Определение № 2145 от 15.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1340/2026 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, чрез юрисконсулт Б. Д., срещу определение № 754/16.03.2026г. по възз.ч.гр.д.№ 1523/2025г. на Окръжен съд - Бургас за потвърждаване на определение № 4022/15.07.2025г. по гр.д.№ 4608/2024г. на Районен съд - Бургас, с което е оставена без уважение молбата му по чл.248 ГПК за изменение в частта за разноските на първоинстанционното решение чрез намаляване на присъдените в негова тежест разноски. В частната жалба се поддържа, че присъдените разноски са прекомерни, тъй като делото не се характеризира с голяма фактическа и правна сложност, Наредба № 1/2004г. на ВАС не намира приложение, а параметрите на адвокатското възнаграждение са предвидени в разпоредбата на чл.36, ал.2 ЗА, според която размерът на адвокатското възнаграждение трябва да е справедлив и обоснован. По подробно изложените съображения искането е за отмяна на обжалваното опрпеделение и за постановяване на друго, с което присъдените разноски за адвокатско възнаграждение да бъдат намалени. В приложеното към частната касационна жалба изложение на основанията за допускане на обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и актове на СЕС, цитирани са решения на СЕС и определения на ВКС, но не са формулирани конкретни въпроси. С постъпилия писмен отговор насрещната страна, ответникът Д. М. Р., чрез адв.З. Б., оспорва наличието на основания за допускане на обжалване и основателността на частната касационна жалба. Съставът на I ТО, след като прецени доводите на страните и данните по делото, приема следното: Въззивният съд е сезиран с частна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против постановеното по чл.248 ГПК първоинстанционно определение, с което е отхвърлена молбата му за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските чрез намаляване на присъдените разноски в размер 1300лв. в полза на Д. Р. и в размер на 800лв. в полза на Я. Д.. Произнасяйки се по частната жалба, съставът на окръжния съд е съобразил, че първоинстанционното производство е образувано въз основа на предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против двамата ответници по реда на чл.422 ГПК главни установителни претенции за съществуването на парично вземане за сума над 25 000лв., произтичащо от договор за потребителски кредит от 2016г., за което е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, които са евентуално съединени с осъдителни претенции за същото вземане. Констатирал е, че пред първата инстанция процесуалните представители на всеки от двамата ответници са депозирали писмени отговори, в които са взели подробно и детайлно становище по изложените в исковата молба фактически обстоятелства и са направили собствени оспорвания на твърдените факти и направените доказателствени искания - както по отношение на главните, така и по отношение на евентуалните претенции. Изтъкнал е, че изложените в писмените отговори правни съображения относно действителността на договора за потребителски кредит са възприети от съда, в резултат на което главните искове са отхвърлени. Съобразил е, че процесуалните представители на ответниците са присъствали в ОСЗ, в които са поддържали ОИМ и са оспорили направените от ищеца доказателствени искания. Направен е извод, че размерите на уговорените от всеки от двамата ответници размери на адвокатските възнаграждения в размер 1300лв. в полза на Д. Р. и в размер на 800лв. в полза на Я. Д. са съобразени със служещите само за ориентир минимални размери на адвокатските възнаграждения в Наредба № 1/2004г. на ВАС, и не са прекомерни, поради което не следва да бъдат намалявани. Настоящият състав намира, че отсъстват предпоставки за допускане на касационен контрол на обжалваното определение. Съгласно нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, която е приложима, на основание чл. 274, ал. 3 ГПК, и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за разрешаване на отнесения до съда спор и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Общото основание за селектиране на касационните жалби е изяснено в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009г.по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС: Касаторът е длъжен да посочи материалноправен или процесуално правен правен въпрос/въпроси, от значение за изхода по конкретното дело, който определя рамките за селектиране на касационната жалба. Съставът на касационния съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело от твърденията на касатора и от посочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, а може само от обстоятелствената част на изложението да го конкретизира, уточни и квалифицира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат въведените допълнителни селективни основания. Такъв е и разглежданият случай. В случая частният касатор не е формулирал правни въпроси, отговарящ на характеристиките, очертани в чл.280, ал.1 ГПК. Липсата на общата предпоставка за селектиране на частната касационна жалба по чл.280, ал.1 ГПК, сама по себе си, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. Поради изложеното и тъй като при дължимата служебната проверка не се констатира вероятност обжалваното въззивно определение да е нищожно или недопустимо, касационно обжалване не следва да се допуска. Мотивиран от това, съставът на I ТО: