Определение № 2503 от 27.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 232/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ленсфьоршекрингар Скараборг - взаимно застраховане, дружество, регистрирано в Кралство Швеция, [населено място], с рег. № 566000-6866, чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 982 от 15.07.2025 г. по в. гр. д. № 1176/2024 г. на Софийския апелативен съд. С въззивното решение е потвърдено решение № 84 от 24.11.2023 г. по гр. д. № 109/2022 г. по описа на Врачанския окръжен съд в частта, с която дружеството е осъдено да заплати, както следва: в полза на Т. Т. А. - сумата от 144 478.52 лв., в полза на К. Н. П. - сумата от 144 478.52 лв., в полза на А. Т. М. - сумата от 154 478.52 лв. и в полза на М. Т. М. - сумата от 154 478.52 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди в резултат от пътнотранспортно произшествие, настъпило на 04.12.2017 г., причинило смъртта на Т. М. А. (син на Т. А., фактически съпруг на К. П. и баща на А. М. и М. М.), заедно със законната лихва върху всяка от главниците, считано от 21.04.2018 г. до окончателното им заплащане. В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Оплакванията са, че съдът не е тълкувал приложимото чуждо право така, както то се тълкува и прилага в Кралство Швеция: при стриктно съобразяване с изяснените по делото съдържание и критерии на чуждото законодателство и практиката на шведските съдилища по сходни казуси въззивният съд е следвало да констатира, че на всяко от увредените лица е било определено и изплатено от Шведския гаранционен фонд нормативно определеното справедливо обезщетение за неимуществени вреди от по 30 000 шведски крони; Акцентира се, че съгласно решение на СЕС от 05.09.2024 г. по дело С-86/23 разпоредбата на чл. 52 ЗЗД не може да се счита за особена повелителна норма, нито са налице изискуемите по чл. 16 от Регламент „Рим II“ предпоставки за приложението ѝ, поради което на основание чл. 4 от Регламент „Рим II“ по отношение на обема на деликтната отговорност на застрахования виновен водач приложимото право е това на Кралство Швеция и предвиденото с него обезщетение, а присъдените над тази сума обезщетения от съда са завишени. Моли се за отмяна на въззивното решение и за отхвърляне на предявените искове в цялост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: 1. Шведското право не следва ли да се тълкува и прилага така, както то се тълкува и прилага в Кралство Швеция? Не следва ли да се съобрази шведската съдебна практика? При определяне на размера на дължимото застрахователно обезщетение не следва ли да се прилагат критериите за това - както съгласно шведското материално право, така и съгласно шведската съдебна практика и правна доктрина?; 2. Не следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти? Допустимо ли е въззивният съд да изключи с решението си приобщени към делото доказателства, ако преди това не са давани указания на ползващата се от тях страна, че следва да ангажира други доказателства за фактите, до които те се отнасят?; 3. В хипотезата на приложимост на шведското право възможно ли е да намерят приложение разпоредбите на българското право? При определяне на размера на дължимото застрахователно обезщетение следва ли да се прилагат критериите, приети от българското материално право, и съгласно българската съдебна практика? Адекватно и логично ли е при определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение, съгласно шведската нормативна уредба и съдебна практика по прилагането и тълкуването ѝ, да намерят приложение критериите за справедливост, приети и наложени в българската съдебна практика? и 4. Разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД на Република България представлява ли „особена повелителна норма“ по смисъла на чл. 16 от Регламент (ЕО) № 864/2007? В хипотезата на приложимост на шведското право и приетата правна квалификация на иска по чуждото материално право, възможно ли е да намерят приложение разпоредбите на българското право, в частност ЗЗД? Следва ли при определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение съгласно шведската нормативна уредба и съдебната практика по прилагането и тълкуването ѝ да намери приложение чл. 52 от българския ЗЗД, респ. критериите за справедливост, които са приети и наложени в българската съдебна практика? Допълнителните селективни критерии за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, предл. второ ГПК са обосновани с позоваване на следните съдебни актове, в противоречие с разрешенията по които се твърди, че се е произнесъл въззивният съд: решение на Съда на ЕС (четвърти състав) от 05.09.2024 г. по дело № С-86/23, решение № 156 от 21.01.2020 г. по гр. д. № 336/2019 г. на ВКС, II г. о. и решение № 233 от 22.01.2013 г. по т. д. № 914/2011 г. на ВКС, II т. о. Бланкетно се поддържа, че поставените въпроси са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа се и самостоятелното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. В постъпилия съвместен писмен отговор ответниците по касация Т. Т. А., К. Н. П., А. Т. М. и М. Т. М., чрез процесуалния им пълномощник, изразяват становище за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване, както и на жалбата по същество. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: За да достигне до обжалвания краен резултат, след изясняване на фактическата обстановка и анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съдебен състав е приел за установено, че: на 04.12.2017 г. в Кралство Швеция, на път RV 26, в района на Бекхамар, [община], е възникнало ПТП между л. а. „Фолксваген Пасат“ с peг. № SYN584, управляван от Т. А., и л. а. „Ауди Авант“ с peг. № HDR286, управляван от Й. Фриберг, като последният навлязъл в лентата за насрещно движение, в резултат на което последвал челен удар с л. а. „Фолксваген Пасат“; водачът Т. М. А. получил тежки, несъвместими с живота травми и починал непосредствено след настъпване на пътнотранспортното произшествие; С присъда от 13.11.2019 г. на съда в [населено място] по н. д. № В3656-18 подсъдимият Й. Фридберг бил признат за виновен в причиняването на смърт по непредпазливост при управление на МПС, следователно произшествието е настъпило в резултат на неговото противоправно поведение и застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите следва да покрие отговорността на водача за причинените от него неимуществени вреди; към датата на ПТП по отношение на л. а. „Ауди Авант“ била налице валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключена със застрахователна компания „Lansforsakringar Skaraborg“ („Авус България - Регулиране на щети“ ЕООД е представител на застрахователя за територията на Република България); на 21.02.2018 г. била предявена доброволна претенция за определяне и плащане на обезщетение на ищците за причинените им вреди, като била образувана щета № BGS-00128/18, с писмо изх. № 0541/02.05.2018 г. „Авус България - Регулиране на щети“ ЕООД уведомило ищците, че отказва да плати обезщетение за вредите, причинени им от горепосоченото ПТП, като препратило преписката към НББАЗ; след продължителна кореспонденция с Шведското автомобилно бюро последното уведомило ищците, че ще им бъдат заплатени по 30 000 шведски крони (5 521.48 лв.). По основния спор между страните - относно приложимото материално право - въззивният съдебен състав е посочил, че съгласно чл. 4, пар. 1 от Регламент № 864/2007 г. на ЕП и на Съвета от 11.07.2007 г. приложимото право към извъндоговорните задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт, а съгласно решение на СЕС от 10.12.2015 г. по дело С-350/14 чл. 4, пар. 1 от Регламента трябва да се тълкува за целите на определяне на приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от ПТП, в смисъл че вредите, които са свързани със смърт на лице при такова произшествие, настъпило в държавата членка на сезирания съд, и които са претърпени от негови близки роднини с местопребиваване в друга държава членка, трябва да се квалифицират като „непреки последици“ от това произшествие. Въз основа на това въззивният съд е определил като приложимо право към настоящия казус правото на Кралство Швеция. Доводите, че е приложимо българското право, тъй като непозволеното увреждане е по-тясно свързано с държавата по местожителство на ищците, са счетени от съда за неоснователни по съответно изложени съображения. Относно конкретното съдържание на така приетото за приложимо към спора шведско право и въз основа на направената съдебна поръчка до Министерство на правосъдието на Кралство Швеция съдът е приел за установено, че обезщетение при ПТП за лични и материални щети, настъпили в резултат на движение по пътищата на МПС, се предвижда от застраховка на превозното средство съгласно Закона за пътнотранспортните обезщетения; ако МПС, което е в движение, бъде повредено, обезщетение се изплаща, ако щетата е причинена от друго МПС и е възникнала вследствие на неправилно управление или техническа неизправност на другото превозно средство съгл. чл. 10, ал. 2 от Закона за пътнотранспортните обезщетения; на лицата, които имат право на обезщетение при ПТП, ако телесната повреда е довела до смърт, се изплаща обезщетение съгласно чл. 9, т. 3 от Закона за пътнотранспортни обезщетения за лични вреди, причинени на лице, което е било в особено близка връзка с починалия (глава V, чл. 2, ал. 1 от закона); такива лица са съпруг, регистриран партньор, лице, живеещо на съпружески начала, дете или родител; обезщетението за смърт на близък роднина е за телесна повреда, която се изразява в психически шок или други психически разстройства, които са медицински доказани; когато някой загуби живота си вследствие на действие, пораждащо право на обезщетение, смъртта обикновено настъпва внезапно и неочаквано, често по насилствен начин и по тази причина е естествено близките да изпитват психически страдания; в такива случаи не трябва да се изисква от близките да доказват психическите страдания чрез медицински свидетелства или подобни документи; доказателствената тежест е от особено значение, когато близък роднина претендира обезщетение за психически страдания, ако те надхвърлят обичайната степен, която се наблюдава в подобни случаи, в който случай се изискват специални доказателства за това, че психическите отклонения са били изключително дълготрайни или необичайно интензивни; може да се установи, че пострадалият има право на обезщетение за специфични неудобства, причинени от страданията, за което следва да се извърши специално разследване и да се докаже причинената вреда; ако водач или пътник в МПС, което е в движение, пострада, се изплаща обезщетение от застраховката на превозното средство съгл. чл. 10, ал. 1 от Закона за пътнотранспортни обезщетения. С оглед на обсъдените доказателства въззивната инстанция е формирала извод, че е налице противоправно деяние, причинено по непредпазливост от водач на застрахован лек автомобил в Кралство Швеция, който е имал застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите към датата на настъпване на събитието, поради което следва да се ангажира отговорността на застрахователя на лекия автомобил на виновното лице, в случая тази на ответното дружество Lansforsakringar Skaraborg. Въз основа на приложимото право на Кралство Швеция съдът е установил, че ищците са правоимащи лица, тъй като телесната повреда е довела до смърт, и на основание чл. 9, т. 3 от Закона за пътнотранспортни обезщетения имат право на обезщетение за лични вреди, причинени на лице, което е било в особено близка връзка с починалия (глава V, чл. 2, ал. 1 от закона). Относно размера на обезщетенията, съставът на въззивния съд е приел, че според шведската съдебна практика обезщетението за болка и страдание, както и за трайни последици, се определя по стандартни таблици, изготвени от Шведската комисия по пътнотранспортни наранявания; обезщетението за специфични неудобства се изплаща в случаите, когато пострадалият е претърпял неимуществени вреди в такава степен, че причинената вреда значително надхвърля стандартното обезщетение по таблиците; в тези случаи обезщетението се определя чрез индивидуална преценка на конкретния случай; съгласно съдебната практика пострадалият има право на фиксирано обезщетение за преходни психически страдания (болки и страдание) в резултат на смъртта на близък роднина в размер на 30 000 шведски крони. Въззивният съд е отчел и решението на СЕС от 05.09.2024 г. по дело С-86/23, в което е прието, че чл. 16 от Регламент „Рим II“ трябва да се тълкува в смисъл, че национална разпоредба, която предвижда, че обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от близките роднини на починало при пътнотранспортно произшествие лице, се определя от съда по справедливост, не може да се счита за „особена повелителна норма“ по смисъла на този член, освен ако - когато разглежданото правно положение има достатъчно тясна връзка с държавата членка на сезирания съд - въз основа на подробен анализ на текста, общата структура, целите и контекста на приемането на тази национална разпоредба сезираната юрисдикция констатира, че нейното зачитане се счита от решаващо значение в рамките на правния ред на тази държава членка, тъй като преследва цел за защита на съществен обществен интерес, която не може да бъде постигната чрез прилагане на правото, определено съгласно чл. 4 от този регламент. От ангажираните по делото доказателства - психиатрични експертизи и свидетелски показания, съдът е установил обема на вредите, претърпени от ищците, а именно – негативни емоции, тъга, мъка, болка, продължителен период на същите във времето, развита реакция на остър стрес, които са в пряка връзка с травменото събитие. Посочил е, че макар и да не е установена промяна на личността на ищците, то от психиатричните експертизи може да се приеме, че тези страдания са продължили в значителен период след смъртта на близкия им. В тази връзка е отчел ниската възраст на А. М. и М. М., продължителното съжителство на починалия с тяхната майка и близките му отношения с неговата майка. Въз основа на тези обстоятелства въззивният съд е приел за доказано, че ищците са претърпели неимуществени вреди в такава степен, че причинената вреда значително надхвърля стандартното обезщетение по таблиците на приложимото право, в който случай обезщетението се определя чрез индивидуална преценка, съгласно предвиденото в шведското право. Поради това е намерил, че не следва да се прилага посоченото ограничение от 30 000 шведски крони, а на ищците следва да се определят по-високи обезщетения: на Т. А. и К. П. по 150 000 лв., съответно - на А. М. и М. М. по 160 000 лв., като след приспадане на вече заплатените им суми от по 30 000 шведски крони (5 521.48 лв.) исковите претенции следва да се уважат за Т. А. и К. П. в размер на по 144 478.52 лв., а за А. М. и М. М. в размер на по 154 478.52 лв., ведно със законната лихва върху същите. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, поради следното: Съобразно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от наличието на изрично формулиран от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото (а именно такъв, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на съда за постановения краен резултат), но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В цитирания акт на нормативно тълкуване е изяснено, че касационният съд няма правомощия сам да извежда значимия за разрешаването на спора правен въпрос от оплакванията и доводите в касационната жалба, както и е направено разграничение между основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, касаещи съществото на касационната жалба, и основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, относими към селективната фаза на касационното производство, което следва да се съблюдава както от съда, така и от страните. Липсата на надлежно формулиран правен въпрос, който да бъде разрешен от касационния съд по реда на чл. 290 ГПК, съставлява достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване. При наличие на правен въпрос, съответстващ на общото изискване за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът следва да докаже, че по отношение на същия са изпълнени и някои от допълнителните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, съответно посочени и обосновани от него, а именно – въпросът да е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС; въпросът да е решен в противоречие с актове на КС на РБ или на СЕС; въпросът да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По първия формулиран въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не се установява твърдяното противоречие от правна страна с решение № 156 от 21.01.2020 г. по гр. д. № 336/2019 г. на ВКС, II г. о. С него е прието, че съдът е задължен служебно да установи съдържанието на чуждото право; за целта той може да си послужи със способите, предвидени в международни договори, да изисква информация от Министерството на правосъдието или от друг орган (напр. – Министерство на външните работи), както и да приобщи становища на експерти и специализирани институти в областта на международното право; страните също могат да участват в процеса на установяване на приложимото право, като представят документи, установяващи съдържанието на разпоредбите на чуждото право, на които те основават своите искания или възражения, или по друг начин да окажат съдействие на съда или на друг правоприлагащ орган; Съдът разполага с правомощие да задължи страните да съдействат при установяване на съдържанието на приложимото чуждо право; Предмет на установяване е не само съответната позитивно-правна норма, но също така тълкуването и съдебната практика по нейното приложение, поради което допустим източник на информация съставляват правноинформационни системи, официални справочници и др. В случая от данните по делото е видно, че въззивният съд е издирил приложимото право на Кралство Швеция, като запитването съдържа и искане за разясняване на приложението му според национална съдебна практика; последното е съобразено от съда в съответствие с получения отговор от Министерството на правосъдието на Швеция. Касаторът не е представил опровергаващи или конкретизиращи съдържанието на отговора източници, поради което въпросът относно тълкуването и приложението на шведското право изразява единствено неговото оплакване за неправилно приложение на материалния закон, без да се доказва изискуемото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК противоречие с практиката на ВКС. По втория въпрос от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване също не се установява поддържаното допълнително селективно основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С цитираното решение № 233 от 22.01.2013 г. по т. д. № 914/2011 г. на ВКС, II т. о. не се дава отговор на поставения от касатора процесуалноправен въпрос, а и по делото няма данни въззивният съд да не е обсъдил събраните доказателства или пък да е изключил част от доказателствения материал по делото. Следователно въпросът не удовлетворява и общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК - да има значение за постановения краен резултат по спора. Не покрива изискванията на закона за достъп до касационен контрол и третият формулиран въпрос, доколкото в мотивите на обжалваното въззивно решение липсват данни за прилагане на критериите по чл. 52 ЗЗД съобразно българската съдебна практика при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди. Напротив, въззивният съд се е позовал на едно от изключенията, предвидени именно в приложимото чуждо право (а именно „обезщетение за специфични неудобства се изплаща в случаите, когато пострадалият е претърпял неимуществени вреди в такава степен, че причинената му вреда значително надхвърля стандартното обезщетение по таблиците (от 30 000 шведски крони); в тези случаи обезщетението се определя чрез индивидуална преценка на конкретния случай“), което след извършена преценка на съответните доказателства е намерил за доказано, а проверката относно правилността на този извод е извън приложното поле на чл. 288, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК. Следователно третият въпрос също не удовлетворява общата селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не произтича от решаващ за изхода на делото правен извод на съда. Не е разрешен в противоречие с практиката на СЕС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и последният четвърти въпрос. В пълно съответствие с цитирания акт на СЕС по дело № С-86/23 са изводите на въззивния съд, че национална разпоредба, предвиждаща, че обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от близките роднини на починало при пътнотранспортно произшествие лице, се определя от съда по справедливост, не може да се счита за „особена повелителна норма“ по смисъла на член 16 от Регламент „Рим II“, като съдът не е установявал изключение от този принцип, тъй като е посочил, че основава решението си изцяло на чуждото материално право, така, както то е установено по делото. Бланкетно заявеното спрямо всички въпроси допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не съответства на указанията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС по приложението на посочената разпоредба, поради което настоящият съдебен състав го приема за недоказано. Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК за допускане на исканото касационно обжалване – въззивното решение да е очевидно неправилно. От съдържанието на обжалвания съдебен акт (което е единствено важимо при преценката за наличието на този особено тежък порок на решението) не е видно същият да е постановен при превратно приложение на закона или при грубо нарушение на правилата на формалната логика, а дали установените факти съответстват на доказателствата е въпрос, неотносим към хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение намира, че не се установява приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което и