Определение № 905 от 20.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2584/2024 г.

Производството е по чл.274 ал. 3 ГПК. Образувано е по подадена от Ц. Д. А. частна касационна жалба срещу определение №439/01.08.2024г. по в.ч.гр.д.№470/2024 г. на Окръжен съд- Пазарджик, с което е потвърдено решение № 260002/12.01.2024 г. по гр.д. № 264/2020 г. на Районен съд - Панагюрище, в частта, с която е прекратено като недопустимо производството по предявените от него срещу „Банка ДСК“ АД искове с правно основание чл. 424 ГПК за недължимост на вземане в размер на 14 607,41 лв., произтичащо от договор за поръчителство, за която сума е била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 157/2009 г. по описа на Районен съд - Панагюрище, поради нищожност на договора за кредит и договора за поръчителство в резултат на неравноправни клаузи и поради изтичане на преклузивния срок по чл. 147 ал. 1 от ЗЗД за ангажиране на отговорността на поръчителя, както и в частта, с която е прекратено на основание чл. 126 ал.1 ГПК производството по предявения от Ц. Д. А. срещу „Банка ДСК“ АД, [населено място] иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи изпълнение на същото вземане на банката-ответник в размер на 14 607,41 лв., предмет на изп. дело № 373/2017 г. по описа на ЧСИ Л. М., рег. № 819 на КЧСИ, поради погасяването му по давност, поради нищожност на заповедта за изпълнение, доколкото с нея ищецът е осъден солидарно с починало лице, както и поради нищожност на договора за цесия от 17.09.2012 г., сключен между „Банка ДСК“ АД и „ОТП Факторинг България“ ЕАД. В частната касационна жалба е наведено оплакване за неправилност и незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Твърди се, че въззивният съд не е разгледал всички възражения от жалбата, с която е бил сезиран, а се е произнесъл извадково. Според жалбоподателя липсват мотиви по подробно обоснованото искане за обезсилване на първоинстанционното решение и връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. Сочи се, че въззивният съд изцяло е неглижирал доводите на частния жалбоподател за неправилно разрешаване на спора. Претендира се обезсилване на обжалваното определение и връщане на делото за ново разглеждане на подадената от Ц. Д. А. частна жалба или за отмяна на обжалваното определение и уважаване на направените с въззивната жалба искания. Насрещната страна- „Банка ДСК“ АД, [населено място] е подала писмен отговор, който обаче е постъпил извън преклузивния срок по чл. 276 ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде взет под внимание в настоящото производство. Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от легитимирано да обжалва лице срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, и отговаря на изискванията на чл. 274 ал.3 ГПК във вр. с чл. 284 ГПК, поради което я намира за процесуално допустима. Съгласно чл. 278 ал.4 ГПК правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията. Поради това и на основание чл. 274 ал.3 ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките по чл. 280 ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. При произнасянето си ВКС взе предвид следното: За да постанови обжалвания съдебен акт с характер на определение, съставът на Окръжен съд- Пазарджик е посочил, че предмет на въззивната му проверка е решението на първоинстанционния съд единствено в частите му, имащи характер на определения, с които производството по предявените искове е било прекратено. Приел е, че Районен съд- Панагюрище е бил сезиран с отрицателни установителни искове, с правно основание чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, предявени от ищеца Ц. Д. А. против „Банка ДСК“ АД, за приемане за установено, че ищецът не дължи на банката-ответник вземане в размер на 14 607,41 лв., представляващо задължение по договор за поръчителство по банков кредит от 20.06.2006 г., с кредитополучател Б. Г. П., за която сума е била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 157/2009 г. на Районен съд- Панагюрище, както и принудителното изпълнение на същото задължение, като предмет на изп. дело № 373/2017 г. по описа на ЧСИ Л. М.. По отношение на предявения иск по чл. 424 ГПК въззивният съд е посочил, че за неговата допустимост е необходимо наличието на две кумулативни предпоставки, първата от които е заповедта за изпълнение да се ползва със стабилитет, настъпващ като последица от неподаване на възражение от длъжника по чл. 414 ГПК, оттеглянето му или влизане в сила на решението по чл. 422 ГПК за установяване на вземането по заповедта. Констатирал е, че в конкретния случай тази предпоставка е налице, с оглед изрично заявеното от ищеца, че след получаване на заповедта за изпълнение, връчена му с поканата за доброволно изпълнение през 2017 г., същият не е подал възражение по чл. 414 ГПК в законоустановения към този момент 14-дневен срок, нито е обжалвал разпореждането за незабавно изпълнение. Споделил е като правилен извода на районния съд, че в случая не е налице втората предпоставка, свързана с императивното изискване оспорването на ликвидността и изискуемостта на вземането да е основано на новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са били известни на длъжника, които последният да не е могъл да ги посочи или да се снабди с тях в срока по чл. 414 ГПК и които следва да са надлежно наведени в исковата молба. В тази връзка въззивният съд е счел, че всички изложени от ищеца възражения, на които се основава предявеният от него иск по чл. 424 ГПК /за нищожност на договора за кредит и договора за поръчителство поради неравноправни клаузи и за погасяване на отговорността му, поради изтичане на преклузивния срок по чл. 147 ал. 1 от ЗЗД за ангажирането й/ са били преклудирани, доколкото са могли да бъдат релевирани в производство по установяване на вземането, в случай че длъжникът е подал в законоустановения срок надлежно възражение по реда на чл. 414 ГПК, блокиращо възможността заповедта за изпълнение да влезе в сила. Посочил е,че тези възражения касаят ликвидността и изискуемостта на вземането и навеждането им се преклудира с изтичането на срока за възражение по реда на чл. 414 ГПК. Поради това е е заключил, че посочените в исковата молба факти не представляват новоузнати обстоятелства, които да обосноват допустимост на иска по чл. 424 ГПК и, като не е подал възражение срещу надлежно връчената му заповед за изпълнение през 2017 г., ищецът сам се е поставил в ситуация, да не може да оспорва вземането на ответника на посочените основания, доколкото същите са преклудирани. Допълнително съдът е развил съображения,че друго условие за допустимост на иска по чл. 424 ГПК е оспорването на вземането по този ред да е извършено в определен срок, посочен изрично в чл. 424 ал. 2 ГПК- тримесечен, който тече от деня, в който на длъжника е станало известно новото обстоятелство или от деня, в който длъжникът е могъл да се снабди с новото писмено доказателство, но не по-късно от една година от погасяване на вземането. В тази връзка съдът е отказал да отчете като новооткрито обстоятелство факта, че главният длъжник по договора за кредит- Б. Г. П. е починал през 2008 г., преди издаване на заповедта за изпълнение. Позовавайки се на твърденията на ищеца, че е узнал за този факт след получаване на поканата за доброволно изпълнение по изпълнителното дело, както и на обстоятелствата, установими от данните по делото,че в подадена на 20.09.2019г. искова молба по предходно заведено дело между същите страни, ищецът изрично се е позовал на настъпилата през 2008г. смърт на главния длъжник, а на 06.02.2020г. се е снабдил и с препис-извлечение от акта за смърт, съдът е заключил,че най-късно от тази дата е започнал да тече тримесечният преклузивен срок, който към датата на завеждането на исковата молба – 01.06.2020г. е бил изтекъл. По тези съображения въззивният съд е намерил за правилно прекратяването на производството в тази му част от районния съд, поради неговата недопустимост. По отношение на предявения иск по чл. 439 ГПК въззивният състав е посочил, че с исковата молба в настоящото производство, ищецът е въвел в предмета на делото същите основания, на които основава твърденията си, че не дължи изпълнение на вземането, за което е образувано изп. дело № 373/2017 г. на ЧСИ М., на които се е позовал и по образуваното преди това гр.д.№685/2019 г. на Районен съд- Панагюрище. Приел е,че, доколкото се оспорва с настоящата искова молба, че поисканите от „ОТП Факторинг България“ЕАД изпълнителни действия могат валидно да прекъснат давността, като поискани от лице, което не е кредитор /поради нищожност на цесията/, възражението за нищожност на сключения договор за цесия, не е било предявено като самостоятелен иск, по който съдът да дължи отделен диспозитив, въпреки че районният съд е прекратил производството и по такъв, приемайки, че липсва правен интерес от воденето му,тъй като в хода на делото цесионерът „ОТП Факторинг България“ЕАД е заличен с правоприемник „Банка ДСК“ЕАД. Допълнително е развил съображения,че ищецът е следвало да релевира това си възражение в образуваното по предходно предявения иск по чл.439 ГПК /преди подаване на исковата молба по настоящото производство/ гр.д.№685/2019 г. на Районен съд- Панагюрище, в което ответникът „ОТП факторинг България“ЕАД е противопоставил на ищеца правата си по този договор. Поради това е заключил, че не се касае за нововъзникнало обстоятелство, на което може да се позове в настоящото производство. Тъй като исковата молба, предмет на настоящото производство, е подадена след тази, по която е образувано гр.д.№685/2019 г. на Районен съд- Панагюрище настоящото се явява по-късно заведено,а с двете искови молби е заявен един и същи петитум- да се признае за установено, че ищецът не дължи изпълнение на претендираното от ответника вземане по изп. дело № 373/2017 г. на ЧСИ М., което се претендира от последния на основание заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, издадени по ч.гр.д. № 157/2009 г. на Районен съд- Панагюрище, на едни и същи основания, въззивният съд е заключил, че изводът на първоинстанционния съд за наличие на предпоставките за прекратяване по чл.126 ал.1 ГПК на по-късно образуваното производство, е правилен,а изложените в жалбата възражения, че не била налице идентичност в предмета на делото по двете дела „макар и основани на донякъде идентични групи обстоятелства“ са неоснователни. В приложеното към частната касационна жалба изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК частният касатор се позовава на приложното поле на чл. 280 ал.1 ГПК с въпросите За да е налице основанието на чл.126 ал.1 ГПК необходимо ли е да е налице пълен субективен и обективен идентитет между делата? и Дали ищецът е длъжен да изчерпи в един процес основанията на своя иск и дали отхвърлянето на иска на едно основание, респективно отказа от иска на едно основание, е процесуална пречка да бъде предявен иск на друго основание? Счита,че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с постановеното в решения на касационната инстанция по т.д.№96/12г. на ІІ т.о. на ВКС, гр.д.№3368/14г. на ІV г.о., гр.д.№1522/10г. на ІV г.о. /по първия въпрос/ и по гр.д.№1015/11г. на ІV г.о., гр.д.№5004/13г. на І г.о. и гр.д.№1924/13г. на І г.о. /по втория въпрос/. Очевидно неправилни, според частния касатор, са „съжденията“ на въззивния съд за идентичност на двете искови производства, които са послужили на първата инстанция да прекрати частично производството на основание чл.126 ал.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намират приложение и по частните касационни жалби, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда. Първият от въпросите е относим към решаващите правни изводи на въззивната инстанция, с които същата е потвърдила прекратителното определение на районния съд по иска по чл.439 ГПК на основание чл.126 ал.1 ГПК, поради което се явява обуславящ крайния изход на делото. Даденото от въззивния съд разрешение обаче не е в противоречие с цитираната практика на ВКС, тъй като е основано на мотиви за наличие както на обективен, така и на субективен идентитет между двете дела. За да приеме,че са налице предпоставките за прекратяване на по-късно заведеното дело, съдът се е основал на факта,че първото дело е образувано между страни Ц. А. и „ОТП Факторинг България“ЕАД /и междувременно спряно до приключване на настоящото/, а второто – между страни Ц. А. от една страна и от друга – „Банка ДСК“ЕАД и „ОТП Факторинг България“ЕАД, което дружество в хода на делото е било заличено,като негов правоприемник е „Банка ДСК“ЕАД. Изложил е съображения и за наличието на обективния критерий, като е посочил,че оспорването на изпълнението по гр.д.№685/2019г. по описа на РС Панагюрище е на две основания – поради изтичане на петгодишната давност, текла от падежа на вземането до предприемането от кредитора на действия, които да я прекъснат, както и поради нищожност на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист,като издадени срещу починал длъжник и при погасена отговорност на поръчителя с изтичането на срока по чл.147 ЗЗД, а същите основания са били релевирани и като основания на предявения иск по чл.439 ГПК по гр.д.№264/2020г. по описа на същия районен съд. Вторият от въпросите се отнася до мотивите на въззивния съд,че ищецът е следвало да направи възражението си за нищожност на цесията в производството по гр.д.№685/19г. на РС Панагюрище, доколкото ответникът по това дело „ОТП Факторинг България“ЕАД е противопоставил на ищеца правата си по този договор с отговора на исковата молба. На практика съдът не се е съгласил с мотивите на първата инстанция за липса на правен интерес от воденето на делото,поради настъпилото в хода на делото правоприемство между цедента и цесионера, а е приел,че иск за нищожност на договора за цесия е недопустим, поради настъпила преклузия по отношение на правоизключващото възражение /въведено в предмета на настоящото дело от ищеца/ за нищожност на дотовора за цесия. Такъв извод на съда е в пълно съответствие с разрешението, дадено в цитираното от самия частен касатор решение по гр.д.№1015/11г. на ІV г.о. на ВКС.Според приетото в него, отричащият спорното право е задължен да изчерпи всички свои възражения /в т.ч. правоизключващи, правоунищожаващи, правоотлагащи и правопогасяващи/, които се основават на факти, възникнали до приключване на съдебното дирене пред последната инстанция по същество, като непредявените възражения /ако е съществувала възможност за предявяването им в процеса/ се преклудират от силата на пресъдено нещо на съдебното решение, както ако са били предявени, поради което не могат да бъдат предявени в последващ процес. Именно това е приел и въззивният съд,като е посочил,че ищецът, оспорвайки изпълнението с иска по гр.д.№685/19г. на РС Панагюрище е могъл, но не е направил възражението си за нищожност на цесията, от която ответникът е черпил правата си срещу него, поради което това му възражение е преклудирано и не може да бъде въведено в предмета на спора по последващо образувано производство нито с иск, нито с възражение. Останалите, цитирани от частния касатор в обосноваване наличието на критерия чл.280 ал.1 т.1 ГПК, решения на касационната инстанция, са неотносими,тъй като не съдържат разрешения,свързани с посочения извод на окръжния съд. Липсата на допълнителна предпоставка,поддържана в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК е основание да бъде отказан достъп до касационен контрол на обжалваното определение на ОС Пазарджик. Не е налице и самостоятелното основание за селектиране на частната жалба по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК.В нея е извършено само бланкетно позоваване на него, но без да се развият съображения за наличие на конкретен порок на обжалвания съдебен акт, който би позволил той да бъде определен като неправилен от пръв поглед,без да се налага допълнителна преценка на данните и обстоятелствата по делото, както се поддържа в практиката на ВКС. С оглед гореизложеното съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение намира, че не са налице основания за допускане на определението на Окръжен съд- Пазарджик до касационно обжалване. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение