Определение № 5610 от 03.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1578/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. С. Д., чрез процесуалния й представител, против решение № 218 от 12.12.2023г., постановено по в. гр. д. № 427/2023г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което и след частична отмяна на решение № 924 от 30.06.2023 г. по гр. д. № 345/23г. по описа на Окръжен съд - Пловдив е отхвърлен предявеният от С. С. Д. против Прокуратура на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно повдигнато обвинение за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, по ДП № 590/2013 г. по описа на 04 РУ при ОД на МВР Пловдив, за разликата над сумата от 5 000 лв. до уважения размер от 25 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 07.02.2020 г. до окончателното плащане. С въззивното решение е отменено решението на Окръжен съд-Пловдив и в частта за разноските, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на С. С. Д., на основание чл. 10, ал.3 от ЗОДОВ, такси и разноски по съдебното производство, за разликата над сумата от общо 466 лв. Касационната жалба на С. С. Д. е подадена срещу въззивното решение в отхвърлителната му част за разликата над 5 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 07.02.2020г. до окончателното плащане, както и в частта за разноските. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3, предложение първо ЗОДОВ за репариране на неимуществени вреди, търпени от ищцата вследствие на повдигнато и поддържано от ответника Прокуратура на Република България обвинение за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, по ДП № 590/2013 г. по описа на 04 РУ при ОД на МВР Пловдив, по което ищцата е оправдана с влязла в сила на 24.02.2018 г. присъда по ВНОХД № 1943/2017 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив. Установил е, че ищцата е била привлечена като обвиняем с постановление от 27.03.2015 г., с което срещу нея е било повдигнато обвинение, а именно, че за времето 20 - 21.02.2007 г. в [населено място], в съучастие със съпруга си Г. Б. Д. като съизвършител, с цел да набави за себе си и за него имотна облага е възбудила и поддържала заблуждение у П. З. Т., че недвижими имоти, предмет на предварителен договор за покупко-продажба от 21.07.2007 г. - апартамент в [населено място], [улица], ет. 3, ап. 13, ведно с прилежащите му помещения, и магазин № 10, находящ се в [населено място], в сградата на бившия ресторант „Веспрем“, няма да бъдат обременени от продавачите Г. и С. Д. с ипотека и че същите ще бъдат прехвърлени по нотариален ред на купувача В. П. Т. в срок от 18 месеца, като с това е причинена на последната имотна вреда в размер на 50 000 евро с левова равностойност 97 791,50 лв., като вредата е в особено големи размери - престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК. Посочил е, че със същото постановление на ищцата е била наложена мярка за неотклонение „Подписка“, като е била извършена полицейска регистрация. Отбелязал е, че на 30.03.2016 г. бил внесен обвинителен акт, въз основа на който е било образувано н.о.х.д. № 1991/2016 г. по описа на РС-Пловдив, 8 н.с., а пострадалата В. Т. е предявила и граждански иск за сумата 50 000 евро. Посочил е, че с присъда № 125 от 12.04.2017 г. по н.о.х.д. № 1991/2016 г., ПРС, 8 н.с., ищцата С. С. Д. е призната за виновна, поради което и на основание чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК и е осъдена на 1 г. лишаване от свобода с 3 г. изпитателен срок, както и да заплати солидарно със съпруга си Г. Б. Д. на гражданския ищец В. П. Т. сумата 97 791,50 лв. - имуществени вреди. С присъда № 16 от 08.02.2018 г. по в.н.о.х.д. № 1943/2017 г., по описа на ОС- Пловдив, е отменена присъда № 125 от 12.04.2017 г. по описа на РС - Пловдив, като ищцата С. Д. е призната за невиновна в извършване на посоченото по-горе престъпление и е оправдана изцяло от въззивната инстанция, като е отхвърлен и предявения от В. Т. граждански иск. По повод жалба на гражданския ищец, с решение № 142/10.09.2018 г. по н.д. № 429/2018 г., ВКС е потвърдил и е оставил в сила присъдата в гражданско-правната й част. Въззивният съд е посочил, че тъй като гражданският ищец не е имал правен интерес от жалба срещу присъдата, в наказателно-правната й част, същата е влязла в сила относно оправдаването на ищцата след изтичане на 15-дневния срок за обжалване, а именно - на 26.02.2018г., която дата следва да се счита й за край на наказателното производство срещу ищцата. Съдът е приел, че поради влязлата в сила оправдателна присъда е налице основание за присъждане на обезщетение за претърпени от ищцата вреди – негативни субективни преживявания от наличието на обвинение, поддържано пред съда. Изчислил е, че от привличането й като обвиняема – на 27.03.2015г. до влизане в сила на оправдателната присъда на 26.02.2018 г. са изминали 3 години. Допълнил е, че съгласно приетото в съдебната практика, в случая следва да се вземе предвид и че действията на наказателна репресия спрямо ищцата, макар и още не в качеството на обвиняем, са започнали по-рано, когато на 03.01.2014г., е била разпитана в качеството й на свидетел по ДП №590/2013г. по описа на ГУ-то РУП-Пловдив и когато са й били взети образци от подписа за нуждите на досъдебното производство, поради което е обобщил, че началото на периода, през който същата е търпяла неимуществени вреди, датира още от началото на 2014г., като общият период до оправдателната присъда е изчислил на около 4 г. Съдът, като е обсъди показанията на свидетелите, наред с всички други данни по делото, е приел, че тези на св. Д., на основание чл.172 ГПК, с оглед възможната му заинтересованост, в качеството му на съпруг на ищцата, са силно пристрастни и заинтересовани по отношение на данните в тях за отражението на наказателното производство върху съпругата му. В заключение е приел, че ищцата е претърпяла обичайните стрес, неудобства и притеснения от воденото срещу нея наказателно производство и изхода от същото. За неоснователни е приел възраженията на Прокуратурата на РБ, че по делото изобщо не било доказано ищцата да е претърпяла неимуществени вреди в пряка причинно-следствена връзка с воденото срещу нея наказателно производство. При определяне на справедливото обезщетение съдът е взел предвид и следните обстоятелства: воденото наказателното преследване, което е за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, като първоначално ищцата е била осъдена, независимо от последващата оправдателна присъда; продължителността на наказателното производство, което е в границите на разумното с оглед извършените процесуалния действия; взетата спрямо ищцата мярка за процесуална принуда, която е най-леката. В заключение въззивният съд е определил, че предвид всички релевантни обстоятелства по делото, както и с оглед създадения от съдебната практика ориентир по аналогични казуси, обществено – икономическата обстановка в страната към момента на деликта, справедливото обезщетение в случая е в размер на 5 000 лв. Аргументирал се е, че по-висок размер на обезщетението не следва да бъде присъден, тъй като определеното от първата инстанция обезщетение в размер на 25 000лв. не кореспондира с тежестта на обвинението, продължителността на производството, търпяната от ищцата принуда и претърпените от същата вреди, както и с принципа за справедливост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ищцата, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е поставен въпросът: За определяне на обезщетението за неимуществени вреди с оглед точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и след извършване на преценка на всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства. Твърди се, че е решен в противоречие с възприетото в т. 11 от ППВС № 4/1968 г. и Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в противоречие с решение № 20 от 09.02.2017г. по гр. д. № 2885/2016г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО и цитираните в същото решения на състави на ВКС; решение № 50009 от 08.02.2023г. по гр. д. № 932/2022г. на ВКС, ГК, III ГО; решение № 79 от 09.08.2023г. по гр. д. № 3564/2022г. на ВКС, ГК, IV ГО - предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че формулираният от касатора в производството въпрос касае начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди и конкретните обективни обстоятелства, които следва да бъдат взети предвид при определянето му, поради което следва да бъде разгледан. Въпросът касае критериите при определяне размера на обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство и съблюдаването на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД с оглед установените конкретни обстоятелства по делото. Съдът намира, че така формулираният въпрос е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. Въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за наличието на твърдяното от страната противоречие със задължителната съдебна практика - ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г., както и с останалата цитирана практика на ВКС. В заключение: съдът следва да допусне касационното обжалване на решение № 218 от 12.12.2023г., постановено по в. гр. д. № 427/2023г. по описа на Апелативен съд – Пловдив в обжалваната му част. На касатора С. С. Д., на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК следва да се укаже в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 5 лв., като в противен случай касационната й жалба ще бъде върната. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение