Определение № 917 от 25.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4894/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. И. И., против решение № 745 от 10.06.2024 г. по в. гр. д. № 711/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение по гр. д. № 17775/2021 г. на Районен съд – Пловдив за допускане на делба. Касаторът твърди, че решението е неправилно поради нарушение на закона при преценката на участвалите в съсобствеността лица. Иска отмяна на решението. Няма претенция за разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа специалната предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като формулира правен въпрос за значението на волята на лице, собственик на идеални части от недвижим имот, че е прехвърлил изцяло и в пълен обем собствеността си, която притежава, ако в нотариалния акт за разпореждане е посочена квота по-малка от притежаваната от лицето в действителност и прави ли го това задължително страна в делбеното производство, заедно с приобретателите му, придобили с воля, че придобиват изцяло собствеността на праводателя. Твърди, че този въпрос е обусловил правните изводи на съда и изхода на делото, но по него липсва практика на ВКС. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба Н. И. И. е подала отговор, в който излага съображения за липса на интерес от обжалване, отсъствие на основания за допускане на касационното обжалване и неоснователност на изложените срещу въззивното решение доводи в касационната жалба. Не претендира разноски. Другите участници по производството – съделителите Р. В. И. и Н. В. И., не са подали отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., при проверка на основанията за допускане на касационното обжалване, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител с надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За страната е налице интерес от обжалване, предвид засягане на правната й сфера от решението по допускането на делбата, поради което и възражението на другата страна за липса на такъв се явява неоснователен. Производството е във фазата по допускане на делбата. Образувано е по предявен от Н. И. И. против Р. В. И. и Н. В. И. иск по чл. 34 ЗС за делба на съсобствени по наследяване от Н. К. И. и последвали разпоредителни сделки (покупко-продажба и дарение) недвижими имоти, представляващи самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по кадастралната карта на [населено място] - жилище, заедно с прилежащите към него североизточно избено помещение, 1/3 идеална част от таван и общите части на сградата, включващи и подстълбищно пространство на външна стълба, и самостоятелен обект с идентификатор ***** - с предназначение за търговска дейност, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата, и с припадащата им се 1/3 идеална част от поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], върху който е изградена сградата етажна собственост, и в обема на правата, които е имал праводателят върху дворното място. След насочване на иска за делба и срещу В. И. И., в изпълнение на указанията на първоинстанционния съд за участието му като задължителен необходим другар в делбеното производство, респ. като условие за неговата допустимост поради наличието данни за съпритежание на имотите и от него, с решението по чл. 344, ал. 1 ГПК е допуснато извършването на делба на процесните недвижими имоти между четиримата съделители при дялове: за Н. И. – 60 842/84 540 идеални части, за Р. И. и Н. И. по 7 045/84 540 идеални части и за В. И. – 9 608/84 540 идеални части. Делбеният съд е приел, че процесните имоти са придобити от наследодателя Н. И. по време на брака й с И. И., при действието на СК от 1985 г. (отм.), въз основа на одобрена от делбения съд спогодба за делба по протокол от съдебно заседание по гр. дело № 1792/1983 г. на РС – Пловдив, с която същите имоти, формиращи дял III-ти с пазарна оценка 14 090 лева са поставени в неин дял при парично уравнение на дела на останалите съделители по производството в размер на 4 482 лева. Позовавайки се на задължителните разяснения, дадени в т. 3 на ППВС № 5 от 1972 г., първоинстанционният съд е приел, че съпружеска имуществена общност е възникнала единствено за тази част от придобитото в делбата имущество, съответстваща на извършеното парично уравнение, т.е. само за 4 482/14 090 идеални части. За останалите 9 608/14 090 идеални части е посочил, че имотите са станали лична собственост на Н. И., като след нейната смърт, настъпила на 12.09.1998 г., в наследствената й маса е включена и 1/2 идеална част от прекратената СИО в размер на 2 241/14 090 идеални части или общо в нея се включвали 11 849/14 090 идеални части, от които наследниците й по закон - преживелият съпруг И. И. и двете им деца В. И. и Н. И., наследяват по 1/3 идеална част (чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН). Тъй като преживелият съпруг е притежавал другата 1/2 идеална част от прекратената СИО (2 241/14 090 идеални части), е прието, че след смъртта на наследодателя Н. И. той е придобил общо 18 572/42 270 идеални части, а всяко от децата (ищецът Н. И. и ответникът В. И.) - по 11 849/42 270 идеални части. Прието е, че по силата на сключен договор за покупко-продажба по нотариален акт № 102/2013 г. И. И. продава на Н. И. 4/6 идеални части от процесните недвижими имоти, но тъй като той притежава по-малка част от имотите, а никой не може да прехвърли повече права отколкото сам притежава, договорът е произвел действие само за неговите 18 572/42 270 идеални части и така Н. И. е станала собственик общо на 60 842/84 540 идеални части от процесните имоти. Посочено е също, че с последвалия договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 52/2016 г., В. И. е дарил 1/6 идеална част от имотите, равняваща се на 7 045/42 270 идеални части на дъщерите си Р. И. и Н. И., при равни права, т.е. по 7 045/84 540 идеални части на всяка, като той е останал собственик на 9 608/84 540 идеални части, представляващи разликата между наследените 11 849/42 270 идеални части и дарената 1/6 идеална част. За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част относно лицата и частта на съделителите, въззивният съд е намерил за неоснователно оплакването на съделителя В. И. за неправилно допускане на делбата с негово участие поради допусната грешка в нотариалния акт за дарение относно действителната му воля. Въззивният съд е изложил мотиви, че в договора за дарение по нотариален акт № 52/2016 г. ясно е удостоверена изявената дарствена воля на праводателя по разпоредителната сделка да прехвърли поравно на двете си дъщери притежаваната от него 1/6 идеална част от имотите. Посочено е, че тази идеална част не е пълният притежаван от него обем права в съсобствеността на делбените имоти. Затова при наличието на права в съсобствеността на основание чл. 75, ал. 2 ЗН е изложено, че съдът е задължен да създаде условия за конституирането му като задължителен необходим другар в делбеното производство, в което е недопустимо да се установява различна от обективираната в нотариалното производство воля на страната. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване не е налице. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК - ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като едновременно с него е необходимо да обоснове и някоя от специалните предпоставки по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения въпрос, свързан с възможността да се приеме при тълкуване по чл. 20 ЗЗД, че действителната воля на прехвърлителя е за разпореждане с пълния обем от правото му на собственост върху имот, въпреки посочването в нотариалния акт на по-малък дял (респ. по-малка квота) от собствеността, и с необходимостта от задължителното участие на прехвърлителя в делбения процес. Въпросът е от обуславящо значение за крайната решаваща воля на въззивния съд, поради което за него е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът твърди, че липсва постановена от касационната инстанция съдебна практика по този въпрос, поради което следва да се приеме, че правната квалификация на поддържаната от него специална предпоставка за допускане на касационното обжалване е регламентираната в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Този довод обаче не е достатъчен, за да обоснове наличието на тази предпоставка за селекция на касационната жалба. Това е така, защото съгласно изложеното в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона и развитието на правото формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване, при които приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая от касатора не е обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Извън твърдението за липса на практика на касационната инстанция не се обосновава наличие и на останалите елементи на третата форма на основанието – непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Отсъствието на надлежно обосноваване е достатъчно основание за отказ да се допусне касационно обжалване. Налице е също и постановена по реда на чл. 290 ГПК трайно установена практика на ВКС за тълкуването на договорите, включително и по сходен на поставения в изложението към касационната жалба въпрос - решение № 162 от 29.01.2019 г. по гр. д. № 10/2018 г. на ВКС, I г.о. В решението е дадено тълкуване, че дейността на съда при тълкуване на неясна договорна клауза по реда на чл. 20 ЗЗД е обективна и при осъществяването й следва да бъде съобразена изявената, а не предполагаема воля на страните, без да се подменя нейното съдържание. Чрез тълкуването не може да бъде изменено договорно установено задължение или да бъдат създадени права, каквито страните не са уговорили. Затова не би могло, при тълкуване на договор за прехвърляне на право на собственост върху недвижим имот, изрично изявената от страните воля за прехвърляне/придобиване на идеална част от правото на собственост да се игнорира и да се приеме, че действителната им воля е била да се прехвърли собствеността върху целия имот. Следователно при посочената за ясно изразена воля от страните по договора относно разпореждането с конкретна идеална част от собствеността върху имотите въззивният съд в съответствие с тази практика е изложил за недопустимо да се приеме, че действителната воля е за разпореждане с пълния притежаван от прехвърлителя (сега касатор) обем от правото на собственост върху процесните имоти. За необходимостта от участие в делбения процес и правилното конституиране на страните в делбено производство също е налице задължителна практика на ВС и ВКС и казуална практика, постановено по реда на чл. 290 ГПК, в която е разяснено, че като надлежни страни в производството за делба следва да участват всички сънаследници/съсобственици, тъй като съгласно чл. 75, ал. 2 ЗН, когато делбата е извършена без участието някой от тях, тя е изцяло нищожна. Лицата, притежаващи идеална част от вещното право, предмет на делбата, имат качеството на задължителни необходими другари в делбеното производство. Задължителното другарство представлява частен случай на необходимо другарство, при който участието на всички другари в процеса е условие за неговата допустимост. Делбата е особено исково производство и задължителното другарство на всички съсобственици се основава на естеството на спора и невъзможността влязлото в сила решение, постановено по дело за делба без участието на съсобственик, да породи правните последици по прекратяване на имуществената общност. Затова общото предявяване на иска от или срещу всички другари, чието участие в производството е задължително, представлява абсолютна положителна процесуална предпоставка, без наличието на която исковото производство е недопустимо. Нарушаването на изискването за съвместна процесуална легитимация е нередовност на исковата молба, за която съдът следи служебно и е задължен да упражни правомощията си съгласно чл. 7 и чл. 129 ГПК - т. 1 от ППВС № 4/1964 г., т. 12, б. „д“ от ППВС № 1 от 10.11.1985 г., т. 1 от ТР № 1 от 19.05.2004 по тълк. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 6 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 3 от 29.06.2017 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС. В същия смисъл са и постановените по реда на чл. 290 ГПК решения (решение № 332 от 27.12.2012 г. по гр. д. № 1175/2011 г. на ВКС, I г.о.), в които е прието, че участието на всички съсобственици в делбата е необходимо, за да може делбеното производство да постигне целения ефект – прекратяване на съсобствеността, и да не се наложи прекратяването й да стане в нов исков процес. Наличието на постановена по формулирания от касатора въпрос задължителна и казуална практика на върховната инстанция, която не се нуждае от осъвременяване, също изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което касационното обжалване на въззивното решение не може да се допусне на поддържаното основание. Не се констатира наличие и на някое от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на въззивното решение. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.