Определение № 3214 от 20.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1759/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по частично процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 1659 от 16.02.2024 г., подадена от Н. Г. М. чрез адвокат Г. П. от АК – Х. срещу въззивно Решение № 9 от 11.01.2024 г. по в.гр.д.№ 792/2023 г. на Окръжен съд – Хасково, II състав, с което е потвърдено Решение № 174 от 05.06.2023 г., постановено по гр.д.№ 1137/2021 г. на РС - Димитровград, с което по отношение на касаторката (ответница по иска) е признато за установено, че ищцата М. Г. М. е собственик на УПИ * с площ от 3 013,928 кв.м., в кв. 68 по ПУП на [населено място], ЕКАТТЕ *, общ. Д., обл. Х., с административен адрес: [населено място], [улица], трайно предназначение: Урбанизирана територия, Начин на трайно ползване: ниско застрояване; ведно с построените в имота двуетажна жилищна сграда сграда с Р3П от 160 кв.м., лятна кухня и гараж с обща РЗП от 42 кв.м., жилище (стара кьща) с РЗП от 9 кв.м., навес с оградни стени с Р3П от 16 кв.м., второстепенна сграда- плевня с Р3П от 35 кв.м., второстепенна сграда с РЗП от 55 кв.м., навес без оградни стени с РЗП от 15 кв.м., второстепенна сграда - обор с РЗП от 9 кв.м., навес с оградни стени с РЗП от 10 кв.м., навес с оградни стени с Р3П от 18 кв.м. и второстепенна сграда с Р3П от 12 кв.м., при граници на поземления имот: УПИ *; УПИ *; УПИ *, улица и външна регyлация, като Н. Г. М. е осъдена да предаде на М. Г. М. владението на така описания недвижим имот; отхвърлено е възражението/искането на Н. Г. М. с правно основание чл. 72, ал. 3 ЗС за задържане на процесната вещ до заплащане на подобренията и разноските. На основание чл. 59 ЗЗД Н. Г. М. е осъдена да заплати на М. Г. М. и П. Н. Г. общо сумата от 3 289 лева (или по 1 644,50 лева за всяка) - обезщетение за ползване на процесния УПИ *, ведно с постройките, за периода от 17.01.2020 г. до 17.12.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 20.07.2021 г. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 4 400 лева. На основание чл. 59 ЗЗД Н. Г. М. е осъдена да заплати на М. Г. М. сумата 2 093 лева – обезщетение за ползване на процесния УПИ *, ведно с постройките, за периода от 17.12.2020 г. до 17.07.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 20.07.2021 г. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 2 800 лева. Касационната жалба е недопустима в частите й, с които се атакува произнасянето по исковете с правно основание чл. 59 ЗЗД. Всеки от тях е с цена под 5 000 лв., а именно: 1) 2 200 лв., претендирани от М. Г. М. за периода от 17.01.2020 г. до 17.12.2020 г.; 2) 2 200 лв., претендирани от П. Н. Г. за периода от 17.01.2020 г. до 17.12.2020 г.; 3) 2 800 лв., претендирани от М. Г. М. за периода от 17.12.2020 г. до 17.07.2021 г. Ето защо и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, хипотеза 1 ГПК и при отсъствие на изключението, предвидено с цитираната разпоредба, производството следва да бъде прекратено в обсъжданата част. Ответниците по касация М. Г. М. и П. Н. Г. са подали отговор на жалбата чрез адвокат В. Т. от АК - П.. Поддържат, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендират разноски. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: Въззивният съд е приел за установено (включително при условията на чл. 272 ГПК), че с окончателно Решение № 163 от 17.01.2020 г., постановено по гр.д.№ 192/2019 г. на ВКС, I г.о. П. Н. Г. и М. Г. М. са признати за собственици общо на 2/3 идеални части от процесните терен и постройки, наред с което на основание чл. 33, ал. 2 ЗС е допуснато изкупуване в полза на П. Н. Г. и М. Г. М. на 1/3 идеална част от прехвърлените от Н. Г. М. на В. Д. Г. с нот.акт № 35, т. V, рег.№ 5756, нот.д.№ 699 от 13.11.2015 г. имоти за сумата от 3 300 лв., която следва да заплатят на В. Д. Г. в едномесечен срок от влизане в сила на решението. Сумите са платени на 12.02.2020 г. Между М. М. и П. Г. е извършена доброволна делба, обективирана с договор № 44, том II, рег.№ 3029 от 17.12.2020 г., като целият имот е поставен в дял на М. Г.. При тези факти от правна страна е прието, че М. М. е собственик на процесния имот. Безспорно е установено по делото, че Н. М. владее имота (признание за това се съдържа в отговора на исковата молба, както и в о.с.з. 07.10.2021 г.) и че владението е без правно основание. От правна страна е прието, че по делото са налице трите изискуеми кумулативно предпоставки за уважаването на иска с правно основание чл. 108 ЗС, тъй като ищцата е собственик на процесния имот; имотът се владее от ответницата; ответницата владее имота без правно основание. Въззивният съд е обсъдил и оплакванията срещу правилността на изводите на районния съд в частта, в която се е произнесъл по исковете по чл. 59 ЗЗД. Тъй като производството пред касационната инстанция в тази му част се прекратява като недопустимо, изложените от въззивния съд аргументи относно исковете по чл. 59 ЗЗД се явяват ирелевантни. В частта по направеното от Н. М. възражение за задържане на имота на основание чл. 72, ал. 3 ЗС е прието, че Н. М. не е добросъвестен владелец, т.като не владее имота на основание, годно да я направи собственик. Не се установява също твърдените подобрения да са направени със знанието и без противопоставянето на собственика. Ето защо е прието, че не са налице предпоставките за уважаване на възражението за право на задържане. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК с довод, че очевидната неправилност на въззивния акт произтича от това, че при определяне на размера на пазарния наем за исковия период съдът е следвало да отчете всички специфики на пазара и вида на имота. Доводи, свързани с произнасянето по иска по чл. 108 ЗС и по възражението за право на задържане отсъстват в изложението. Не са формулирани и конкретни правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В частта, в която касационната жалба е процесуално допустима от гл.т. изискванията на чл. 280, ал. 3 ГПК, касационното обжалване не може да бъде допуснато. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, общо основание за допускане на касационното обжалване съставлява конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не разполага с правомощие да изведе значимия за спора въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК или от текста на самата касационна жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това (каквито в случая също не са заявени). Същевременно, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В резултат от извършената от настоящия състав служба проверка не се установява вероятност в подлежащата на касационен контрол част въззивното решение да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия