Определение № 2499 от 19.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 710/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България, представлявана от прокурор Бр. С. и на А. Ф. А., предявена чрез процесуален представител адв. П. Ш. против решение № 1238/02.12.2024г., постановено по в.гр.д. № 945/2024г. по описа на Апелативен съд – София в различни части. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 63 от 05.02.2024г. постановено по гр.д. № 640/2023г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, с което на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на А. Ф. А. с ЕГН [ЕГН] сумата от 8000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, понесени в причинно-следствена връзка от неоснователно повдигнато му обвинение с постановление от 15.07.2014г. и внесен обвинителен акт по НОХД № 401/2015г. по описа на РС – Петрич за престъпление по чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК в извършването на което ищецът е оправдан с присъда от 22.11.2017г. по ВНОХД № 296/2017г. по описа на ОС – Благоевград, влязла в сила на 03.07.2018г., ведно със законната лихва върху сумата считано от 03.07.2018г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 150 000 лева. Прокуратурата на Република България обжалва решението в частта, с която предявеният иск за обезщетение на неимуществени вреди е частично уважен, а А. Ф. А. обжалва въззивното решение в частта, с която този иск е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер. И в двете жалби се излагат доводи за неправилност на съответните части от обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на правните изводи. Отправено е искане решението да бъде допуснато до касационно обжалване и съответно да се намали размера на присъденото обезщетение, респ. искът да се уважи в пълен предявен размер. Писмен отговор по касационната жалба на Прокуратурата на Република България е депозиран от А. А., в който страната изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази обжалвана част. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение в частта, с която предявеният иск е частично уважен е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. По жалбата подадена от А. А., Прокуратурата на Република България не е депозирала писмен отговор. Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирани страни – ищец и ответник по делото с правен интерес от обжалване на отделни части от решението срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговарят на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Към всяка от жалбите е приложено изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд приел за установени следните факти: наказателното производство против ищеца е водено за престъпление грабеж в съучастие с други лица считано от 15.07.2014г., когато спрямо него е било повдигнато обвинение и ищецът бил привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК. От 18.07.2014г. спрямо ищеца била взета най-тежката мярка за неотклонение – „задържане под стража“, заменена с парична гаранция на 24.07.2014г. /с обща продължителност 5 дни/. Взетата впоследствие мярка за неотклонение задържане под стража не е изпълнена, поради неоткриване на обвиненото лице От правна страна въззивният съд приел, че при безспорност на фактите по развилото се наказателно производство и установените обстоятелства от събраните по делото писмени и гласни доказателства са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника, а обезщетението за неимуществени вреди от наказателно преследване по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ следва да се определи в размер на 8000 лева. Отчел като несъстоятелен доводът на ответника, че през по-голяма част от времето делото е било в съдебната си фаза със съображение, че то не би се разгърнало в тази фаза, ако ответникът не бе внесъл обвинителен акт, а след постановяване на оправдателна присъда, не бе протестирал същата. Обосновал, че времето от 4 г. процес за грабеж с ясни извършители не е в рамките на разумния срок. Съобразил, че периодът на задържане на ищеца под стража е краткотраен, но с оглед промененото поведение на ищеца – травмиращ. Поради липса на медицинска документация за състоянието на ищеца в предходен момент и липсата на допусната и приета психолого-психиатрична експертиза обосновал, че не може да се направи извод за пряка причинна връзка между страховите състояния на ищеца и повдигнатото и поддържано обвинение. Въпреки това отбелязал, че в пряка причинна връзка с повдигнатото и поддържано обвинение са чувството за несигурност, недоверието в правоохранителните органи, загубата на житейска перспектива, невъзможността за свободно организиране на времето /поради наличната мярка за неотклонение и ограничителна административна мярка за напускане на България/. Тези изживявания за период от 4 г. отчел, че обосновават сериозен стрес, с вероятност за преход в дистрес. На това основание извел извод за неоснователност на жалбата на ответника. За неоснователна приел също и жалбата на ищеца, поради недоказаност на причинността между поведението на ответника и вредите, на които акцентират в показанията си двамата свидетели /страхови състояния от различно естество, водещи до странно поведение и относителна десоциализация/. Ето защо и за удовлетворяването на обществения критерий за справедливост заключил, че обезщетение в размер на 8000 лева е адекватно на действително понесените неимуществени вреди и негативни емоционални изживявания на ищеца, в който смисъл е постановил и крайния си акт. Касаторът Прокуратурата на Република България обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставя в тази връзка като значими следните въпроси: 1/ Определянето на неимуществени вреди следва ли да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД? По този въпрос твърди противоречие на обжалваното решение на т. II от ППВС № 4/23.12.1968г.; на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. по т.д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, както и на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС; 2/ Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС по решение № 66 от 09.03.2022г. по гр.д. № 2785/2017г., IV ГО; решение № 135 от 28.10.2020г. по гр.д. № 4581/2019г., III ГО; решение № 81 от 03.08.2020г. по гр.д. № 2895/2019г., III ГО и решение № 38 от 27.02.2020г. по гр.д. № 2720/2019г., IV ГО. Касаторът А. А. обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ При определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди претърпени от пострадалото лице кои са критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението по чл. 2 от ЗОДОВ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ? Твърди противоречие на обжалваното решение с ППВС № 4/23.12.1968г.; Решение № 5/13.03.2013г. по гр.д. № 638/2012г., III ГО; Решение № 832/10.12.2010г. по гр.д. № 593/2010г., IV ГО; Решение № 1599/22.06.2005г. по гр.д. № 876/2002г., IV ГО; Решение № 143/29.03.2021г. по гр.д. № 3662/2019г., IV ГО. 2/ Длъжен ли е въззивният съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са в причинно-следствена връзка с незаконно повдигнатото и поддържано пред съда обвинение и са от значение за определяне на размера на обезщетението? По него твърди противоречие с т. II от Постановление № 4/23.12.1968г. на Пленума на Върховния съд. 3/ При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ следва ли въззивният съд да съобразява този размер с обществените представи за справедливост в аспект на съществуващите икономически условия в страната и жизнения стандарт на населението за съответния период, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените вреди и паричното им възмездяване; средностатистическите показатели за доходите по време на възникване на увреждането; покупателните способности в страната и др. такива?“ По този въпрос твърди наличие на противоречие с Решение № 5/13.03.2013г. по гр.д. № 638/2012г. на ВКС, III ГО; Решение № 200/16.06.2016г. по гр.д. № 1019/2016г. на ВКС, IV ГО; Решение № 108/13.08.2018г. по гр.д. № 3053/2017г. на ВКС, IV ГО; Решение № 93/04.07.2018г. по гр.д. № 3460/2017г., IV ГО; Решение № 32/04.05.2020г. по гр.д. № 1517/2019г., IV ГО и др. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Поставените от касаторите въпроси обобщено са за критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; за свързаният с него процесуалноправен въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства, както и за изискването на наличие на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, като настъпили в резултат на незаконно обвинение. Доводите на прокуратурата в подкрепа на поставените въпроси са, че присъденият на ищеца размер на обезщетението за неимуществени вреди е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действително претърпените неимуществени вреди /обикновените за подобни случаи/, както и че въззивният съд не е изследвал пряката и непосредствена причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и конкретните вреди, а доводите на А. А. – че присъденото обезщетение е неспособно да възмезди изцяло и по справедлив начин търпените неимуществени вреди, както и че то е определено от въззивния съд при липса на обсъждане на значението на тежестта на престъплението, в извършване на което е обвинен; търпяната мярка за неотклонение „задържане под стража“ за срок от 10 денонощия; отражението на наказателното производство спрямо личния и обществен живот на пострадалия; икономическите условия и стандарта на живот в страната към момента на понасяне на вредите, все факти релевантни при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. В контекста на тези доводи въпросите са включени в предмета на делото и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд, а с нея и постановения резултат. Правните въпроси са разрешени в противоречие с трайно установената и задължителна съдебна практика, цитирана от всеки от касаторите и намерила израз в редица произнасяния на ВКС в решения по чл. 290 от ГПК. Уредените в закона предпоставки обуславящи приложно поле на касационно обжалване на въззивното решение в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК са налице: в решението си съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968г., т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС и основаната на тях трайна практика на ВКС формирана в редица решения по реда на чл. 290 от ГПК / Решение № 137/09.08.2022г. по гр.д. № 3428/2021г., III ГО; Решение № 79/17.07.2018г. по гр.д. № 2034/2017г., IV ГО; Решение № 165/16.06.2015г. по гр.д. № 288/2015г., III ГО; Решение № 149/02.05.2011г. по гр.д. № 574/2010г., III ГО; Решение № 65/04.05.2022г. по гр.д. № 2601/2021г., III ГО; Решение № 50077/16.05.2023г. по гр.д. № 937/2022г., III ГО; Решение № 50004/17.06.2024г. по гр.д. № 2092/2021г., III ГО и др./. На това основание обжалваното въззивно решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по следните обобщени правни въпроси: Кои са и как следва да се прилагат критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и длъжен ли е съдът да изложи мотиви за значението на всички конкретно съществуващи обстоятелства и за тяхното отражение в причинно-следствената връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди за точното прилагане на принципа на справедливостта при определяне размера на дължимото парично обезщетение? По арг. от чл. 83, ал. 1 т. 3 от ГПК жалбоподателят Прокуратурата на Република България като ответник по иск за обезщетение на вреди по ЗОДОВ е освободена от държавна такса /ТР № 7 от 16.11.2015г. по тълк.д. № 7/2014г. на ОСГК на ВКС/. На основание чл. 18, ал. 3 вр. чл. 2а, т. 1 от ТДТССГПК на касатора А. Ф. А. следва да бъдат дадени указания в установения от закона срок от получаване на съобщението да представи по делото доказателство за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер на 5.00 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение