Определение № 218 от 20.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 864/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение №3316 от 03.06.2020г. по гр.д. № 9424/2019г. на Софийски градски съд, ІV-б въззивен състав, с което е след отмяна на решение № 462822 от 01.08.2018г. по гр.д. № 54537/2014г. на Софийски районен съд е постановено допускане на съдебна делба на поземлен имот с идентификатор **** по КККР на [населено място], съставляващ по документ за собственост УПИ *** в кв.25 по плана на С., местн. Г. б., заедно с построената в него еднофамилна жилищна сграда между съделители и при дялове: 1/2 ид.ч. за Р. Е. Т. и по 1/6 ид.ч. за Й. Ф. Д., Е. Г. Д. и И. Г. Д.. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта за отхвърляне иска за делба спрямо М. В. Т.. Решението се обжалва от съделителите Й. Ф. Д., Е. Г. Д. и И. Г. Д. чрез пълномощника им адв. Д.. Поддържа се в жалбата, че съдът е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, както и че съдебният акт е незаконосъобразен. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС по обуславящи процесуалноправни въпроси: 1/ длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, релевантни за спора, в тяхната съвкупност и взаимовръзка или е достатъчно да обсъди само част от тях; 2/ може ли съдът да приеме релевантния факт за неосъществен поради факта, че свидетелските показания по делото се разминават; 3/ тече ли придобивна давност в полза на съсобственик относно имот, отреден по плана за обществено мероприятие, ако отчуждаване реално не е извършено и липсва фактическо завземане на имота. В писмения отговор на съделителката Р. Е. Т. се поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по иск за делба във фазата по допускането. Предмет на делбата е поземлен имот в кв. Г. б. с построената в него жилищна сграда. Установено, че с констативен нотариален акт от 1959 г. И. Т. Д. е призната за собственик по давност на нива в в местн. „С.” с площ 2800 кв.м. Към този момент И. Д. е в брак с Е. С. Д.. Последният е починал през 1980г. и е наследен от съпругата си И., дъщеря си Р. Т. и сина Г. Е. Д.. През 1970г. И. Д. продава на дъщеря си Р. Е. Т. 1/2 ид.ч. от дворно място в посочената местност, представляващо парцел *** в кв.25 по плана на вилна зона Г. б., с площ 1142 кв.м., заедно с 2/10 ид.ч. от жилищната сграда, построена в мястото. И. Д. е починала през 1986г. и е наследена от дъщеря си Р. и сина си Г.. Последният е починал през 1999г. и негови наследници са касаторите Й. Д., Е. Д. и И. Д.. Установено е също така, че през 1984г. е имотът е отчужден от И. Т. Д., Р. Е. Т. и Г. Е. Д. по реда на ЗТСУ/отм./ за нуждите на НУКК. През 1989г. е отменено отчуждаването на част от имота по искане на Г. Д.; по-късно същата година отново е отчуждена неговата част. През 1992г. поради нереализиране на мероприятието е отменено отчуждаването на целия имот в полза на Р. Т. и Г. Д. /лично и като наследници на И. Д./ на основание ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др. Налице са данни, че към 1998г. имотът е деклариран по чл. 14 ЗМДТ като съсобствен на Р. Т. и Г. Д.. При горните писмени доказателства относно собствеността върху имота спорът е съсредоточен върху основателността на наведените от ответниците по иска възражения, че договорът за продажба от 1970г. в полза на ищцата е нищожен, тъй като за сключването му липсва съгласие от съпруга на И. Д. - Е. Д., а имотът е притежаван от тях в условията на съпружеска имуществена общност, както и че ответниците са индивидуални собственици на имота на основание придобивна давност. Въззивният съд е намерил първото възражение за основателно. Приел е, че имотът но нотариалния акт от 1959г. е придобит от И. Д. по време на брака й Е. С. Д. в условията на съпружеска имуществена общност, отчитайки че бракът е прекратен през 1980г. със смъртта на съпруга, а към този момент са в сила правилата на чл. 13, ал.1 и чл. 103 СК от 1968г. Сделката през 1970г. в полза на ищцата е сключена от И. Д. в нарушение на чл.13, ал.3 и 7 СК от 1968г., без да е дадено съгласие от съпруга й Е. С. Д.. След смъртта на Е. С. Д. имотът е останал в собственост на И. Д. с дял 1/2 и на Р. Т. и Г. Д. с дял по 1/4 ид.ч. съгласно чл. 14, ал.7 СК от 1968г. След смъртта на И. Д. и след отмяната на отчуждаването имотът е собственост на Р. Т. и Г. Д. при равни дялове; съответно, след смъртта на Г. Д. през 1999г. неговата 1/2 ид.ч. се разпределя поравно между тримата му наследници. Възражението на ответниците за придобиване по давност решаващият съд е намерил за неоснователно. Приел е за доказано, че Г. Д. и семейството му живеят в имота още приживе на родителите И. и Е. Д., като са били допуснати от тях, което означава, че осъществяваната фактическа власт е държане. Не са ангажирани доказателства от ответниците, че са променили намерението, с което са държали имота и са започнали да го държат като свой и са демонстрирали това през собствениците, респ. пред съсобственика си. Установено е, че Р. Т. е посещавала имота безпрепятствено както приживе на родителите си, така и след това, и правата й не са били отблъснати. Изнесеното от свидетеля М., че Г. Д. заявил на ищцата, че имотът не е неин, тъй като е получила обезщетение за него, се отнасят за период преди 30 години когато имотът е бил отчужден в полза на държавата. Освен това, и след това изявление ищцата е продължила да посещава имота и да ползва дворното място за отглеждане на зеленчуци. В тази насока са показанията на свидетелите Д. и Т.. Съдът изрично е посочил, че не кредитира показанията на св. М. и на св. И. поради тяхната непълнота и неточност, както и предвид опровертаването им от показанията на другите двама свидетели. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира следното: Първите два правни въпроса касаят задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства, релевантни за спора, в тяхната съвкупност и взаимовръзка, както и задълженията му при преценка на свидетелски показания, които се разминават помежду си. Първият въпрос е обоснован с оплакването, че не са обсъдени представените писмени доказателства от отчуждителната преписка № 2882/1984г. и е останало неизяснено отчужден ли е имота, кога, от кои лица, изплатено ли е обезщетение, завзет ли е имота и настъпил ли е вещноправния ефект на отчуждаването, а това е от значение за направения извод, че около 1987г. по отношение на Г. Д. придобивна давност не е текла. Твърденията на касаторите са, че през 1984г. имотът е бил отчужден само от И. Д. и Р. Т., но не и от Г. Д.. Липсва отклонение от посочената съдебна практика на ВКС по Решение № 132 от 21.01.2018г. по гр.д. № 4116/2017г. на І г.о., която изисква съдът да посочи кои факти приема за установени и въз основа на кои доказателства, а при наличието на противоречиви доказателства обоснове кои приема за достоверни, кои не и по каква причина. Софийски градски съд е изпълнил тези свои задължения. Писмените доказателства относно отчуждаването на имота по реда на ЗТСУ са обсъдени и е направен извод, че през 1984г. имотът е отчужден от тримата съсобственици /виж заповедта на л. 127от първоинстанционното дело/, а през 1989г. е имало отмяна на отчуждаването само спрямо Г. Д. и повторно отчуждаване на неговата част. Свидетелските показания също са обсъдени с нужната критичност и излагане на съображения защо не се кредитират тези на свидетелите М. и И. в частта им, че Р. не е посещавала имота, след като Г. Д. й заявил преди 30 години, че не е собственик. Ето защо не е налице противоречие и с практиката по Решение № 218 от 16.10.2019г. по гр.д. № 433/2018г. на ІV г.о., според която съдът е длъжен да прецени способността на всеки свидетел да възприеме точно и обективно фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи пред съда. Въззивният съд е процедирал именно по този начин и не е ценил изнесеното от св. М. като неконкретно, с оглед заявеното от него, че често е бил в командировка и не знае какво е правила Р. в имота, посещавала ли го е след смъртта на майка си, както и кога е починал Г.. Третият правен въпрос е дали тече придобивна давност в полза на съсобственик относно имот, отреден по плана за обществено мероприятие, ако отчуждаване реално не е извършено и липсва фактическо завземане на имота. Въпросът няма разрешение в мотивите на въззивния съд. Съдът е приел, че давност в полза на Г. Д. и неговите наследници не е текла не защото имотът е бил отчужден, а защото не е извършена промяна на държането във владение и демонстрирането му на родителите приживе и на ищцата впоследствие. Така че, този въпрос не и от значение за изхода на спора. Отделно, отчуждаването на имота и възстановяването му се установяват от писмените доказателства, но по отношение на фактическото завземане твърдения от страните не са наведени и доказателства не са събирани; явно такова не е било извършвано, но това по никакъв начин не се отразява на изводите на съда относно завладяването на имота и необходимостта да се демонстрира промяната в намерението, което не е доказано. На основание изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване. Разноски от ответницата не са направени и не се претендират. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.