Определение № 1512 от 27.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4903/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, подадена чрез процесуален представител юрисконсулт К. А. против решение № 5487/10.10.2024г., постановено по в.гр.д. № 8531/2024г. по описа на Софийски градски съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 10142/29.05.2024г. постановено по гр.д. № 66269/2023г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ по предявените от Г. К. Н. с ЕГН [ЕГН] против Прокуратурата на Република България искове е признато, че уволнението на Г. К. Н. извършено със Заповед № РД-08-1456 от 05.10.2023г. на и.ф. Главен прокурор на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ – поради съкращаване на щата, е незаконосъобразно и същото е отменено, като ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „съдебен администратор на Върховна административна прокуратура“, с правоприемник Върховна прокуратура на Република България. В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване и предявените искови претенции да бъдат отхвърлени. Касационният жалбоподател поддържа, че при постановяване на обжалвания акт въззивният съд неправилно е приел, че оспореното уволнение се предшества само от решение на ПК на ВСС за намаляване на щатните бройки в администрацията на ВАП, без да е налице взето решение за съкращаване на длъжността „съдебен администратор“ при ВАП от и.ф. главният прокурор към момента на уволнението, доколкото реално съкращаване на длъжността е извършено с решението от 04.10.2023г. на компетентния орган – ПК на ВСС. Съдът не е съобразил, че вследствие на реалното съкращаване на щатната бройка е утвърдено ново щатно разписание от и.ф. главния прокурор, като последващото волеизявление на административния ръководител за утвърждаването на ново щатно разписание за промяна в щатните бройки е с констативен характер и е последица от извършеното реално съкращаване на щата с решението на компетентния орган. Ето защо е спазена процедурата за съкращаване на щата – реално е премахната трудовата дейност от администрацията на органа на съдебната власт. Поддържа също необоснованост на решението, доколкото съдът не е изложил мотиви по доводите в подкрепа на тезата на Прокуратурата, че подборът в случая е право, а не задължение на работодателя тъй като в рамките на обособеното структурно звено – ВАП е съкратена единствената щатна длъжност „съдебен администратор на ВАП“. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Г. К. Н., чрез процесуален представител адв. С. Л. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд приел за установени следните факти: страните са били обвързани от валидно трудово правоотношение, възникнало на основание трудов договор от 30.03.2023г., по силата на което ищцата заемала длъжността „съдебен администратор на ВАП“. Трудовото правоотношение между страните по делото е прекратено със Заповед № РД-08-1456/05.10.2023г. на заместника на главния прокурор при ВАП, и.ф. главен прокурор на Република България съгласно Заповед № РД-08-1430/12.09.2023г., изменена със Заповед № РД-08-1449/03.10.2023г. Заповедта за уволнение е връчена на Г. К. Н. на 05.10.2023г. В същия ден на ищцата е връчено уведомление, че срокът на предизвестието за уволнение няма да бъде спазен. Съгласно извлечение от Протокол № 35 от дистанционно заседание на ПК на ВСС, проведено на 04.10.2023г., е взето решение за съкращаване на една щатна бройка за длъжността „съдебен администратор“ при ВАП. И.ф. главен прокурор на Република България е утвърдил поименно разписание на съдебните служители във Върховна административна прокуратура, съгласно което е премахната щатната бройка, предвидена за длъжността „съдебен администратор“ при ВАП, считано от 01.11.2023г. Безспорно между страните по делото е обстоятелството, че преди издаване на заповедта за уволнение на ищцата не е извършен подбор. В исковата молба уволнението е било оспорено с доводи за издаване на заповедта за уволнение от лице без работодателска власт; за неналичие на посоченото в оспорената заповед основание към момента на прекратяване на трудовия договор – неизвършени промени в щатното разписание на ответника по предвидения в закона ред, нито утвърдено ново щатно разписание, както и за неизвършен подбор. При установените факти, от правна страна въззивният съд е приел, че уволнителната заповед е подписана от заместника на главния прокурор при ВКС, и.ф. главен прокурор на Република България, поради което е издадена от лице с работодателска компетентност. По довода за липса на реално съкращаване, изтъкнал, че правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение на работника или служителя на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ възниква едва след или най-рано с вземане на решението на компетентния орган с работодателска власт за съкращаване на щатната бройка за заеманата длъжност. Посочил, че правопораждащият факт за възникване на основанието за уволнение поради съкращаване на щата е волеизявлението на работодателя за промяна в щатните бройки, независимо дали и в какъв документ е отразено това волеизявление. За това волеизявление законът не е предвидил форма за действителност или за доказване, поради което то може да бъде обективирано във всякакъв документ и да бъде доказано с всички допустими от закона доказателства. В изложения смисъл се позовал на практиката на ВКС, която цитирал /Решение № 50095/10.07.2023г. по гр.д. № 3340/2022г. на IV ГО; Решение № 139/21.06.2016г. по гр.д. № 6226/2015г. на III ГО; Решение № 417/01.12.2015г. по гр.д. № 2512/2015г. на IV ГО на ВКС/. Отбелязал, че на основание чл. 138, ал. 1, т. 1 от ЗСВ главният прокурор ръководи и представлява прокуратурата, а съгласно т. 4 – назначава и освобождава служителите в администрациите на ВАП, ВКП, НСС и администрацията на главния прокурор, въз основа на което формирал извод, че чрез главния прокурор или овластени от него длъжностни лица се упражняват функциите на работодател спрямо съдебните служители в посочените администрации. Съобразил, че за да възникне правото за уволнение на служител от администрацията на ВАП, ВКП, НСС или администрацията на главния прокурор поради съкращаване на щата, то е необходимо да се установи, че предварително е взето решение от главния прокурор за такова съкращаване на щата. Решението на ПК на ВСС приел за неотносимо към възникването на потестативното право на работодателя на уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ, доколкото ВСС не е работодател на служителите в администрациите на прокуратурите. Изтъкнал, че решенията по чл. 30, ал. 5, т. 8 и чл. 341, ал. 2 от ЗСВ на ПК на ВСС имат за адресат административния ръководител /в случая и.ф. главен прокурор/, като именно последният в качеството на представляващ работодателя може да извършва самостоятелна преценка за това дали дадена длъжност следва да съществува или дали предвидените за тази длъжност бройки са достатъчни или не. При това, за установено в случая въззивният съд приел, че уволнението на Г. Н. се предшества само от решение на ПК на ВСС за намаляване на щатните бройки в администрацията на ВАП, без по делото да се твърди, нито да са представени доказателства, че и.ф. главен прокурор на Република България е взел решение за съкращаване на длъжността „съдебен администратор” при ВАП преди или най-късно на датата на уволнението. Най-ранното волеизявление на и.ф. главен прокурор за съкращаване на щата, прието за установено по делото, се съдържа в акта за утвърждаване на поименното разписание на съдебните служители във Върховна административна прокуратура, считано от 01.11.2023г. Това волеизявление посочил, че следва датата 05.10.2023г., на която е извършено уволнението на ищцата. В този смисъл заключил, че към датата на уволнението не е било взето валидно решение за съкращаване на щата и не е възникнало правото на работодателя едностранно на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ да прекрати трудовото правоотношение с работника. Така обосновал извод за незаконност на оспореното уволнение, в който смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът Прокуратурата на Република България обосновава наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК поставяйки следните правни въпроси: 1/ За наличието на реално съкращаване на длъжност по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ достатъчно ли е ПК на ВСС да е взела решение за съкращаване на определена длъжност в администрацията на ПРБ? 2/ Налице ли е съкращаване на щата при фактическо премахване на трудовата функция на единствената длъжност в администрацията на прокуратура – звено в структурата на ПРБ? 3/ Решението на ПК на ВСС за съкращаване на определена длъжност в администрацията на ПРБ представлява ли акт/документ, обективиращ волеизявление за съкращаване по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 1 от КТ? Въпросите се сочат като разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решения по гр.д. № 1561/2010г., IV ГО; по гр.д. № 5072/2017г., III ГО; по гр.д. № 919/2012г., на IV ГО. 4/ Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви, от които да е видно какви фактически констатации и правни изводи прави по посочените във въззивната жалба доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение? 5/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и съображения за неправилност на първоинстанционното решение? По тези въпроси касаторът твърди противоречие с практиката на ВКС, съдържаща се в решение по т.д. № 2896/2019г., II ТО; по гр.д. № 850/2011г., II ГО; по т.д. № 34/2013г., II ТО; по гр.д. № 1413/2009г., IV ГО; т.д. № 1106/2010г., II ГО; т.д. № 823/2010г., II ТО; т.д. № 866/2012г., I ТО; гр.д. № 1368/2016г., IV ГО; т.д. № 606/2018г., I ТО; т.