Определение № 341 от 04.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 228/2012 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр. второ ГПК. Образувано е по частната жалба на Д., п. от м. на р. р. и б., чрез юрисконсулт К. Г., против определение № 686 от 28 ноември 2011 г., постановено по ч.гр.д. № 594 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2011 г. в частта му, с която е оставена без разглеждане частната жалба на Д., п. от м. на р. р. и б., срещу определение № 1453 от 2 август 2011 г., постановено по ч.гр.д. № 2132 по описа на апелативния съд в гр. София за 2011 г. В жалбата се сочи, че обжалваното определение е неправилно, тъй като обжалваемият интерес по чл. 274, ал. 4 ГПК се определя от размера на претендираното материално право – вложеният смисъл в чл. 280, ал. 2 ГПК се припокрива с цената на иска за паричните вземания и данъчната оценка по исковете за собственост, но при определяне на критерия за допустимост на касационното обжалване законодателят си служи с ново понятие „обжалваем интерес”, употребено само в текстовете, уреждащи допустимостта до касационно обжалване на определенията и на въззивните решения; обжалваемият интерес съставлява оценка на материалното благо, което е предмет на обжалваното решение, респективно – на обжалваното определение или на обжалваната част от него; интересът на обжалващата страна може да се покрие с определената данъчна оценка, която има основно фискално предназначение както по данъчните закони, така и с оглед заплащане на държавна такса; обжалваемият интерес, когато се касае за недвижим имот, е размерът на неговата действителна стойност и тя може точно да се определи по данъчната оценка или по пазарната цена; за процесните имоти частна държавна собственост според приложените данъчни оценки обжалваемият интерес не е под законово определения в чл. 280, ал. 2 ГПК минимум – действителната им стойност е над 4 милиона лева, поради което неправилно е прието от ВКС, че подадената частна касационна жалба следва да се остави без разглеждане поради недопустимост на касационния контрол на неправилно постановеното определение. Жалбата е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. С атакуваното определение съставът на касационния съд приел, че определението на апелативен съд е постановено в производство по обжалване действия на съдебен изпълнител; това производство е едноинстанционно – според разпоредбата на чл. 437, ал. 4 ГПК постановеното решение не подлежи нито на въззивно, нито на касационно обжалване, а съобразно разпоредбата на чл. 274, ал. 4 ГПК не подлежат на обжалване с частна жалба пред ВКС въззивните определения по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. Частната жалба е неоснователна. Изложените в нея съображения изобщо не касаят изводите, до които е достигнал касационният съд в обжалваното определение. Относимата редакция на текста на чл. 274, ал. 4 ГПК не борави с термина „обжалваем интерес”, а има предвид съвсем различно законодателно разрешение – приема се, че разрешаването на процесуалноправни въпроси, какъвто е и процесният случай, не следва да достига до касационния съд, след като самото решение по съответния ред не подлежи на касационно обжалване. Ето защо съображенията за действителния материален интерес и критерия за допустимост на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, са неотносими към съответната приложима правна разпоредба. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение