Определение № 410 от 10.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2548/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3ГПК. Образувано е по подадената чрез адв.М. С. от АК - Бургас частна жалба на ищеца Ваканционно селище „Русалка“ АД, [населено място], срещу определение № 91/12.02.2024г. по възз.ч.т.д.№ 14/2024г. на САС. С него е потвърдено определение № 3599/20.10.2023г. по т.д.№ 288/2023г. на СГС, с което, на осн. чл.130 ГПК, е прекратено производството по делото. В частната жалба се оспорва изводът на първоинстанционния съд за липса на правен интерес от провеждане на иска по чл.29 ЗТРРЮЛНЦ. Според частния касатор правен интерес се изисква при установителния иск по чл.124 ГПК, но за специалния иск по чл.29 ЗТРРЮЛНЦ не се изисква друг правен интерес, освен законоустановеният в посочената правна норма. Счита, че правен интерес е налице винаги, когато за ищеца са настъпили неблагоприятни последици и той се стреми да ги отстрани. Оспорва извода, че заличаването на вписването би имало действие само занапред. Искането е за отмяна на обжалваното определение и за присъждане на направените разноски. В приложеното към частната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е въведено основанието за допускане на обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следния въпрос: „За действието на заличаването на вписването спрямо трети недобросъвестни лица“ С подадения чрез адв.О. Ш. писмен отговор ответникът „Хелио-тур-с“ АД, [населено място], признава основателността на частната жалба. Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното: Първоинстанционното производство, т.д.№ 288/2023г. на СГС, е образувано по предявения от Ваканционно селище „Русалка“ АД, [населено място], в качеството на член на Съвета на директорите на „Хелио-тур-с“ АД, [населено място], иск, с правно основание чл.29 ЗТРРЮЛНЦ, против„Хелио-тур-с“ АД, [населено място], за установяване на порок на извършеното на 31.03.2016г. вписване по партидата на „Хелио-тур-с“ АД, [населено място], на З. А. И. като представляващ. Релевирани са доводи, че вписаното обстоятелство е несъществуващо, предвид извършване на вписването въз основа на неистински документ – протокол от заседание на Съвета на директорите на ответника, което не е провеждано, и подписите на протокола не са на членовете на Съвета на директорите на ответното дружество. Въведени са твърдения, че в периода, през който е била вписана като представител на ответното дружество, вписаното лице е сключило от негово име неизгодни договори и е подписала записи на заповед, в резултат на което дружеството търпи огромни вреди, а уважаването на иска би довело до прогласяване за относително недействителни сключените предварителен договор за продажба на недв. имот и дв. вещи и договори за наем и поетите от името на дружеството задължения по записи на заповед, а спорът по иска по чл.29 ЗТРРЮЛНЦ е преюдициален за висящото производство по т.д.№ 257/2021г. на БОС с предмет чл.19, ал.3 ЗЗД. С първоинстанционното определение № 3599/20.10.2023г. т.д.№ 288/2023г. на СГС производството по делото е прекратено, на осн. чл.130 ГПК, поради липса на правен интерес. В него е прието, че целените от ищеца последици не биха могли да се реализират чрез иска по чл.29 ЗТРРЮЛНЦ, тъй като вписването, предмет на производството по делото, е прекратило своето правно действие с извършеното на 17.06.2016г. последващо вписване на друго лице за представляващ, респ. със заличаването на З. И. като представител на ответното дружество. Посочено е, че при евентуално уважаване на иска по чл.29 ЗТРРЮЛНЦ, решението на съда би имало действие занапред, т.е. оспорваното вписване би било с установен порок, но от влизане в сила на решението на съда. Формирани са мотиви, че действието на позитивното регистърно решение, респ. вписване, обвързва всички до момента на неговото заличаване, с оглед гарантиране на правната сигурност и защита на правата и интересите на третите лица, които са се доверили на вписванията в ТР, а за вредите, причинени на дружеството, вписаният изпълнителен член носи отговорност по чл.240, съотв.240а ТЗ. За да потвърди определението за прекратяване на производството по иска, въззивният съд се е позовал на т.1 и т.2 от ТР №1/2002г. на ОСГК на ВКС, че са нищожни липсващите/невзети/ решения на орган на дружеството. Посочил е, че, когато такова решение е вписано в регистъра, е налице хипотеза на вписване на несъществуващо обстоятелство по см. на чл.29 ЗТРРЮЛНЦ, което подлежи на установяване по реда на чл.29 ЗТРРЮЛНЦ с установителен иск, за който наличието на правен интерес е абсолютна процесуална предпоставка, а правният интерес от провеждането му се обуславя от последващото му действие по отношение на охранителното производство. Въззивният състав се е позовал на мотивите към т.ІІІ от ТР №1/06.12.2002г. по тълк.дело № 1/2002г.на ОСГК на ВКС, в които е прието, че несъществуващо обстоятелство има в две разграничени хипотези: 1/Липсващо (невзето) решение на орган на дружеството, за което е допуснато вписване в търговския регистър, т.е. има неистинско удостоверяване, тъй като удостовереното обстоятелство не е съществувало и то към датата на регистърното решение, последица от установяването на което е заличаване на вписаното обстоятелство, което няма обратно действие, като в този случай вписаното несъществуващо обстоятелство е имало действие по отношение на третите добросъвестни лица от вписването до заличаването му; 2/ Вписване на обстоятелство, което е съществувало, но в последствие по исков ред е установена нищожността му, което е отразено в последствие в търговския регистър, в който случай вписването също няма обратно действие. В разглеждания случай въззивният състав е приел, че след заличаване на вписването на З.И. като представляващ ответното дружество чрез последващо вписване на друг представляващ целеното от ищеца заличаване на вписаното обстоятелство няма да породи присъщите правни последици на решението по иска с правно основание чл.29 ЗТРРЮЛНЦ. Намерил е за неотносими изложените от ищеца в частната жалба доводи, че правният му интерес е обоснован с доказването на недобросъвестността на трети, неучастващи по делото трети лица, договаряли с представителя на ответното дружеството и в чиято полза са издадени записи на заповед, както и за възможността решението по делото да се ползва като доказателство в други производства. В тази връзка в обжалваното определение е посочено, че недобросъвестността на трети лица няма да произтече пряко от евентуалното позитивно за ищеца решение по делото, а ще следва да бъде доказана в съответните производства между надлежните страни по тях, още повече, че „самото съдебно решение няма характер на писмено доказателство и не подлежи на приемане като такова в други производства, предвид невъзможността да бъде оспорвано по реда, предвиден за писмените доказателства“. По отношение на изложените твърдения за търпени вреди от ответното дружество въззивният съд е намерил, че са относими към чужди права – правата на ответника, а обосноваването на правен интерес със защита на чужди права е недопустимо. Настоящият състав намира, че липсва основение за дсопускане на обжалване. Поставеният от касатора въпрос не е значим за крайния изход на спора в смисъла, изяснен с т.1 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Видно от мотивите на обжалваното определение, изводът за липса на правен интерес е обоснован с невъзможността при успешно провеждане на иска да се постигне целеното изменение на съществуващото правно положение на ищеца, според въведените от него твърдения. Въпросът е израз на несъгласие с правилността на направения извод, че при евентуално успешно провеждане на иска по чл.29 ЗТРРЮЛНЦ заличаването няма да има обратно действие. Правилността е изключена от предмета на селективната фаза на касационното производство. За пълнота на изложението следва да се посочи, че по поставения въпрос не е обосновано приложното поле на въведеното допълнително основание за допускане на обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, изяснен в т.4 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Частният касатор не поддържа да се налага промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на даденото тълкуване. Въведените доводи за липса на съдебна практика не са достатъчни, тъй като частният касатор не поддържа да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, което именно налага създаването на съдебна практика по въпроса. Поради изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване на обжалваното определение. Разноски за подаване на отговора на частната жалба не се присъждат, тъй като липсват данни да са извършени. Мотивиран от горното, съставът на I т.о.,