д. № 2852/2019г., I ТО и много други. Касаторът обосновава и очевидна неправилност на обжалваното решение. По поставените въпроси, за да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Първите три въпроса са свързани с касационните оплаквания в подкрепа на доводите, че реално съкращаване на заеманата от ищцата длъжност е извършено с решение от 04.10.2023г. на ПК на ВСС, съобразно правомощията й по чл. 30, ал. 5, т. 8 и чл. 341, ал. 1 и ал. 2 от ЗСВ, поради което е неправилен изводът на въззивния съд за липса на валидно решение за съкращаване на щата и невъзникване на правото на работодателя едностранно на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ да прекрати трудовото правоотношение с работника. Съставът на касационната инстанция намира, че тези въпроси в изложението са относими към предмета на спора и от значение за постановения резултат, но по тях не се установява поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с практика на ВКС. В цитираната от касационния жалбоподател съдебна практика на ВКС е дадено разрешение, че правото на работодателя да прекрати трудовия договор с работника на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ възниква след валидно взето решение за съкращаване на щата – решение за реално съкращаване на щатната бройка за определена длъжност, както и че преценката извършено ли е реално съкращаване на щата се извършва не само с оглед доказателствата за общите щатни бройки преди и след съкращаването, а предвид това дали е премахната щатна бройка за изпълнение на определени трудови функции. Въззивното решение, съобразно заложените в него мотиви не противоречи на приетото в практиката в изложения смисъл. Отговор на поставените въпроси е даден в цитираното от въззивния съд Решение № 177/10.09.2019г. по гр.д. № 3088/2018г. на ВКС, IV ГО и той е, че компетентен да одобрява щатното разписание на Прокуратурата на Република България, съответно да намалява или премахва бройки от него, е главния прокурор на Република България. Отговорът е основан на нормативната уредба на правомощията на органите на съдебната власт в ЗСВ, в чл. 30, ал. 5, т. 8 от който е посочено, че съдийската и прокурорската колегии на ВСС определят броя на съдебните служители, съответно степента на натовареност – по предложение на или след съгласуване с административните ръководители на органите на съдебната власт, а за органите, включени в структурата на Прокуратурата на Република България – и с главния прокурор, като могат да разкриват нови и да съкращават длъжности. Подобно правило е въведено и с разпоредбата на чл. 341, ал. 2 от ЗСВ, където е посочено, че броят на съдебните служители в органите на съдебната власт се определя от колегиите по предложение на съответния административен ръководител съобразно степента на натовареност на органа на съдебната власт и след съгласуване с комисията „Бюджет и финанси”. Същевременно, при действието на тези разпоредби с изменение в ЗСВ, Обн., ДВ бр. 62/09.08.2016г., в сила от 09.08.2016г., изрично е предвидено правомощие на ръководителите на органите на съдебната власт да утвърждават щатното разписание на администрацията на съответния орган, като в определени случаи това става след съгласуване с общото събрание на съдиите. Такова право не е изрично предвидено в разпоредбата на чл. 138 от ЗСВ, уреждаща правомощията на главния прокурор, но за него е прието, че следва да важи същият принцип, доколкото той ръководи и представлява прокуратурата и организира дейността на ВКП, ВАП, НСлС и на административните ръководители на прокуратурата. Именно с оглед на тези правомощия в чл. 6 от ПАПРБ е предвидено, че главният прокурор определя структурата на администрацията на Прокуратурата на Република България, вида на съответните звена, броя и вида на длъжностите в тях. Същевременно в чл. 90 от ПАПРБ е предвидено, че съдебните служители се назначават на длъжности съгласно длъжностни разписания на администрацията на Прокуратурата на Република България, утвърдени от главния прокурор. С оглед на тези разпоредби е дадена възможност на главния прокурор да определя щатното разписание на администрацията на Прокуратурата на РБ, при това не само на ВКП, но и на всички останали прокуратури, доколкото същите не са самостоятелни юридически лица, а такова е Прокуратурата на Република България. С оглед тази правна уредба е прието, че изготвянето и утвърждаването на ново щатно разписание за длъжностите на съдебните служители в съответния орган на съдебната власт представлява сложен фактически състав. Самото утвърждаване на щатното разписание, съответно изменение на същото е от компетенциите на съответния административен ръководител на органа на съдебната власт. Разпоредбите на чл. 30, ал. 5, т. 8 и чл. 341, ал. 2 от ЗСВ съществуват в закона още преди приемането на измененията от август 2016г., предвиждащи изрично правото на административните ръководители на органите на съдебната власт да утвърждават щатното разписание на администрацията на съответния орган. Целта на тези изменения обаче е не да обезсмислят правомощията на ВСС по чл. 30, ал. 5, т. 8 и чл. 341, ал. 2 от ЗСВ, доколкото същият представлява разпоредител с бюджета на съдебната власт, поради което и определя бюджета на всеки един от органите в нея. Доколкото в този бюджет се включват и разходите за работна заплата, то именно поради тази причина е дадено правото на ВСС да определя броя на съдебните служители в съответния орган на съдебната власт, като може да увеличава или намалява този брой. Това обаче не означава, че съответната колегия на ВСС изготвя щатното разписание на съответния съдебен орган като определя структурата на същата и разпределението на служителите като длъжности и брой в съответните структури на органа, тъй като обратното би довело до това административния ръководител на съответния орган да утвърждава решението на съответната колегия от ВСС. Щатното разписание на органа на съдебната власт се изготвя и утвърждава от административния ръководител на съответния орган, като при това той следва да съобрази решенията на ВСС по чл. 30, ал. 5, т. 8 и чл. 341, ал. 2 от ЗСВ. Тези решения имат за адресат съответния административен ръководител, като могат да бъдат вземани и по негово предложение. Поради това при изготвяне на щатното разписание, административният ръководител не може да предвиди повече бройки за съдебни служители извън тези, определени по чл. 30, ал. 5, т. 8 и чл. 341, ал. 2 от ЗСВ. Самото разпределение на бройките в структурите на органите на съдебната власт обаче е от правомощията на административния ръководител. За това той може да извършва самостоятелна преценка за това дали дадена длъжност следва да съществува или дали предвидените за тази длъжност бройки са достатъчни или не. В случай, че прецени, че дадена длъжност не е необходима или че определените за заемането й бройки следва да бъдат намалени, съответният административен ръководител може да направи предложение до ВСС за вземане на решение за съкращаването на тази длъжност или на съответните бройки от нея, като наред с това извърши изменение на щатното разписание, които да отразяват това съкращение. Доколкото в закона не е предвидена изрична поредност на тези действия, то няма пречка щатното разписание да бъде изменено и без да има решение на съответната колегия по чл. 30, ал. 5, т. 8 и чл. 341, ал. 2 от ЗСВ в случаите, когато не се увеличава общия брой на служителите, поради което съответния орган се вмества в предвидения бюджет. Въззивното решение не противоречи, а е съобразено с така приетото в практиката на ВКС по решаващия изхода на делото въпрос относно това дали е налице реално съкращаване на щат при взето решение на ПК на ВСС за съкращаване на определена длъжност в администрацията на ПРБ и липса на взето решение от главния прокурор за съкращаване на щата и утвърдено от него ново щатно разписание към момента на издаване на заповедта за уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ. Като е приел, че решението на ПК на ВСС е неотносимо към възникването на потестативното право на уволнение на соченото основание, доколкото ВСС не е работел на служителите в администрацията на прокуратурата, в т.ч. и на ищцата, въззивният съд е постановил решението си в съгласие с практиката на ВКС. Ето защо соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК в случая не е налице, нито е установено основание за допускане на касационно обжалване. Втората група въпроси за приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК и задълженията на въззивния съд да постанови решението си въз основа на приетите от него факти и закона, след преценка на всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение е част от предмета и обуславящ изхода на всяко гражданско дело, но и той не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Процесуалноправните въпроси в случая са поставени във връзка с касационното оплакване, че въззивният съд не е се е произнесъл по доводите на Прокуратурата на РБ, че подборът в конкретния случай е право, а не задължение на работодателя. Доколкото въпросът не е разгледан от въззивния съд, то същият не е обусловил и решаващата правна воля на съда, нито изхода на делото. Изрично в мотивите си въззивният съд е посочил, че доколкото в случая изобщо не е възниквало правото на работодателя на уволнение поради съкращаване на щата, съдът не дължи да изследва дали е съществувало задължение за извършване на подбор или не. Ето защо не е налице твърдяното противоречие на решението по поставените въпроси с практиката на ВКС. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение, но не излагат доводи, различни от оплакванията в касационната жалба, а те са твърдения за неправилност, които не могат да обусловят извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. По неправилността на въззивния акт касационната инстанция се произнася по съществото на касационната жалба, с решение, а настоящото производство по чл. 288 от ГПК има за предмет извършване на предварителна селекция за допускане на касационно обжалване. Очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК обхваща онези случаи, в които неправилността на въззивния съдебен акт е установима директно – в него правни норми са приложени в смисъл, противоположен на действителното им съдържание, приложена е несъществуваща разпоредба или грубо са нарушени правилата на формалната логика, което е довело до очевидна необоснованост. Такава настоящият състав не установява. Въз основа на изложеното, съдебният състав приема, че липсват предпоставките за допускане на касационно обжалване в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на ответника по касация следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 780 лв. – платено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение