Определение № 50203 от 24.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1254/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ответника по делото „БЕНИТА ОЙЛ“ ООД срещу решение № 1814/03.12.2021г. по в. гр. д. № 2153/2021г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 261756/26.05.2021г. по гр. д. № 16952/2019г. на Районен съд – Варна. С първоинстанционното решение по реда на чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1, т.1 ГПК, е прието за установено в отношенията между страните, че „БЕНИТА ОЙЛ“ ООД дължи на „Анимарк 2015” ЕООД, на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, сума в размер на 20 000 лева, представляваща остатък от неизплатени месечни възнаграждения за периода от 01.07.2017г. до 02.10.2017г. по договор за възлагане на управление от 01.12.2015г. на обект - бензиностанция, находяща се в [населено място], [улица], за което обстоятелство са издадени следните фактури: фактура № 22/01.07.2017г.; фактура № 23/08.08.2017г.; фактура № 24/01.09.2017г. и фактура № 25/02.10.2017г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното погасяване, за която сума са издадени две заповеди за изпълнение по чл.410 ГПК с № 6555/27.08.2019г. – основна /за сума в размер на 2 400 лева/ и с № 8565/08.11.2019г. - допълнителна /за сумата в размер на 21 600 лева/ и двете по ч.гр.д. № 12348/2019г. на РС-Варна. Касаторът твърди, че решението е недопустимо, тъй като е постановено при липса на правен субект, респ. страна в производството и при участието на „пълномощник“ без представетелна власт. В условията на евентуалност счита същото за неправилно – необосновано и постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон. Жалбоподателят счита, че на основание чл.157, ал.1 ТЗ, дружеството, чийто капитал се притежава от едно физическо лице, се прекратява със смъртта му, ако не е предвидено друго или наследниците не поискат да продължат дейността му. Счита, че окръжният съд, игнорирайки напълно този факт, е постановил недопустимо решение, тъй като към датата на провеждане на съдебното заседание във въззивното производство е липсвала страна, поради прекратяването й по закон, а от друга страна - явилият се пълномощник е действал без представителна власт, тъй като, на основание чл.41, ал.1 ЗЗД, вр. чл.157, ал.1 ТЗ, дадените пълномощни от името на дружеството са прекратени. Същевременно касаторът намира, че ищецът не е доказал изпълнение на вменените му с процесния договор задължения. В тази връзка счита, че от ангажираните гласни доказателства – показанията на Р. П. и на сина й К. Х. К., не може да бъде установено, че за процесния период - от м.юли до м.октомври 2017г., е имало реално изпълнение на договора за управление, като и в двете обяснения липсва конкретика. Доведеният от ответника свидетел Я. Х. Х. е бил управител на обекта и е работил за „Б. Ойл“ от 01.05.2017г. до края на 2019г. Същият е разпознал П. като клиент на бензиностанцията, но от старите служители от персонала, които заварил там, научил, че тя работи към фирма „Джемини“, която е наемодател на обекта, и освен да е зареждала на бензиностанцията, не се е информирала за дейността й, за наличността на стоките и за другите функции в бензиностанцията. Същото се установява и от показанията на свидетелката М. З. К., според която през процесния период не е осъществявана каквато и да било дейност от страна на ищеца на територията на бензиностанцията. Доколкото за процесния период няма предоставяна услуга от страна на ищеца по процесния договор, не се дължи и плащане по фактурите, относими към този период. Претендират се и направените разноски за всички инстанции. Прави се възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждениие. Ответникът по жалбата и ищец по делото, „Анимарк 2015" ЕООД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Прави възражение за прекомерност на адв. възнаграждение при претендирането му от насрещната страна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Окръжният състав е констатирал, че лицето, посочено в търговския регистър като законен представител на дружеството, е починало и по партидата на юридическото лице няма данни за оповестяване на последици от този факт. В тази връзка е приел, че по принцип смъртта на управляващия едноличен собственик прекратява членственото правоотношение с единствения съдружник и осуетената възможността да се формира волята на юридическото лице, което препятства продължаването на търговската дейност (чл.157, ал.1 ТЗ). Въпреки това решаващият състав е счел, че последиците от смъртта имат действие във вътрешните отношения, но спрямо външни за дружеството лица освен този факт се изисква и регистрирането на промяната като допълнителен елемент от сложния фактически състав. Посочено е, че заварените мандатни отношения, възникнали между дружеството и процесуалния му представител, не биха били засегнати, тъй като овластяването не се отнася до търговията, а до съдебна защита на вече породени и подлежащи на довършване правоотношения. В заключение, въззивният съд е намерил, че възразяващият ответник като трето лице не може да се позовава, както на прекратяване на дейността на ищцовото дружество, както на известно невписвано обстоятелство (поради изискването за конститутивно вписване по чл.7, ал.2 ЗТРРЮЛНЦ, вр. чл.140, ал.3 ТЗ), така и на отпадане на правата на упълномощения адвокат, поради прекратяване на пълномощно по право (чл.41, ал.1 ЗЗД). Счел е, че нито процесуалното правило на чл.229, ал.1 ГПК нито друг специален закон не урежда като основание за временно спиране на процеса прекратяването на дейността на търговско дружество. Мотивирал се е, че поддържането на дейност при липса на управителен орган само по себе си не налага заместването на вътрешната воля на ЮЛ от друг особен представител, тъй като за разлика от недееспособните физическите лица, на които се учредява законен представител, за този вид търговско дружество законът е предвидил специален ред за защита на обществения интерес (чл.155, ал.1, т.3 ТЗ) и до упражняване на правомощието на прокуратурата с конститутивен иск, действията от името на търговеца, независимо от кого са извършени, ангажират правната сфера на ЮЛ. Поради изложеното, въззивният съд е намерил за неоснователно искането за отмяна на определението за приключване на съдебното дирене и за спиране на делото до назначаване на нов управителен орган от заинтересовани правоприемници на починалия собственик на капитала. Същевременно окръжният съд е посочил, че решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл.236 ГПК и е действително, съответства на предявения иск за установяване на оспорено от длъжника спорно вземане, заявено от кредитора, за което са били издадени две заповеди за изпълнение за суми, покриващи общия размер на дълга по твърдения на кредитора (чл.410 ГПК). Произнасянето с решението по установителния иск е съответно на основанието на претенцията, посочено в заявлението на кредитора - неплатено фактурирано периодично (за четири последователни месеца) задължение на получател на услуга по възложено с писмен договор от 01.12.2015г. търговско управление на бензиностанция. На основание т.2 от ТРОСГТК 5/2014г. на ВКС въззивният състав е намерил за недопустимо оспорването от ответника на валидността на договарянето, тъй като защитата се основава на липса на представителна власт на насрещната по договора страна. Решаващият съд е приел за установени фактите по пораждане на правоотношението, така както са установени от първата инстанция въз основа на писмения договор от 01.12.2015г.: Ответното дружество, тогава с наименование „Бета Ойл Трейдинг“, е договорило чрез Г. К. (управител на дружеството) възлагането на мениджмънт на търговски обект (бензиностанция и газстанция), нает от „Джемини 31“ ЕАД, като изпълнителят-ищец, представляван от търговския пълномощник (дъщеря на управител М.), е заявил воля срещу месечно, платимо на 10-то число възнаграждение от 10 400 лева с ДДС, да осъществява лично или чрез упълномощено от него лице постоянна консултация по цялостната дейност на обекта, като периодично информира възложителя за състоянието и дейността на бензиностанцията. В договора не е бил фиксиран срок, но действието му е обвързано с наемното правоотношение на менажирания обект. Не е спорно, че изпълнителят е съставил 4 бр. фактури № 22, 23, 24 и 25, издадени респективно на 01.07.2017г., 08.08.2017г., 01.09.2017г. и 02.10.2017г. всички за сума от по 6 000 лева, в които като основание за начислено възнаграждение за облагаема с ДДС доставка е посочен договор за управление. Счетоводната експертиза не е установила друго подобно договорено отношение между страните по делото, а при преценка на аналитично водените счетоводни партиди на клиенти на изпълнителя, е намерила, че адресирани от възложителя плащания с неконкретизирани основания (превод „по ф-ра“) са били отнасяни към задължения по същия договор. Вещото лице е категорично, че процесните четири фактури, макар и да не са били подписани от получателя на услугата, са били получени от него и отразени надлежно в счетоводството му, като до преводите от 2019г. сумите по тях не са били платени. Няма спор, че възложителят е направил два банкови превода, които са приети и осчетоводени от доставчика като частично плащане на първата фактура и на фактура, извън процесните, издадена за задължение, фактурирано на 01.12.2017г. Посочено е, че фактът за наличие на поне пет неплатени месечни фактурирани задължения от по 6000 лв изцяло кореспондира на отправено от възложителя - платец писмено искане за потвърждение на „салда“ при приключване на финансовата 2017г. в размер на 30 000 лева, което е било прието и признато от издателя на фактурите в този размер на 16.03.2018г. Съдът е определил за спорно значението на така установените безспорни счетоводни записвания. Въззивният състав е счел, че към настоящия казус не може да се приложи наложилата се трайно практика на съдилищата относно доказателственото значение на счетоводен документ при липса на фиксирано договаряне в писмена форма на търговски доставки (подробна разяснена в решение № 218/06.01.2017г. по т. д. № 3572/2015г. на I т. о. на ВКС). Приел е, че при категорично поето задължение за възмездно текущо консултиране, значението на фактурите и тяхното осчетоводяване следва да се обсъди по отношение на спорните обстоятелства по изпълнението на задълженията на доставчика, като доказателство, установяващо получаването на услугата за конкретния месец от възложителя по договора. Счетено е, че фактурирането на текущо възнаграждение от изпълнителя представлява не толкова покана за плащане (при договорен изрично падеж), колкото документиране на предложено за одобрение изпълнение и затова подписването на подобен счетоводен документ несъмнено представлява удостоверяване на изпълнението на дължимото от издателя-доставчик поведение, остойностено до размера на полезен резултат за получателя на доставката (решение № 158/07.11.2013г. по т. д. № 1128/2012г. на I т. о. на ВКС). В тази връзка, въпреки липсата на положен подпис на фактурите, съдът е намерил осчетоводяването на дълга именно въз основа на тези конкретно оповестени фактури, насоченото към възложителя плащане и категорично адресираното към него признание за натрупване на задължение, отчитано при годишно приключване на дейността за 2017г., че удостоверява приемане на предложената от изпълнителя престация на посочената във фактурите стойност. В случая е счетено за ирелевантно обстоятелството, дали ответникът е отчел в дневниците за покупки тази получена престация и дали е ползвало данъчен кредит по тези доставки, тъй като тези действия по изпълнение на фискални задължения принципно в практиката се изследват като индиции за неустановени по друг начин счетоводни записвания. В настоящият случай обаче е констатирано, че дългът е осчетоводен и признат от длъжника и така водените от него счетоводни книги имат характер на удостоверяване на неизгодни за него факти. Съдът е заключил, че събраните гласни доказателства не опровергават така установените факти. Показанията на св. Х. и К., назначен като управител-мениджър на бензиностанцията и негов помощник-касиер, сочат като свои задължения цялостното управление на текущата дейността на обекта (подбор, контрол, обучение на персонала, работа с доставчици, зареждане на стока, на горива, ревизии, подреждане на рафтове, обслужване на плащания), като са получавали нарежданията си от управителя на фирмата - В. С. и от собственика на фирмата - И. Б.. В тази връзка св. П., която като търговски пълномощник е била натоварена с прякото изпълнение на консултантската услуга, посочва като адресати на предоставената информация именно лицата с управленски правомощия - собственика И. Б., първоначалния управител Г. К. и назначения по - късно В. Е., с които е обсъждала въпросите, свързани с управлението на бензиностанцията и особено връзките с наемодателя „Джемини 31“ ЕООД. В същата насока са и показанията на сина на свидетелката - К., който споделя непосредствени впечатления именно по повод такива посещения, при които е придружавал майка си до текущи срещи и по повод получени от нея запитвания за текущо документиране на предложено за приемане изпълнение на консултации през 2017г. Въззивният съд след като е преценил, че и двете групи свидетели са в тесни връзки с насрещните страни - пряко наети служители или в близко родство с управленски екип, е приел, че показанията им имат сходна доказателствена стойност. Въз основа на гореизложеното и предвид възприетия от съда комплексен характер на консултантската услуга, която отчасти покрива съдържание на мандатна сделка и несъмнено изисква престиране на определен резултат като интелектуален продукт (решение № 12/31.05.2013г. по т. д. № 239/2012г. на I т. о. на ВКС, решение № 5/15.03.2010г. по т. д. № 390/2009г. на I т.о. на ВКС), съдът е възприел за съществено значими обстоятелствата, за които св. П. и К. депозират последователните си показания. Съдът е счел, че описаните текущи ежемесечни срещи с висшия управленски екип и конкретно с едноличния собственик към 2017г. (съхранил пълния едноличен контрол и след частично прехвърляне на дялове на управлявано от него ЕООД) представляват именно форма на обмен на информация, която е била изисквана ежемесечно (чрез напомнянето за текущо фактуриране) и приемана периодично като полезна до определен оценен размер, при осчетоводяване на одобреното възнаграждение на консултанта и нареждането на плащанията. Допълнително в тази насока съдът е намерил, че изводите за прието изпълнение се подкрепят и от липсата на каквото и да е противопоставяне на осчетоводеното текущо изпълнение на консултантската услуга, дори и след като изискуемите за 2017г. задължения са били сумирани и обявени на ръководството на предприятието при съставянето на документите за приключване и отчитане на финансовия резултат от дейността на възложителя. Счел е, че противопоставяне едва през 2019г с разменената кореспонденция с кредитора не кореспондира на предвиденото в чл.301 ТЗ изискване за незабавно оспорване на ненадлежно документирани стопански операции. Предвид горевъзприетото въззивният съд е намерил за доказано, че е одобрено и прието изпълнението на задълженията на изпълнителя за възложеното консултиране и информиране на управленския екип на възложителя. С оглед на това решаващият състав е счел, че това изпълнение поражда и правото на доставчика на услугата да получи фиксираното за конкретния период възнаграждение ( до размера признат в счетоводните документи), поради което е потвърдил първоинстанционното осъдително решение. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства? Твърди, че съдът е нарушил императивните норми на чл.12 и чл.236, ал.2 ГПК и се е произнесъл в противоречие с: решение № 222/27.03.2018г. по т.д. № 505/2017г. на 2 - ро т.о. на ВКС и решение № 42/03.06.2020г. по т.д. № 1680/2019г. на 1 - во т.о. на ВКС.; 2/ При възражение за липса на насрещна престация като фактически осъществявана работа по договорена услуга, достатъчно ли е да бъде установено чрез писмени доказателства и ССчЕ, че месечните фактури, издавани от изпълнителя, са осчетоводени от възложителя, или е необходимо изпълнението на договора да бъде доказано по несъмнен начин като фактически действия по изпълнението му?; 3/ Може ли съдът „служебно“ да опише и допълни вида и характера на услугата, която не е конкретизирана в договора за услуга, като допълни по свой почин и усмотрение твърденията на страната, която се домогва да докаже изпълнение?“ Касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл. 280, ал.2, предл. 2-ро и 3-то ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: На първо място, не е налице евентуална недопустимост на въззивното решение по чл.280, ал.2, предл. 2-ро ГПК. Несъстоятелно е твърдението на касатора, че решението е постановено при липса на една от страните в процеса, тъй като търговското дружество - ищец съществува като правен субект от вписването до заличаването му в търговския регистър (които имат конситутивно действие), независимо дали дейността му е прекратена или не със смъртта на едноличния собственик на капитала и управител на юридическото лице, настъпила след потвърждаване от същия на извършените от адвоката действия по подписване на отговора на въззивната жалба, и упълномощаване на последния за процесуално представителво на ищеца по делото. В случая ищцовото дружество не е заличено от търговския регистър, като наведените доводи от касатора за липса на правосубектност на насрещната страна в процеса, поради смъртта на едноличния собственик и управител на ЕООД-то по време на въззивното производство, са неоснователни, тъй като соченото обстоятелство е ирелевантно за съществуването на търговеца като юридическо лице. На следващо място, касаторът не може да са позовава на ненадлежно процесуално представителство на насрещната страна, каквото в случая не е и налице, тъй като упълномощаването на адвоката на ищеца за въззивното производство е направено от физическото лице, осъществяващо функциите на органен представител на ЕООД-то, преди неговата смърт. Следва да се има предвид, че страна по упълномощителната сделка е търговското дружество, а не физическото лице - управител на търговеца – ЮЛ, поради което със смъртта на физическото лице, осъществяващо органното представителство, не се прекратява учредената представителната власт на адвоката на ищеца, тъй като упълномощителят – ЮЛ продължава да съществува като правен субект, в какъвто смисъл е и разпоредбата на чл.41, ал.1 ЗЗД. На следващо място, спрямо поставените от жалбоподателя въпроси не е налице наведеният от касатора селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Тази допълнителна предпоставка не е осъществена спрямо въпрос № 2, тъй като съдът въз основа на предмета на договора, обвързаността му с договор за наем на бензиностанцията, и счетоводното отразяване на фактурите при ответника по исковете, вкл. отправено от същия писмено искане за потвърждение на „салда“ при приключване на финансовата 2017г. в размер на 30 000 лева - дълг към ищеца, по същество е счел, че е налице приемане на изпълнението от възложителя и признание от същия на дължимостта на вземанията на ищеца, които изводи са в съответствие с константната практика на ВКС, като липсва посочване от жалбоподателя на конкретна практика на ВКС, в противоречие с която да е постановен атакуваният акт по втори въпрос. Съдът в случая е извел предмета на договора на база тълкуване на клаузите му, различно от това, направено от жалбоподателя, което не е основание за допускане на решението до касация, като не е налице твърдяното във въпрос № 3 допълване от съда на вида и характера на дължимата по договора услугата, поради което този въпрос също не може да обуслови допускане на решението до касационно обжалване. Спрямо този въпрос също не е посочена практика на ВКС, в несъответствие с която да е постановено обжалваното решение. На последно място, решаващият състав на окръжния съд е обсъдил всички доводи и възражения на страните, но е достигнал въз основа на доказателствения материал до други фактически и правни изводи, различни от тези на касатора, поради което не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и във връзка с въпрос № 1. В тази връзка, следва да се отбележи, че основните изводи на съда се основават на писмените доказателства по делото, в съответствие с които са показанията на свидетелите на ищеца, което обстоятелство е отчетено от решаващия състав (противно на твърдението на касатора за липса на обосновка защо се кредитират тези показания), включително е взета предвид и заинтересоваността на свидетелите и на двете страни. Невярно е твърдението на касатора, че показанията на свидетелите на касатора не са взети предвид в достатъчна степен. В случая въззивният съд е приел, че установените от последните факти не са относими към предмета на договора, тъй като ищецът не се е задължил да дава консултации на служители на ответника, предвид на което изпълнението е насочено към представляващите възложителя лица. Както е посочено по-горе, съдът е извел извода си за изпълнение на задълженията по договора от страна на изпълнителя на база на съдържанието на договора, приемането на работата от възложителя (за което няма посочен начин в договора) и признанието на дълга му, които не се опровергават от останалите доказателства по делото, предвид очертания от договора предмет и обем на дължимите консултантски услуги. Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280, ал.2 ГПК. Очевидна неправилност по смисъла на посочената правна норма е налице, когато има видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл; когато е постановен „extra legem”, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като то не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Независимо от изхода на спора, на ответника по касацията не се присъждат разноски за касационното производство, тъй като съдът не е сезиран с такова искане и липсват доказателства за извършването им. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение