Определение № 243 от 20.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4157/2025 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба подадена от Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ), чрез служител С. К. (с юридическо образование), срещу определение № 3745/18.07.2025г. постановено по ч.гр.д. № 2567/2025г. на Върховен касационен съд. Жалбоподателят твърди, че определението е неправилно, тъй като при постановяването му съдът не е съобразил, че предмет на приетата за недопустима жалба е определение по чл.248 от ГПК. Излага, че същото подлежи на обжалване, независимо от цената на иска, доколкото определя изхода на делото в частта за разноските и формира сила на пресъдено нещо. Твърди, че приемането на обратното ще доведе до нарушение на чл.6 от ЕКЗПЧОС. Навежда и довод, че определението по чл.248 от ГПК попада в приложното поле на чл.274, ал.1, т.2 от ГПК, тъй като разрешава по същество спора за разноските. В този смисъл са и разясненията дадени в ППВС 2/88г. относно подлежащите на отмяна и ползващи се със сила на пресъдено нещо актове на съда. Развива съображения, че обжалваното определение противоречи на т.24 от ТР №6/2012г. на ОСГК на ВКС и на т.8 от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, с която е прието, че на касационно обжалване подлежат и определенията „даващи разрешение по същество на други производства, свързани със съответното основно производство и обусловени от него“. Сочи още, че преценката за обжалваемостта на акта следва да бъде направена с оглед размера на внесената държавна такса. По същество претендира за неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответниците Л. Е. К. и С. С. К., не са депозирали писмен отговор и не изразяват становище по жалбата. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалваното определение е оставена без разглеждане частната касационна жалба на КОНПИ срещу решение №269/11.03.2025г. по в.гр.д.№2486/2024г. на Апелативен съд – София в частта му имаща характер на определение постановено по реда на чл.248 от ГПК. За да постанови този резултат, съдът приел, че производството пред Софийски градски съд било образувано по предявен иск от КОНПИ срещу Л. Е. К. и С. С. К. за отнемане на незаконно придобито имущество на стойност 1650лв. от Л. Е. К. и 2 500лв. от С. С. К.. Изложил, че с постановеното от въззивния съд решение била отхвърлена частната жалба на касатора срещу определението на първата инстанция по чл.248 от ГПК. С оглед на изложеното, съставът на Върховния касационен съд направил извод, че съгласно разпоредбата на чл.248, ал.3 от ГПК вр. чл.280, ал.3, т.1 от ГПК обжалваното въззивно определение е изключено от касационен контрол. Посочил, че след като въззивното решение, постановено по искове с цена под 5 000лв., не би могло да се обжалва пред ВКС, то на основание чл.274, ал.4 от ГПК същото важи и за определението постановено по реда на чл.248 от ГПК. Определението е правилно. Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000лв. по граждански дела, и до 20 000лв. по търговски спорове, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Обжалваното пред касационната инстанция определение по чл.248 от ГПК е постановено по предявени искове с правно основание чл.153, ал.1 от ЗОНПИ. С определение № 265826/27.10.2023г. по гр.д. № 7394/2020 г. на СГС, въз основа на направено от ищеца изявление за частичен отказ от исковете, съдът прекратил частично производството и на основание чл. 214 от ГПК допуснал намаляване цената на предявените искове от 2 881 963,74 лв. на 4 150 лв., както следва: 1 650 лева по иска за отнемане от Л. Е. К. на 1 650 дружествени дяла всеки от по 1 лев, на обща стойност 1650 лв. от капитала на „С. И. Е.“ ООД и 2 500лв. по иска за отнемане от С. С. К. на 50 дружествени дяла всеки от по 50 лева, на обща стойност 2 500 лв. от капитала на „А. К. 2005“ ЕООД. Предявените искове са граждански и оценяеми, като цената на всеки от тях, съгласно правилото на чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, е под определения в ГПК праг за касационно обжалване за граждански дела, поради което въззивното решение не подлежи на касационен контрол. Предвид изложеното и съгласно изричната разпоредба на чл.248, ал.3 от ГПК, определението на съда за допълване или изменение на решението в частта за разноските не подлежи на обжалване, тъй като редът за оспорването му е този, по който подлежи на обжалване самото решение. В този смисъл е и разпоредбата на чл.274, ал.4 от ГПК, според която не подлежат на касационно обжалване определенията, постановени по дела, решенията, по които не подлежат на обжалване, независимо дали попадат в обхвата на определенията по чл. 274, ал.1 ГПК. Изводът в обжалваното определение за недопустимост на частната касационната жалба е съобразен с процесуалния закон. Същият не е постановен в противоречие с практиката на СЕС и не ограничава достъпа до правосъдие. Не противоречи и на разпоредбата на чл.122 от Конституцията на Република България (гарантираща правото на защита на гражданите и юридическите лица във всички стадии на процеса), нито препятства възможността на страните да осъществят правата си. Вътрешноправният ред предвижда инстанционен контрол на определенията по чл.248 от ГПК, което гарантира в достатъчна степен правата на страните в производствата. Прагът за достъп до касационно обжалване на постановените от въззивните съдилища актове е основан на обективния критерий свързан с паричната оценка на предмета на съответното дело и е приложим по отношение на всички искове, извън изчерпателно посочените в разпоредбата на чл.280, ал.3 от ГПК, респ. по отношение на определенията свързани с разпределение отговорността за разноските в производството (чл.248, ал.3 от ГПК). Неоснователен е и доводът на жалбоподателя, че определенията по чл.248 от ГПК „даващи разрешение по същество на други производства, свързани със съответното основно производство и обусловени от него“ винаги подлежат на касационно обжалване. Разяснения относно приложението на разпоредбата на чл.274, ал.3, т.2 от ГПК и кръга определения, подлежащи на обжалване по този ред са дадени в ТР № 5/2015г. на ОСГТК на ВКС. Според същите, това са определенията, с които съдът се произнася по молба за защита и съдействие на лично или имуществено право в самостоятелно производство с обособен предмет, което се развива извън или в рамките на исковия процес и няма привременен характер. Сред тях са и въззивните определения, постановени по частна жалба срещу определение на първоинстанционния съд за изменение на решението в частта за разноските, но същите подлежат на обжалване по реда, по който подлежи на обжалване решението (чл.248, ал.3 от ГПК). Обжалваното определение не противоречи на разрешенията дадени в т.24 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, тъй като същите се отнасят за определенията, с които въззивният съд за първи път се е произнесъл по направените разноски, но не и за хипотеза като процесната, свързана с касационното обжалване на определенията, с които въззивният съд е разгледал частна жалба срещу определение на първоинстанционен съд по чл.248 от ГПК. Същото не е в противоречие и с разясненията в т.8 от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Последните са неотносими към настоящото производство, тъй като касаят реда за обжалване на определенията постановени в хода на заповедното производство, което е самостоятелно и специално производство пред съд, насочено към издаване на съдебно изпълнително основание за принудително събиране на безспорни вземания. Неуместна е и направената от жалбоподателя аналогията между определенията по чл.248 от ГПК и производството за отмяна на влезли в сила решения по реда на чл.303 от ГПК. Разяснения по приложимостта на правилата за отмяна по отношение на определенията са дадени в ТР №7/2014г. на ОСГТК на ВКС, като в т.7 е предвидено изключение единствено по отношение определението за прекратяване на делото поради отказ от иска. Изводът в обжалваното определение за недопустимост на частната касационна жалба е съобразен с процесуалния закон и правилен, а подадената срещу него жалба е неоснователна. Погрешните указания на въззивния съд за обжалваемостта на постановения от него съдебен акт не са обвързващи за касационната инстанция, която служебно следи за наличие на предпоставките за допустимост на касационното производство. При така изложените съображения съдът намира, че обжалваното определение следва да се потвърди. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение