Определение № 560 от 17.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2304/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Д. Н.,гр.В., чрез процесуалния и представител адвокат И. К., срещу въззивно решение №701/11.06.2020 г. по гр. д. № 585/2020 г. по описа на Варненския окръжен съд. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения,че са налице основанията на чл.280,ал.1,т.1, т.3 и ал.2 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Поставят се въпросите: 1.Следва ли съдът да се произнесе в решението си с отделен установителен диспозитив по иск по чл.108 ЗС при условие, че отхвърля иска; 2.Достатъчно основание за неоснователност на иск по чл.108 ЗС ли е липсата на деклариране от страна на ищеца на имота в декларация по чл.14 ЗМДТ.По първия въпрос се сочи противоречие с ТР№4/2014г, ОСГК, ВКС. Ответниците по касационната жалба А. К. А., К. Б. А. и М. Б. А., всички с адрес [населено място], в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, подаден чрез адвокат Р. Д., изразяват становище за липса на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 5841/2019г. по гр. д. № 16356/2018 г. на Районен съд – Варна, с което е отхвърлен предявеният от Р. Н. срещу А. А., М. А. и К. А. иск по чл.108 ЗС за предаване владението на реална част с площ 4,86 кв.м. от недвижим имот, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***** по КК на гр. Варна, който обект се намира в сграда с идентификатор ****, построена в поземлен имот *** /подробно описан/. Въззивният съд е приел за установено, че между Д. К. /баща на ищцата Р. Н./ и Б. К. /съпруг на ответницата А. А. и баща на ответниците М. и К. А./ е извършена съдебна делба на описания имот по гр.д.№ 2153/1983 г., вписана в книгите за вписвания на 06.03.1985 г., съгласно която е поделен първият етаж от жилищната сграда на два самостоятелни обекта с идентификатори ***** – за ищцата - и ***** – за ответниците. Понастоящем са нанесени и още два самостоятелни обекта в сутеренния етаж с идентификатори ***** – на Р. Н. и ***** – на А., М. и К. А.. На 15.12.1986 г. е починал Д.К. и е оставила наследници В. К. /преживяла съпруга/ и децата си А. А. и Р. К.. Те също извършили съдебна делба по гр.д.№ 194/1987 г. на Варненски районен съд, вписана в книгите по вписвания на 02.03.1987 г., съобразно която имотът се възлага изцяло в общ дял и при равни квоти на В. К. и Р. Н.. С дарение по НА № 44/1997г. първата дарила на втората собствената си една втора от имота. Няма спор, че идеалната част от дворното място, върху което е построена сградата, е придобита въз основа на заповед от 15.07.1998 г. на Областния управител на град Варна и договор от 19.08.1998 г., вписани в книгите по вписвания на 31.08.1998 г., а имотът бил деактуван като държавен. За успешното провеждане на ревандикационен иск в тежест на ищеца е да установи наличието на предвидените по чл. 108 ЗС предпоставки: че е собственик на твърдяното придобивно основание /правна сделка и наследство/ и че ответникът владее спорния имот без основание. В тежест на ответниците е да установят противопоставимо право на собственост, породено на твърдяните основания /правна сделка и наследство/, както и наведените правоизключващи възражения, от които черпят благоприятни за себе си правни последици. По делото е установено, че спорната реална част от 4,86 кв.м от момента на изграждането на сградата се владее от ответниците, а преди това от техния наследодател. В. съд е приел, че с оглед установеното от заключението на СТЕ, че няма следи някога да са били изградени предвидените по билет за строеж и строителни планове зидове от 12 см, респ. формираните от тях две по-малки помещения и предверие; че нанесените в КК самостоятелни обекти в сутерена с идентификатори ***** и ***** не разполагат с изискуемите помещения, за да бъдат жилища /апартаменти/ съобразно строителните правила и нормативи, площта на получената в дял от ищцовата страна част от недвижимия имот в сутеренен етаж при извършената делба през 1987 г. и нотариалния акт за дарение през 1997 г. отговаря и на декларираните пред местните властите 14 кв.м и фактически използваната от 13,95 кв.м полезна площ, то получената в дял от праводателя й и впоследствие от ищцата част от приземния етаж съобразно делбите от 1983 г. и 1987 г., отговаря на фактически обособената към настоящият момент площ от сградата, записана като жилище с идентификатор *****. Няма данни за изместени зидове в сградата; в сутерена са налице изградени три помещения, преградени със зидове с дебелина само от по 25 см, които технически не би било възможно да бъдат изместени, тъй като напълно отговарят по своето местоположение с намиращите се над тях зидове на първия етаж и са носещи, а при премахването им би се стигнало до разрушаване на сградата. Ищцата се легитимира като собственик само на тази част от сутерена, която владее понастоящем /13,95 кв.м/, а тя не включва спорната реална част от 4,86 кв.м. Липсата на първата предпоставка води до неоснователност на ревандикационния иск, без да се обсъждат останалите. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Поставените въпроси не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение в посочите хипотези на чл.280,ал.1 ГПК. Първият от тях не е разрешен в противоречие със задължителната практиката на ВКС, обективирана в т.2А от ТР №4/2014г. по тълк.д.№4/2014г., ОСГК, тъй като основният извод на съда е, че ищцата не е установила първата предпоставка за уважаване на иска по чл.108 ЗС, а именно, че е собственик на посоченото правно основание. При това положение е отхвърлил иска като неоснователен. С посоченото ТР е прието, че тъй като искът по чл.108 ЗС съдържа две искания в установителната и осъдителната си част, то ако съдът приеме, че ищецът е собственик на имота, но искането за предаване на владението е неоснователно, то той дължи да се произнесе с установителен диспозитив като признае за установено правото на собственост на ищеца. Независимо от диспозитива на съдебното решение, силата на пресъдено нещо ще се формира относно предмета на делото, който в случая с иска по чл.108 ЗС е твърдяното от ищеца право на собственост на заявеното от него правно основание.При наличие на задължителна практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд, липсва основание за прилагане нормата на чл.280,л.1,т.3 ГПК. Въпросът не може да се приеме за относим към решаващите изводи на въззивния съд, защото той не е приел искът за неоснователен въз основа на това, че ищцата не е декларирала имота – предмет на спора, по реда на чл.14 ЗМДТ. В. съд е посочил, че от обсъдените по делото писмени доказателства, както и СТЕ, се налага извод за недоказаност на ищцовата претенция по отношение на процесните 4,86 кв.м. Освен това, за да е налице основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК въпросът трябва да е от значение за точното прилагане на закона - когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени /ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, т. 4/. В конкретния случай в изложението бланкетно се сочи основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без конкретна обосновка за неговото наличие по настоящето дело. Релевират се процесуални оплаквания и се твърди, че допускането на въззивното решение до касационно обжалване би имало значение за точното прилагане на закона. Предвид липсата на релевантен правен въпрос, следва да се приеме, че не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. За пълнота следва да се отбележи, че касаторите не сочат и коя е неясната правна норма, която се нуждае от тълкуване или по която липсва съдебна практика или същата се нуждае от актуализиране, предвид настъпилите промени в обществените отношения, т.е. не се установява и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържана от тях. Липсва и посоченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Не се констатира наличие на нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение - значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. При този изход на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация М. А. следва да се присъдят сторените в касационна инстанция и надлежно удостоверени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.