Определение № 554 от 04.07.2018 г. на ВКС по д. № 3151/2017 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на ищеца по първоначалния и ответник по насрещния иск З. Д. /починал и заместен от наследника Т. А./ и на ответника по първоначалния и ищец по насрещния иск Д. Б. срещу въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. № 4305/15 г. /основно и за поправка на ОФГ/ и по допускане на обжалването. С основното въззивното решение от 6.06.16 г. е уважен до размер на 19 696 лв. и отхвърлен до пълния предявен размер от 55 000 лв., поради прихващане със сумата 35 303 лв. по насрещния иск с пр. осн. чл.59 ЗЗД и възражението за прихващане на ответника, искът на З. Д. срещу Д. Б. по чл.55, ал.1 ЗЗД. С решение от 20.01.17 г. по въззивното дело са отхвърлени молбите и на двете страни за поправка на очевидни фактически грешки в решението от 6.06.16 г. Съединена за разглеждане по настоящото дело е частната жалба на ответника Д. Б. срещу въззивното определение за разноските от 31.05.17 г., постановено по реда на чл.248, ал.1 ГПК.

Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими.

За допускане на обжалването на въззивното решение от 6.06.16 г. в частта, с която искът му е отхвърлен, касаторът – ищец З. Д., заместен от наследника Т. А., се позовава на чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК.

Поставя като разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, противоречиво решавани от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото следните материалноправни и процесуални въпроси от предмета на спора:

1.При направено възражение за погасяване на вземането по давност, длъжен ли е съдът да изследва наличието както на кратката, така и на общата погасителна давност или с други думи да разгледа всички хипотези на погасяване на вземането по давност? При направено възражение за погасяване на вземането поради изтичане на кратката погасителна давност, длъжен ли е съдът, ако констатира, че за вземането не се прилага кратката давност, да се произнесе за изтичането на общата погасителна давност? Въпросът е поставен в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.2 ГПК.

2. Допустимо ли е и следва ли да бъде разгледано възражение за прихващане със сума, по отношение дължимостта на която има произнасяне с вл. в сила решение? Наличието на влязло в сила решение по спора, предмет на възражението за прихващане, представлява ли процесуална пречка от категорията на абсолютните, водеща до недопустимост да бъде разгледано заявеното възражение за прихващане? Въпросът е поставен във връзка с възражението за прихващане със сумата от 6 503 лв., в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК.

3. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства и всички направени от страните доводи, като изложи съображения кои от тях намира за неоснователни и защо? Въпросът е поставен в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК.

4. Налице ли е неоснователно обогатяване по чл.59, ал.1 ЗЗД, ако ответникът не е ползвал имота лично или чрез друг и не го е държал и владял? За да е налице неоснователно обогатяване по см. на чл.59 ЗЗД следва ли ползвателят да е получил реален доход от ползването на имота, за да има разместване на материални блага? Следва ли да е налице увеличаване на актива на имуществото на обогатения или намаляване на неговите пасиви или пък спестяване на някои разходи, които той иначе е трябвало да понесе, за да бъде уважен искът по чл.59 ЗЗД? Следва ли ищецът по иск с пр. осн. чл.59 ЗЗД да доказва реално обогатяването на ответника или е достатъчна възможността, която той е имал за това? Въпросът е поставен в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.1,2 и 3 ГПК.

5. Кой е началният момент, от който се дължи обезщетение за лишаване от ползване на недвижим имот на осн. чл.59 ЗЗД по обявен за нищожен договор? Обезщетението по чл.59 ЗЗД за ползване на недвижим имот, основано на нищожен договор, се дължи на изначална липса на основание или на отпаднало основание – от влизане в сила на решението за обявяване нищожността на договора? Въпросът е поставен в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК.

6. Следва ли в размера на обезщетението по чл.59 ЗЗД да бъдат взети предвид и извършените от лицето, за което се твърди, че е ползвало имота, разходи за поддържане на същия, или обезщетението следва да бъде изчислено единствено въз основа на среднопазарния наем за определен период? Въпросът е поставен в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК.

По допускане на обжалването ВКС намира следното:

Въззивният съд, след като е приел, че първоначалният частичен иск на З.. Д. с пр. осн. чл.55, ал.1,пр.1 ЗЗД / за връщане на платената от него цена по признатия за нищожен договор за продажба на недв. имот, сключен с наследодателя на ответника/ е основателен в пълния предявен размер от 55 000 лв., е намерил за основателно и е уважил възражението на ответника Б. за прихващане със сумата от 6 503 лв., присъдена му като деловодни разноски по други дела между страните. Приел е за основателен и насрещният иск на ответника по чл.59 ЗЗД за сумата 28 800 лв., обезщетение за лишаването му от ползването на имота, прехвърлен с признатия за нищожен договор, за периода 23.01.2007 г. – 12.02.2010 г., и тази сума също е прихваната от сумата по първоначалния иск. Отхвърлил е като неоснователно направеното от ответника по насрещния иск З. Д. възражение за погасяване на вземането по чл.59 ЗЗД с кратката тригодишна давност, като е посочил, че съизмеряването на това обезщетение със средномесечния пазарен наем, не прави задължението за периодично плащане по см. на чл.111, б.”в” ЗЗД. Дължимата по насрещния иск с пр. осн. чл.59 ЗЗД сума е определена с помощта на приетата експертиза за размера на обезщетението.

Не са налице сочените от касатора основания за допускане на обжалването по въпроси 2-6 от изложението.

Вторият от въпросите не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – прихващането с ликвидно и изискуемо, установено със съдебно решение вземане, не е отречено от съдебната практика. / ТР №1/4.01.01 г. т.6 и ТР №1/13 г. ОСГТК, т.4/.

Третият и четвъртият въпрос също не са решени в противоречие с практиката на ВКС. В нея е прието, че за уважаване на иска по чл.59 ЗЗД е необходимо ищецът да собственик на имота, а ответникът да го е ползвал без основание за процесния период, както е посочено в приложеното към изложението р. по гр.д. №5774/07 г. на четвърто г.о. на ВКС по реда на ГПК, отм. В Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1/79 г. Пленумът на ВС е приел, че когато не са налице елементите на никой от трите фактически състава по чл. 55 от ЗЗД /получено при начална липса на основание, с оглед на бъдещо неосъществено основание или на отпаднало с обратна сила основание/, а е увеличено имуществото на едно лице за сметка на друго, обеднелият разполага с иск по чл. 59 от ЗЗД. В случаите, когато собственикът на един имот неправомерно е бил лишен от възможността да го ползва, той реално е бил възпрепятстван от възможността да реализира следващите се от имота облаги. С това той търпи обедняване, защото е било възможно имуществото му да се увеличи и това не е станало, имуществото му не се е увеличило, само защото облагата е останала в патримониума на другото лице, което без да притежава правно основание, т.е. неправомерно е ползвало чуждия имот. Пропусната полза, изразяваща се в реализираната от другото лице имуществена облага следва да бъде присъдена на собственика на вещта. / р. по гр. д. № 532/10 г. на трето г. о. на ВКС/. Фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД е изпълнен и когато обогатяването на ответника се изразява в спестяване на разходи за сметка на имуществото на претърпялото обедняване лице, т.е. обогатяването и обедняването произтичат от единството на фактическия състав, който поражда едното и другото. За възникване на вземането за неоснователно обогатяване обаче не е необходимо ответникът да е развил дейност и реализирал приходи и това, че не е получил наемна цена или друг доход не го освобождава от отговорността да обезщети собственика, след като се намира в неговия имот без правно основание, а последният е лишен от възможността да ползва собствения си имот, в това число и да реализира приходи от него. /р. по гр. д. № 2858/14 г. на ВКС, трето г. о./.

Петият въпрос е разрешен в задължителната практика на ВКС – ППВС №1/79 г., т.1 и 7. Там е посочено, че първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, както е в случая. При първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице при самото извършване на престацията и следва да се приеме, че изискуемостта настъпва и давностният срок започва да тече от деня на получаването й. Въззивното решение съответства на задължителната практика по въпроса, поради което не са налице сочените от касатора основания за допускане на обжалването му.

Във връзка с шестия въпрос не е посочено кои конкретно разходи не са взети предвид от въззивния съд, кога и как е въведено възражението за тях от ответника по насрещните искове и какви доказателства ги установяват. Възражението, което се съдържа във въпроса, не е изложено и в отговора на въззивната жалба, поради което въззивният съд не се е произнесъл по него. Въпросът е формулиран твърде общо, не е свързан с конкретни възражения и доказателства по делото и изводи на въззивния съд, основани на тях, поради което не обосновава общото основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 ГПК.

Обжалване на въззивното решение от 6.06.16 г., обаче, следва да се допусне на осн. чл.280, ал.1,т.2 ГПК по първия от поставените в изложението към жалбата на З.. Д. въпроси, свързан с направеното от него, като ответник по насрещния иск на Д. Б. с пр. осн. чл.59 ЗЗД, възражение за погасителна давност. По този въпрос въззивното решение противоречи на трайна практика на ВКС и съдилищата, обобщена в опр. по гр.д. №60019/16 г. на първо г.о. и в казуалната част на р. по гр.д. №3848/15 г. на четвърто г.о. на ВКС. В тази практика /цитирана по смисъл от касатора/ се приема, че възражението за погасителна давност е допустимо упражнено, стига ответникът да се позове на нейните последици. Чл. 120 ЗЗД не изисква от ответника да излага твърдения за вида на давностния срок (общ или кратък), нито за неговите начало или край. При направено от страна на ответника по иска правопогасяващо възражение, което е въведено в предмета на спора в установения с чл. 131, ал. 1 във връзка с чл. 133 от ГПК срок /както е в случая/, съдът по същество е длъжен да го обсъди и да се произнесе по основателността му като определи кой е приложимият за спорното вземане давностен срок, налице ли е спиране и прекъсване на давността и изтекла ли е същата.

Касаторът - ответник по първоначалния иск и ищец по насрещния иск Д. Б. обжалва въззивното решение от 20.01.17 г., с което е отхвърлена молбата му за поправка на очевидна фактическа грешка в първоначалното решение.

Поставя като значим за спора и решен в противоречие с практиката на ВКС по см. на чл.280, ал.1,т.1 ГПК правният въпрос: Налице ли е очевидна фактическа грешка по см. на чл.247 ГПК, когато има разминаване между мотивите на съда и диспозитива на съдебното решение?

В обжалваното въззивно решение по чл.247 ГПК е прието, че не се установява очевидна фактическа грешка във въззивното решение от 6.06.16 г.Изразената в диспозитива решаваща воля на въззивния съд съответства на формираните в мотивите изводи за основателността на насрещните претенции на ответника по иска, с които е извършено прихващане. По реда на чл.247 ГПК не могат да се изменят решаващи изводи на съда, а се поправят само очевидни грешки.

Тези изводи съответстват на практиката на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на обжалването на въззивното решение, с което е отказано да се поправи ОФГ в основното въззивно решение, по жалбата на ищеца по насрещния иск Д. Б.. Независимо от това, допуснатото обжалване на основното въззивно решение, по жалбата на ищеца по първоначалния и ответник по насрещния иск З.. Д., дава възможност изводите за основателността на исковете да намерят по -прецизен израз в диспозитива на касационното решение. Така, ако са допуснати от въззивния съд грешки, вкл. сочените от ищеца по насрещния иск, свързани с отразяването на основателността на този иск в диспозитива на въззивното решение, които не могат да се поправят по реда на чл.247 ГПК, отстраняването им ще се извърши при разглеждане на касационната жалба срещу основното решение на АС по делото от 6.06.16 г. – ППВС №7/65 г., т.4.

Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.