното:

Частната касационна жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване.

Съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК урежда, че по отношение на частните касационни жалби приложение намира чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК).

Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение/определение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

По първия въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не се констатира противоречие с визираното от М. И. тълкувателно решение, тъй като същото се явява неотносимо към настоящия казус. В тази връзка следва да се отбележи, че определението на Софийски градски съд е съобразено с разпоредбата на чл. 124, ал. 4, изр. второ ГПК и съдебната практика по приложението й. Законът не предвижда предявяване на иск за установяване несъществуването на завещание, поради което такъв иск се явява недопустим.

Въпроси №№ 2 и 5 от изложението са изцяло неотносими към предмета на делото, образувано по предявения отрицателен установителен иск. Същите имат отношение към образуваното по-рано дело по иск по чл. 87, ал. 3 ГПК.

Въпроси №№ 3, 4 и 7 не са съобразени с конкретните решаващи мотиви, изложени от въззивния съд, и затова не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въпрос № 6 е формулиран изцяло според защитните твърдения на М. И., които не съответстват на обстоятелствата по делото и на изложените от Софийски градски съд съображения.

Въпрос № 8 също не е въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по естеството си представлява оплакване за неправилност и необоснованост на въззивното определение.

Същевременно атакуваното пред ВКС определение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Определението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В случая не се констатира такъв порок на постановения от Софийски градски съд акт.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,