Определение № 2282 от 16.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2479/2024 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД против решение № 109/05.04.2024 г. по в.т.д. № 27/2024 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение №281/17.08.2021г. по т.д. №882/2020 г. на ОС-Варна касаторът е осъден да заплати на Т. Г. Г. разликата над 7 000 лв. до 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени при застрахователно събитие на 16.02.2017г. в пътния участък на автомагистрала „Хемус“ и връзката с [улица], [населено място], изразяващо се във взривно възпламеняване и пожар в управлявания от ищеца автомобил „Гранд Чероки“, ведно със законната лихва от 17.04.2018г. до окончателното изплащане на задължението. Касаторът излага становище, че решението на ВнАС е неправилно, поради постановяването му в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Поддържа, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касацията Т. Г. Г. в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски по чл.38, ал.2 ЗАдв. Постъпил е писмен отговор и от третите лица помагачи на застрахователя – В. И. Г. и С. П. Г.. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, ВнАС е приел, че с оглед отменителното решение на ВКС по т.д. № № 1294/2022г. по описа на ВКС, ТК, II т.о. в производството пред втората въззивна инстанция са били безспорни предпоставките за възникване отговорността на застрахователя - наличие на деликт в хипотезата на чл.50 ЗЗД; наличие на безспорно застрахователно правоотношение между собственика на вещта и застрахователното дружество по застраховка "Гражданска отговорност". Установено е било и настъпването на застрахователно събитие като юридически факт, пораждащ отговорността на застрахователя. Според въззивния съд предходният състав на ВКС е решил правния въпрос по приложението на чл.477 вр.чл.432 КЗ спрямо водача на автомобила, като е приел, че последният в случая се явява трето лице по смисъла на чл.477, ал.1 вр.ал.3 КЗ и има право на застрахователно обезщетение за търпените от него вреди /имуществени и неимуществени/ в резултат на настъпилото застрахователно събитие, като вредите са настъпили в резултат на внезапна техническа повреда в превозното средство и на действия на пътник в автомобила и не е налице виновно поведение на водача, което да е причинило застрахователното събитие и вредите. При това положение е заключил, че висящото пред него ново въззивно производство се ограничава единствено до изследване на характера и обема на търпените вреди, тяхната причинна връзка със събитието, размера на дължимата обезвреда и наличието на съпричиняване, в който смисъл са и указанията на ВКС в отменителното решение. Въззивната инстанция е съобразила конкретното застрахователно събитие - произшествие на 16.02.2017г. в [населено място], настъпило на пътен участък на изхода на автомагистрала Хемус и връзка с ул.Ат.М., при движение на управляван от ищеца л.а.Джип Гранд Чероки, изразяващо се във взривно възпламеняване и пожар в превозното средство поради внезапна повреда в газовата уредба на автомобила, чийто собственик е трето лице. Отново, в съответствие приетото от предходния състав на ВКС в решението по чл.293, ал.2 ГПК след обсъждане на доказателствата е достигнала до извод, че не се установява конкретно поведение на водача Т. Г. да е довело до настъпване на пожара в автомобила. След кредитиране на писмени доказателства и заключение на САТЕ съдът е достигнал до извод, че предвид преминалата техническа проверка на автомобила, изпълнената процедура по пререгистрация и установените в последствие дефектите, водачът и собственикът на МПС не са знаели за недостатъците на монтираната уредба преди произшествието. Не е било допуснато и нарушение при зареждане, тъй като поради начина на зареждане и спецификата на уредбите за изравняване на налягането, не е възможно ползувателят на услугата своеволно да презареди бутилката с по-голямо количество газ от обема й. Позовал се е на заключението на вещото лице, че е нормално при зареждане на газ да се отдели известно количество между автомобила и бензинколонката, което да проникне в обема на пасажерите. Нормална и навременна реакция е било и проветряването на автомобила непосредствено след потегляне от бензиностанциятая като същото едновременно е занижило чувствителността към миризмата и не може да се каже колко е достатъчно да се проветри, тъй като човек привиква с миризмата на газ. По отношение на конкретно претърпените от Т. Г. вреди ВнАС е обсъдил подробно заключението на СМЕ относно получената комбинирана травма: термична травма – изгаряния по лице, ръце и предна повърхност на дясно бедро от 1 и 2 степен, контузия на главата с разкъсно-контузна рана в лява теменна област. Позовал се е на заключението на вещото лице, че термичните травми се дължат на съприкосновение с пламък, т.е. са в причинно-следствена връзка с възникналия внезапно пожар в автомобила, а травмите на главата се дължат на съприкосновение с твърд тъп предмет, който може да е пътното платно и детайли от автомобила. Поради което решаващият състав е намерил, че получените физически увреждания са в резултат на произшествието, вкл. вредите поради изскачане от автомобила. Констатирал е, че създадените неудобства в обслужването са били за период от максимум 3 седмици, тъй като се изисква честа смяна на превръзки и липса на мокрене. Извършено е било хирургично отстраняване на изгорена кожа под местна упойка, като разкъсно-контузната рана на главата също е била хирургично обработена, без данни да е шита. Отчетен е бил болничният престой от 7 дни. Позовал се е на свидетелските показания относно начина, по който е протекло лечението и търпените във връзка с това болки от пострадалото лице, ограничаването на социалните му и професионални контакти, необходимостта от чужда помощ и грижа. За определяне на размера на дължимото обезщетение въззивната инстанция е взела за ориентир статистиката на НОС относно МРЗ и брутния общ доход на домакинство към момента на деликта 2017г., като е заключела, че дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза на 20 000лв. ВнАС не е уважил възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увреденото лице. За недоказано е било счетено възражениего на касатора, че след възникване на огъня ищецът е следвало да спре автомобила, за да ограничи вредите. Съдът е коментирал заключенията на медицинската и автотехническа експертиза, които са установили, че това завихряне се образува и при потегляне на автомобила, но действителната причина за пожара е предизвикването на открит пламък в купето, за което ищецът не носи отговорност. Акцентирал е върху възприетото от него становище на вещото лице, че степента на опасна концентрация на газ е трудна за разпознаване от неквалифициран човек и се установява посредством специализиран ръчен анализатор. След запалването, което трае секунда-две, водачът не е имал възможност да осмисли поведението си, тъй като е защитавал живота си, изпаднал е в състояние на паника, обусловена от създадения лавинообразен процес на възпламеняване. Посочил е, че претърпените от съпругата му, дясностоящ пътник, значителни изгаряния, ясно показва сериозните последици, които са били предотвратени от ищеца, като е скочил в движение от автомобила. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът въвежда следните правни въпроси: 1/ относно приложението на чл.52 ЗЗД и оценката на обективно съществуващи обстоятелства за определяне на справедливия размер на обезщетението; 2/ Кои са критериите за намаляване на обезщетението, ако пострадалият е допринесъл за настъпване на вредите, вкл. при груба небрежност?; 3/ Могат ли да бъдат окачествени като груба небрежност действията на водач на МПС, който не е нарушил правилата за движение по пътищата, но с действията си по непредпазливост е причинил инцидент, при който е пострадал?; 4/ За да се намали обезщетението за неимуществени вреди, следва ли винаги поведението на ищеца да е противоправно или това е допустимо и при неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел?; 5/ За да е налице принос на увредения към настъпване на увреждането, достатъчно ли е поведението му в своята конкретика да се намира в пряка причинна връзка с вредата, т.е. тя да е негово следствие?; 6/ Следва ли съдът да прави разграничение между приноса на пострадалия за възникване на самото ПТП, като правно значим факт, изискващ приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и допринася ли за настъпване на вредата спрямо него, факт, също изискващ приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД?; 7/ Как следва да се съотнася отговорността на лицето, под чийто надзор се намира вещта – МПС /чл.50 ЗЗД/ при внезапно възникнала техническа повреда на МПС с отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ за заплащане на обезщетение на увредения водач, в случай, че вината за настъпване на застрахователното събитие не е изцяло или частично негова?; 8/ Специална ли е уредбата на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и признава ли право на водача на застрахования автомобил, ако не е виновен за настъпване на застрахователното събитие и търпените от него вреди, да претендира застрахователно обезщетение за последните, независимо че застрахованият автомобил е бил под негово управление и съответно какви са предпоставките за уважаване на такъв иск? По всички въпроси касаторът се позовава на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Сочи противоречие с практика на ВКС по ППВС №4/68 г. и решения, постановени по реда на чл.290 ГПК по: т.д. № 795/2008г. на ВКС,т.д. № 619/2011г. на ВКС, I т.о., т.д. № 2143/2014 г. на ВКС, I т.о., т.д. № 3334/2013 г. на ВКС,II т.о. и много други. По въпросите относно съпричиняването твърди противоречие с ТР №1/20143 г. на ОСТК на ВКС. Позовава се и на хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Първият правен въпрос не е решен от въззивния съд в отклонение от трайната съдебна практика. В ППВС № 4/68г., ППВС № 2 от 1984г., ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г. е прието, че понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. Посочено е, че, за да се определи размерът на обезщетението, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените неимуществени вреди в резултат от деликта е необходимо да се отчете: действителният размер на моралните вреди, с оглед характера и тежестта на уврежданията, интензитетът и продължителността на болките, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди. В разглеждания случай ВнАС в съответствие с така посочената задължителна практика е направил своята преценка за проявлението на различните релевантни обстоятелства, като отчитането им не е формално, а поотделно е разгледал всяко едно от тях и е съобразил комплексното им отражение върху физическото здраве, емоционален, професионален и социален живот на касатора като преди и след произшествието. Решаващият състав е изследвал релевантни за спора доказателства относно последиците, които е търпял касаторът и тяхната продължителност. Съобразена е била и икономическата конюнктура в страната към момента на ПТП. Необходимо е да се посочи, че в съдебната практика на ВКС /напр. решение № 83/06.07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г., II т. о. и др./ е застъпено разбиране, че статистическите данни и установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – моментът на настъпване на увреждането, т.