Определение № 50474 от 11.09.2023 г. на ВКС по т. д. № 1860/2019 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол, чрез процесуален пълномощник, против решение № 86/08.04.2019 г. по в. т. д. № 68/2019 г. по описа на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 82/23.11.2018 г. по т. д.№ 84/2018 г. на ОС – Търговище. С последното е признато за установено, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 149 и чл. 151 ЗЗД и чл. 439 ГПК, че БУЛГАРРЕКЛАМА-ИНВЕСТ ООД не дължи на касатора сумата от 100 000 лв., представляваща част от вземане по изпълнителен лист, издаден на 21.07.2011 г. въз основа на влязло в сила решение № 40/11.01.2011 г. по т. д. № 704/2007 г. по описа на ОС – Варна, предмет на образуваното изп. дело № 913/2017 г. на ЧСИ с рег.№ 769 и район на действие – ОС – Търговище, обезпечено чрез учредена договорна ипотека от страна на ищцата Б. Н. А. от [населено място], поради погасено по давност право на принудително изпълнение. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, т.к. страда от материалноправна и процесуалноправна незаконосъобразност и е необосновано. Оспорва се решаващият извод на въззивния съд за погасяване на вземането по давност, като се навежда противоречие със задължителна съдебна практика /ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС/ и неправилно приложение на нормата на чл. 116, б. В ЗЗД. Прави се оплакване, че въззивният съд не е отчел всички предприети действия по принудителното изпълнение на вземането, които прекъсват давността. По подробно изложени съображения в посочения смисъл се моли за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на исковата претенция, предявена от ипотекарния гарант. Претендират се разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване касаторът поставя въпрос относно характера на изпълнително дело, препратено през 2014 г. от ДСИ на ЧСИ, съгласно § 3 от ПЗР на ЗЧСИ, и дали съобразно указанията в т. 10 от ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС извършените по това дело изпълнителни действия прекъсват давността, като се твърди, че въпросът е разрешен от въззивния съд при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Против касационната жалба е депозиран писмен отговор в срока по чл. 287 ГПК от страна на пълномощника на Б. Н. А. с подробни доводи за липса на основания за допускане на решението до касационен контрол, евентуално – за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид становищата на страните и материалите по делото, намери следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в законоустановения преклузивен срок по чл. 283 ГПК, против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима. С определение № 104 от 28.05.2020 г. производството по делото е спряно, на основание чл. 292 ГПК, до приключване на тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, а с определение 50059 от 04.04.2023 г. е възобновено и насрочено за разглеждане в закрито заседание. За да достигне до атакувания краен резултат по спора, съставът на Варненския апелативен съд е приел следното: Между Министъра на търговията и туризма и „Булгарреклама-Инвест“ ООД е бил сключен Договор за приватизационна продажба, обезпечен на 31.03.1999 г. с вписана законна ипотека върху имот, собственост на „Булгарреклама-инвест“ ООД. През 2002 г. ипотекираният имот е придобит от ищцата Б. Н. А. с договор за покупко-продажба по нот. акт № 79/05.09.2002 г., т. ІІІ, рег. № 4140, д. № 309/2002 г. на нотариус с рег. № 317. С влязло в сила решение по т. д. № 704/2007 г. на ВОС вторият ответник „Булгарреклама-Инвест“ ООД е осъден да заплати на АПСК 25 852,22 щатски долара, представляващи вноска от цената по договора; неустойка за забава в размер на 132 625,47 щатски долара и 5 085,07 лв. разноски. Въз основа на издадения по делото изп. лист от 21.07.2011 г. е образувано изп. дело № 132/2011 г. по описа на ДСИ при Търговищкия районен съд. С молба от 19.01.2012 г. Агенцията е поискала продължаване на принудителното изпълнение, чрез насрочване на опис и оценка на недвижимия имот, собственост на ищцата, в качеството й на ипотекарен кредитор. Последното извършено по това дело действие е съобщение по чл.47, ал.6 от ГПК от ДСИ, получено от Агенцията на 05.03.2012 г., с което взискателят е уведомен за разпореждането на ДСИ за възможността да поиска назначаването на особен представител на длъжника по делото. По молба на взискателя от 10.07.2014 г. делото е изпратено по реда на § 3 от ПЗР на ЗЧСИ на ЧСИ с per. № 769, с район на действие ОС - Търговище, по описа на който на 24.07.2014 г. е образувано изп. дело № 432/2014 г. Същото е прекратено с постановление на ЧСИ от 03.12.2014 г. на основание чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК, потвърдено с решение № 39 от 30.03.2015 г. по гр.д.№ 81/2015 г. на ТОС. Въз основа на същия изпълнителен лист от 21.07.2011 г. при ЧСИ А. З. на 02.10.2017 г. е образувано ново изп. дело № 20177690400913 с взискател АПСК и длъжник „Булгарреклама-Инвест“ ООД. Взискателят изрично е посочил като способ на принудителното изпълнение продажбата на ипотекирания в негова полза недвижим имот. Върху последния е вписана възбрана, а на 18.06.2018 г. е насрочен и опис на имота (исковата молба по настоящото дело е предявена на 25.06.2018 г.). По допустимостта на отрицателния установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК с оглед възражението на взискателя – ответник, че Б. А. няма активна процесуална легитимация, въззивният съд е приел, че ищцата като ипотекарен длъжник има правата по чл. 151 ЗЗД и може да противопостави всички възражения, които има длъжникът срещу вземането, вкл. за погасяването му по давност, поради което предприетата от нея защита е допустима, а по същество – основателна. Съдът е приложил указанията на т.10 от ТР 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които „когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК нова погасителна давност за вземането почва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие“. С оглед горното е приел, че последното изпълнително действие по изп. дело № 132/2011 г. е извършено на 19.01.2012 г., поради което след 19.01.2014 г. всички действия по принудително изпълнение, предприети от взискателя, се явяват невалидни и не могат да породят желаните от тях правни последици. Дори и да се приеме, че последното изпълнително действие по изп. дело № 132/2011 г. е от 05.03.2012 г., от тази дата до образуването на последното изпълнително дело за събиране на вземането на 02.10.2017 г., общата 5-годишна погасителна давност е изтекла. Съдът е отказал да придаде значение на образуваното изп.д. № 432/2014 г. на ЧСИ З. като такова, което се отразява върху течението на давността, като е посочил, че не се касае за новообразувано изпълнително дело, а за продължено изпълнително производство, съгласно § 3 от ПЗР на ЗЧСИ, по което извършените след 19.01.2014 г. изпълнителни действия не могат да прекъснат давността. Настоящият съдебен състав намира, че поставеният от касатора въпрос, обобщено отнасящ се до приложението на указанията на т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно прекъсването на погасителната давност по изпълнителни дела, образувани преди приемането му, съответства на общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обусловил правните изводи на съда. Налице е и допълнителното селективно основание на чл. 280, ал. 1, т. 3, а вече - т. 1 ГПК, доколкото въпросът е разрешен по задължителен и съответно безпротиворечив начин едва с постановяване на ТР № 3 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът си запазва правото по-нататък да прецени, дали са налице основания по чл. 292 ГПК във връзка с образуваното тълк. дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, предмет на което е и въпросът, дали погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Следователно въззивното решение следва да бъде допуснато до касационна проверка, а за разглеждане на жалбата касаторът следва да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 2 000 лв., съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от съответната Тарифа. Предвид гореизложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение