Определение № 5461 от 27.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4718/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по допустима касационна жалба от А. М. С., подадена чрез адв. П. К. от АК – Л., срещу въззивно решение № 178 от 24.09.2024 г. по в. гр. д. № 340/2024 г. на ОС - Ловеч постановено по иск по чл. 108 ЗС. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на процесуални правила и материалния закон и е необосновано. Иска решението да се томени и пердявеният иск да се уважи, претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване,. Ответникът в касационното производство Г. В. Ю., чрез адв. Т. Ц. от АК – Л., оспорва жалбата с писмен отговор. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Въззивният съд, е потвърдил решение от 21.04.2024 г. по гр.д. № 635/2023 г. на РС – Тетевен, с което е отхвърлен предявения иск на А. М. С. против Г. В. Ю. иск по чл. 108 ЗС, за признаване за установено, че ищецът е собственик по давностно владение на поземлен имот с проектен идентификатор № *** по кадастралната карта на [населено място], м. Х., [община], с площ от 394 кв.м., при посочени съседи, който е отделен от имот с идентификатор № ***, и за предаване владението на същия имот. С решението съдът е отхвърлил и искането на въззивника А. М. С. по чл. 537, ал. 2 ГПК за обезсилване на нотариален акт № 46, том I, рег. № 249, дело № 29/2023 г. на Нотариус И. И., с рег. № * НК. Спорът е породен от твърдението на ищеца, поддържано и с въззивната жалба, че ищецът съгласно нотар. акт № 95, дело № 439/2022 г. на нотариус Р.В. с рег .№ * на НК, е собственик на имот с идентификатор № *** по кадастралната карта на [населено място], м. Х., [община], с площ от 2618 кв.м., който стопанисва и владее още от момента на земеделската реформа и го е придобил по давност. За част от този имот, а именно за поземлен имот с проектен идентификатор № ***, по кадастралната карта на [населено място], м. Х., [община], с площ от 394 кв.м., ответницата Г. В. Ю. се е снабдила с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка № 46, дело № 29/2023 г. на Нотариус И. И., с рег. № * НК. За тази отделена част от имота на ищеца, реално и оградена, същият твърди, че през 2018 г. е позволил на бащата на ответницата да я обработва като градина, срещу заплащане на наемна цена, че след като баща ѝ починал през 2020 г. ищецът настоял ответницата да събере реколтата и на напусне имота, но последната отказвала, като през 2023 г. се снабдила за него с констативен нотариален акт. На бащата на ответницата ищецът твърди още, че е продал с н.а. № 154/2012 г. в съседство неурегулиран имот с № * по картата на землището, с площ 935 кв.м., поради което разрешил на бащата на ответницата да ползва и частта от друг собствен на ищеца имот- този с идентификатор № ***. В срока за отговор на исковата молба ответницата е релевирала защитно възражение за придобиване на поземления имот с проектен идентификатор № *** по давност, като се поддържа, че владението е установено от нейния баща през 2012 г., след закупуване от него на съседния поземлен имот с идентификатор ***, че приживе той го оградил и обработвал до смъртта си, след това и от ответницата. Въззивният съд, след преценка на събраните в първоинстанцонното производство писмени и гласни доказателства и заключение на СТЕ, е приел следното: Ищецът е закупил с н.а. № 135, д.№ 754/2008 г. имот № * с площ 6,606 дка в землището н [населено място], мест. Х. (друга селищна територия). След това, с н.а. № 154, д.№ 143/2012 г. е продал на бащата на ответницата- на В. А. И., неурегулиран поземлен имот с № * с площ 0,935 дка. Установено е още, че всяка от насрещните страни по делото се легитимира като собственик на имот в територия със земеделско предназначение в местн.Х., [населено място], с КНА по обстоятелствена проверка за придобиване право на собственост по давност, като ищецът – с н.а. № 95/19.09.2022 г. за имот с идентификатор № *** площ от 2618 кв.м., а ответницата – с н.а. № 46/6.02.2023 г. на имот с проектен идентификатор № ***. От приетата СТЕ е установено, че поземлен имот № *, предмет договор за покупко – продажба обективиран в н.а. № 154, дело 143/2012 г. между ищеца и бащата на ответницата, не е идентичен на този с проектен идентификатор *** с площ от 394 кв.м (спорния имот)- последният създаден чрез отделяне от югоизточната част от имот с идентификатор ***, за който е издаден на ищеца нотариален акт № 46, дело № 29/2023 г. Установява се от вещото лице, че имот № * (с идентификатор ***) граничи с имот ***, както и че оградата по границите на имот *** е дървена паянтова. Вещото лице е посочило, че поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на същото село, не е предоставен за стопанисване от Община Тетевен, за него не е съставен акт за общинска собственост, с протокола за редаване земите по чл.19 ЗСПЗЗ е записано за него да се заснеме като друга селищна територия на неидентифициран собственик. Обсъдени са показанията на разпитаните свидетели на двете страни, от които е прието за установено, че по отношение на спорната площ с проектен идентификатор ***, с площ от 394 кв.м., е било установено владение от страна на бащата на ответницата В. И., който го оградил с паянтова дървена ограда едновременно с ограждането със стабилна ограда и на закупения от В. И. имот с № * /закупен от ищеца/, засаждал го с едногодишни култури до смъртта си през 2020 г., владението му било явно, несъмнено и без противопоставяне от ищеца. Владението е продължило от месец юли на 2012 г. до смъртта на В. И. през 2020 г., а след това и от Г. В. Ю.. Съдът е приел, че по делото не е установено владението на ответницата, респективно преди това на нейния баща, да е било смущавано или прекъсвано до месец юли на 2022 г. ,респективно към този момент в нейна полза вече е била изтекла придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС, а издаденият в полза на ищеца КНА № 95/2022 г. през м.септември 2022 г. е след тази дата поради което удостовереното с него право на собственост не обхваща спорния поземлен имот с проектен идентификатор ***, макар той да е част от площта на поземлен имот идентификатор № *** по КККР. Формиран е и извод, че поради липса на установено от ищеца владение върху поземлен имот с проектен идентификатор ***, ищецът не би могъл да го придобие по давност (чл. 79 ЗС). По изложените съображения въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния съд. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането на касатора за допускане касационно обжалване на въззивното решение се основава на твърдение за противоречива практика, въпреки наличие на решения на ВКС относно правилата на придобивна давност по чл.79, ал.1 ГПК. Повдигнати с изложението са следните въпроси: 1/ Възможно и допустимо ли е в случая Окръжен съд - Ловеч, да приложи служебно изтекла придобивна давност в полза на Г. Ю., при положение, че същата не е владяла и ползвала този имот, за който се е снабдила с нотариален акт № 46/23 г. и не се е позовала на изтекла давност, тъй като такава няма, предвид времето на смъртта на баща ѝ В. А. - 2020 г.? 2/ Процесуално нарушение ли е в случая, без да се анализират приложените писмени доказатества - двете нотариални производства да се формира извод, който не отговаря на действителната фактическа обстановка? 3/ Подобни съдебни актове не нарушават ли правата на страните и не са ли в противоречие със задължението на съда по чл.7 ГПК? 4/ Кога могат да се придобият реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места, чрез правни сделки или по давност? 5/ Процесуално нарушение ли е,че в о.с.з. на 16.07.2024 г. се обявява дата на постановяване на решението 16.08.2024 г., а то е постановено на 24.09.2024 г.? Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, общо основание за допускане на касационното обжалване съставлява конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Кумулативно с формулиране на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът следва да обоснове и някой от кумулативно изискуемите специфичните предпоставки за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 1 до т. 3 ГПК. Формулираните от касатора въпроси нямат характеристиките на общо основание за допускане на обжалването. Въпрос № 1 е фактически, относим към изводите на въззивния съд дали са се осъществили елементите от фактическия състав на посоченото оригинерно придобивно основание. В този смисъл отговорът му е предпоставен от анализа и оценката на конкретно събраните по делото доказателства и съответно не подлежи на еднозначно и общовалидно разрешение по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не представлява правни въпроси по смисъла на горепосоченото ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., на ВКС, ОСГТК. Въпроси № № 2, 3 и 5, също и въпрос № 1 частично, нямат характер на правни въпроси, а са оплакване за допуснати от съда нарушения на процесуалните правила при разглеждането на делото, формирането и обективирането на правораздавателната воля, като съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, такива оплаквания не подлежат на обсъждане във фазата по селектиране на жалбите. Въпросите и не кореспондират на данните по делото, поставянето им не е съобразено, че предмет на разглеждане в настоящия случай е предявеният от ищеца осъдителен иск за собственост, и той, ищецът, носи доказателствената тежест да установи, че го притежава, и че в случая и двете насрещни страни основат правото си на собственост върху спорния имот на основанието по чл.79, ал.1 ГПК-придобиване по давностно владение. В такава хипотеза, както е разяснено с ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК на ВКС, когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. В настоящият случай въззивният съд, наред с извода, че ответницата е доказала соченото от нея придобивно основание, е направил и извод, че в производството не е установено от ищеца владение върху поземлен имот с проектен идентификатор 15185.101.80, и той не би могъл да го придобие по давност (чл. 79 ЗС), като този втори извод е съществен за изхода на спора, тъй като, за разлика от отрицателния установителен иск за собственост, в случая предмет на делото, и на доказване, е правото на собственост на ищеца на твърдяното то него придобивно основание давностно владение, а не това на ответника. Въпрос № 4 е необуславящ, защото въззивният съд не е разсъждавал по такъв, а и по делото няма данни имотът да е урегулиран такъв. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК е самостоятелно основание за недопускане касационен контрол по тях, и препятства преценката дали е налице и някое от допълнителните, кумулативно изискуеми специфични предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. В случая от страна на касатора не се сочи ясно кое от тези специфични предопставки е налице, сочи се само наличие на практика на ВКС по приложението на чл.79, ал.1 ГПК, също и противоречива практика, от което може да се извлече основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. То обаче не е обосновано - не е посочена съдебна практика на ВКС/ВС, с която въззивното решение по въпросите да влиза в противоречие. Не се сочи ясно, нито е обоснована и някоя от другите специфични предпоставки по чл.280, ал.1, т.2 или т.3 ГПК. При извършената проверка за наличие на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК- която касационният съд прави служебно, дори и да няма такова оплакване от касатора, съгласно разясненията по посоченото ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не се установяват белези, които да повдигат съмнение за нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на решението. В съдебната практика не е имало колебание, че посочването от първоинстанционния съд на основание чл.149, ал.2 ГПК на деня, в който ще обяви решението си, не променя началния момент, от който започва да тече двуседмичният преклузивен срок за обжалване, който съгласно изричната норма на чл. 259, ал. 1 ГПК, вр. и чл. 7, ал. 2 ГПК, започва да тече от връчване на първоинстанционното решение на страната; че съдът обявява решението си с мотивите най-късно в едномесечен срок от последното заседание - чл. 235, ал. 5 ГПК и този срок винаги се е тълкувал като инструктивен, поради което няма данни за нарушаване на основни процесуални принципи. Предвид изложеното, няма основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото, касаторът няма право на възстановяване на разноски, но следва да заплати на ответната страна по касация, направените и поискани от последната разноски за адвокатско възнаграждение за защита с отговора по касационна жалба, в размер на 800 лв. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК