Определение № 383 от 28.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 777/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 22292/18.12.2024 г. на Б. В. И. и К. А. И., подадена чрез адвокат Т. Я. срещу въззивно решение № 942/08.11.2024 г. по в. гр. д. № 721/2023 г. на Окръжен съд - Бургас. В касационната жалба се поддържа, че решението е незаконосъобразно и неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. При съдебна делба за разпределяне реалното ползване на съсобствено дворно място, има ли сила на пресъдено нещо влязлото в сила решение за разпределяне ползването на съсобственото дворно място и спрямо новите съсобственици, които не са участвали в тази съдебна делба; 2. Дължи ли се обезщетение за времето на ползване на общата вещ, когато съсобственикът отказва да приеме предоставената от съсобственика част или му е предоставена възможност да ползва общата вещ заедно с другия съсобственик, но той е отказал. Ответниците по касация Д. К. Ф. и Д. Т. Ф., и двамата от [населено място], са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърдят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е отменено решение № 11/05.01.2023 г. по гр. д. № 1634/2021 г. на Районен съд – Несебър в частта по иска по чл. 108 ЗС в установителната му част, в която е прието за установено спрямо Б. В. И. и К. А. И., че Д. К. Ф. и Д. Т. Ф. са собственици въз основа на договор за покупко-продажба от 27.12.2013 г. на обособена с протокол за разпределение на ползване от 12.06.1990 г. по гр.д. № 398/1990 г. по описа на Окръжен съд -Бургас реална част от 58 кв. м. от ПИ с идентификатор ***, находящ се в [населено място], [улица], отразена в скица на вещото лице на л. 139 от делото и обозначена с цифрата „2“ - между точки А, Б, Д и Е, като вместо това е постановено друго, с което е прието за установено по отношение на Б. И. и К. И., че Д. Ф. и Д. Ф. са собственици на 126,50/545 кв.м. ид.ч. от дворно място, цялото с площ от 545 кв.м., което съставлява УПИ * -* в кв.135 по плана на [населено място], при граници на имота: УПИ * -*, УПИ * -*, УПИ *- *, УПИ *-* в кв. 135 по плана на [населено място], който имот представлява ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място]. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалите части, с които Б. И. и К. И. са осъдени да предадат на Д. Ф. и Д. Ф. владението на реална част – 58 кв.м. от ПИ с идентификатор ***, находящ се в [населено място], [улица], отразена с цифрата „2“ и заключена между точки А, Б, Д, Е в скицата на вещото лице, намираща се на л. 139 от делото, обявена за неразделна част от решението и приподписана от РС-Несебър, и е прието за установено на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 31, ал. 2 ЗС, че Б. И. и К. И. дължат на Д. Ф. и Д. Ф. по 1200 лева на всеки, представляващи обезщетение за периода 05.09.2017 г. – 05.09.2021 г. за лишаване от ползване на съсобствения им имот - обособена с протокол за разпределение на ползване от 12.06.1990г. по гр.д. № 398/1990г. по описа на Окръжен съд Бургас реална част от 58 кв. м. от ПИ с идентификатор ***, отразена в скица на вещото лице на л. 139 от делото с цифрата „2“ - между точки А, Б, Д и Е. Въззивният съд е приел, че Д. и Д. Ф. са придобили в режим на СИО правото на собственост върху 126,50/545 кв.м. в ид.ч. от дворно място, цялото с площ от 545 кв.м., което представлява ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], ведно със самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, гараж с площ от 17 кв.м. и самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****. Продавачът Т. А. Т., баща на ищцата Д. Ф., е запазил правото на пожизнено и безвъзмездно ползване върху процесните имоти. Т. е починал на 23.01.2017 г., като до смъртта си е живял в закупените от ищците имоти и е ползвал част от УПИ, която част е била заградена и според показанията на свидетелката П. била обрасла в храсти и високи треви. С влязла в сила съдебна спогодба от 12.06.1990 г. по гр. д. №398/1990г. на Окръжен съд-Бургас, съсобствениците на процесното дворно място са разпределили помежду си ползването му. На праводателя на ищците Т. Т. са предоставени 17 кв.м. към улицата, представляващи гараж и още 58 кв.м. в задната източна част на дворното място, както и право на преминаване през мястото за общо ползване от улицата към дъното на парцела към предоставените му 58 кв.м. От заключението на техническата експертиза съдът е установил, че поземлен имот с идентификатор *** е идентичен с отразения в протокола за съдебна спогодба от 12.06.1990 г. по гр.д.№ 398/1990г. на Окръжен съд - Бургас. Свидетелката П. е разказала, че малко след като Т. Т. е починал, ответниците са се принудили да почистят мястото, като са махнали всичко, включително и оградата, която била стара и ръждясала. Според свидетелката ищците никога не са посещавали имота. Съдът е съобразил обстоятелството, че с влязла в сила присъда № 260007 от 01.04.2021г. по НЧХД №272/2020г. на РС- Поморие ответникът Б. И. е признат за виновен в това, че на 25.02.2017 г. в [населено място], на [улица], повредил противозаконно чужда вещ - ограда, собственост на Д. Ф., като демонтирал метална оградна мрежа и бетонни колове за нея на обща стойност 111,60 лв. и унищожил стопанска постройка от 5-6 кв.м., изградена от дъски и ламарина на стойност 145 лева. От писмените доказателства по приложеното наказателно дело е установено, че Б. и К. са се консултирали с нотариус, който им е казал, че след смъртта на Т. Т. разпределението на реалното ползване е отпаднало. В съдебно заседание от 22.05.2023 г. ответникът Б. И. е заявил, че не е имал избор дали да събори кокошарника на Т. Т. и оградата около процесната реална част, тъй като входът на жилището му е само на 2-3 метра от кокошарника. При така установената фактическа обстановка съдът е приел, че страните са обвързани от правното действие на влязлата в сила съдебна спогодба от 1990 г. – ответниците като страни по нея /чл.298, ал.1 ГПК/, а ищците - като правоприемници на праводателя си Т. Т.. За неотносимо е преценено възражението на ответниците, че след смъртта на Т. правото му на ползване на процесната реална част е погасено. Прието е, че спогодбата и нотариалният акт за покупко-продажба между Т. и ищците не касаят право на ползване по чл. 56 ЗС, а се отнасят до ползването на собствената вещ, като едно от правомощията на собственика. Направен е извод, че правото на ползване на 58 кв.м., разпределено със спогодбата от 1990 г., не е погасено със смъртта на праводателя на ищците, а е преминало в патримониума на ищците, които до този момент са били „голи собственици“ на процесните имоти. Изложени са съображения, че с оглед задължителния характер на влязлата в сила присъда за гражданския съд е установено, че ишците са приобщили процесната реална част към останалата част от имота, респ. тя се владее и ползва от ответниците, като липсва правно основание за това. Относно иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 31, ал. 2 ЗС въззивният съд е препратил по реда на чл. 272 ГПК към фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Посочил е, че цялото дворно място се владее и ползва от ответниците след м.март 2017 г. Двукратно ищците са канили ответниците да им заплатят обезщетение за лишаването от ползване на съсобствения имот. Въпреки противопоставянето на ищците, ответниците не са преустановили ползването на процесната реална част. Относно дължимото обезщетение съдът е възприел заключението на вещото лице и е определил неговия размер за процесния период от 05.09.2017 г. до 05.09.2021 г. на общо 2400 лева. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Не може да бъде допуснато касационно обжалване по първия въпрос, поставен в касационната жалба. Той не е решен в противоречие, а в съответствие с установената съдебна практика /решение № 299/15.06.2010 г. по гр.д. № 500/2009 г., II г. о., решение № 97/10.07.2013 г. по гр.д. № 866/2012 г., I г. о. и др./, според която споразумението за разпределяне на ползването на съсобствен недвижим имот обвързва и последващите приобретатели на съответни идеални части от дворното място докато трае съсобствеността или ако не бъде преуредено уговореното разпределение поради настъпили съществени промени, с оглед на които е било постигнато съгласието. При настъпили съществени промени в обстоятелствата съсобствениците могат да сключат ново споразумение за разпределение на ползването или ако не могат да постигнат съгласие, следва да се обърнат към съда да преуреди по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС уговореното разпределение. Прехвърлянето на притежаваните идеални части от вещта от един съсобственик на трети лица не съставлява основание за преразпределение на ползването по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС, ако не е налице друга промяна в обстоятелствата, при които е извършено първоначалното разпределение на реалното ползване, защото то не се извършва с оглед личността на съсобственика. Съдът е приел, че няма настъпили съществени промени в обстоятелствата, поради които постигнатата съдебна спогодба да няма обвързващо действие спрямо приобретателите по договора за покупко-продажба на процесното съсобствено дворно място. Вторият въпрос, поставен от касаторите, не може да се приеме като относим към решаващите изводи в обжалваното решение и също не предпоставя допускане на касационно обжалване. Съгласно ТР № 7/2012 г., ОСГК на ВКС, правото на обезщетение се дължи само за времето, през което съсобственикът е лишен от възможността да си служи с общата вещ съобразно своя дял. То не възниква когато съсобственик отказва да приеме предоставената от ползващия съсобственик част от общата вещ, съответстваща на дела му, или му е дадена възможност да ползва общата вещ заедно с него, защото в тези хипотези няма лишаване от ползване, а нежелание да се ползва. В случая съдът е приел, че ответниците са приобщили процесната реална част към реалните части, които са им разпределени за ползване с одобрената съдебна спогодба от 1990 г. Б. И. и К. И. са осъществили действия по облагородяване на дворното място и ползват процесната част. От събраните доказателства е установил още, че ответниците считат, че няма пречки да ползват тази част, след като страните по сключената съдебна спогодба са починали. При това положение следва да се приеме, че въпросът относно отказа на неползващия вещта съсобственик да ползва общата вещ съобразно своя дял се поставя при фактическа обстановка, която не е приета за установена от въззивния съд. Той не е приел, че Д. и Д. Фотеви са отказали ползването на съсобствените идеални части. Следва да се посочи, че за да се освободи от отговорност след получаване на поканата по чл. 32, ал. 2 ЗС, ползващият вещта съсобственик следва да предложи на съсобственика си да ползва вещта лично според правата му в съсобствеността и да му осигури възможността реално да упражнява това свое право. Дали е налице предложение, съответно последващ отказ, е въпрос на преценка на доказателства, и не може да бъде предмет на производството по селекция на касационните жалби. С оглед изложеното не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.