е. те са ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претендирано по пряк иск на увредения спрямо застрахователя. В същия смисъл и данните на НОИ за релевантния период са били съпоставени с размера на претенцията и са били прецени от въззивната инстанция при определяне на крайния справедлив размер на обезщетението. Втори и трети въпрос не отговорят на изискването към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като съдържат условия, които не са възприети от въззивния съд, т.е. не са обусловили правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение. ВнАС не е приел, че е налице поведение /твърдяно от застрахователя конкретно действие или бездействие на ищеца/, което да е допринесло за настъпване на произшествието или за увеличаване размера на вредите. С оглед въведените доводи за наличие на съпричиняване, същите са били преценени от решаващият състав и е направен извод, че не са обусловили изцяло или частично настъпването на вредоносния резултат. Въпроси № 4,5 и 6 са свързани и касаят приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. По тях е формирана задължителна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 17/63г., ТР №1/2014 г. на ОСТК на ВКС и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС: Решение № 144/27.12.2016г. по т.д. № 1000/2015г. на ВКС, II т.о, Решение № 99/08.10.2013г. по т.д. № 44/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 98/ 24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 151/12.11.2010г. по т.д. № 1140/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о, Решение № 117/08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г. на ВКС, I т.о., Решение № 118/27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г. на ВКС, I т.о., Решение № 159/24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, II т.о. и др. Според възприетото в тях разрешение при определяне на дължимото застрахователно обезщетение би следвало да се съпостави конкретното поведение на делинквента и това на увредения и да се отчита тежестта на допуснатите от всеки нарушения, намиращи се в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат. За да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение и за да се определи степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача, следва да се прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата. Последните трябва да бъдат доказани по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която е въвела възражението за съпричиняване. В случая ВнАС е изследвал поведението на пострадалото лице – изскачане от колата в движение, като е намерил, че същото при конретния случай на възникнал пожар и установен механизъм на възпламеняване, респ. времето за реакция, а така също и претърпените сериозни увреждания от седящия в дясно пътник в автомобила, е довело не до увеличаване размера на претърпените от Т. Г., а до предотвратяване на задълбочаване на вредите. Следователно в съответствие с коментираната съдебна практика ВнАС е разглеждал обстоятелствата по предприетите от ищеца действия и е оценил дали те са в причинна връзка с вредоносния резултат, като е заключил, че липсва такава. Поради което е направен краен извод за липса на съпричиняване от страна на пострадалия. Не е изследвал въпроса за вината и не той е решаващ за отхвърляне на възражението на застрахователя. Несъгласието на кастора представлява оплакване за необоснованост на въззивното решение и предполага анализ на доказателства, т.е. има отношение към проверката по същество на касационната жалба за наличие на касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Следва да се посочи, че коментираните от застрахователя в изложението увреждания на други два автомобила, в резултат на свободния ход на колата след скачане на водача, както е отбелязал и въззивният съд, са обстоятелства извън предмета на настоящия спор – претендирано обезщетение за неимуществени вреди, получени от водача в резултат на настъпило застрахователно събитие, на осн. чл.432 вр. чл.477, ал.3 вр. чл.493, ал.2, т.5 КЗ. Въпроси № 7 и 8 също не отговарят на изискването към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като касаят вече решен с оменителното решение на предходния състав на ВКС въпрос относно активната материалноправна легитимация на ищеца да предяви иск по чл.432 вр. чл.477, ал.3 КЗ. Прието е било, че водачът на автомобила в случая се явява трето лице по смисъла на чл.477, ал.1 вр.ал.3 КЗ и има право на застрахователно обезщетение за търпените от него вреди /имуществени и неимуществени/ в резултат на настъпилото застрахователно събитие, като вредите са настъпили в резултат на внезапна техническа повреда в превозното средство и на действия на пътник в автомобила и не е налице виновно поведение на водача, което да е причинило застрахователното събитие и вредите. Така даденото разрешение на осн. чл.294, ал.1, изр.2 ГПК е задължително за новия състав на апелативния съд, на който се връща за разглеждане делото. Не е налице хипотезата на „очевидна неправилност” за допускане на касационен контрол по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. В настоящия случай се твърди явно несъответствие на обжалваното решение с общественото разбиране за справедливост, което като довод се отличава с висока степен на абстрактност. Поради което същото не може да се отнесе не само към конкретно касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, така и към категорията на посочените по-горе особено тежки пороци, които могат да се констатират без навлизане в проверка по същество на обжалвания акт. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. На осн. чл.38, ал.2 ЗАдв в полза на процесуалния представител на ответника по касацията следва да се присъди възнаграждение в размер на 900 лв. с оглед достигната фаза на касационното производство. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на ВКС