Определение № 5540 от 29.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2054/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Г. В. В., чрез адвокат Н. К., срещу въззивно решение № 249 от 18.12.2023 г., постановено от Великотърновския апелативен съд по въззивно гр.д. № 246/2023 г. Касаторът излага съображения за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна Окръжен съд-Ловеч не отговаря в срока по чл. 287, ал. 2 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Великотърновски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Габровски окръжен съд, отхвърлил иска на Г. В. В. против Окръжен съд-Ловеч за заплащане на сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, в следствие на действия и бездействия във връзка с Определение № 260085/19.04.2021 г., постановено по гр.д. № 700/2017 г. на Окръжен съд Ловеч, с което ищецът е осъден да заплати на НБПП разноски във връзка с предоставената му правна помощ и администриране на жалбите против това определение, на осн. чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. За да постанови този резултат въззивният съд установил, че с влязло в сила решение № 158 от 16.07.2019 г. по гр.д. № 700/2017 г. Окръжен съд-Ловеч осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Г. В. В. сумата 500 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от приложената спрямо В. мярка за неотклонение „задържане под стража“ във връзка с повдигнатото му обвинение в извършване на престъпление по чл. 330, ал. 3 вр. ал. 2, т. 2 и т. 4 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 3 НК, наказателното производство по което е приключило с оправдателна присъда, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.06.2015 г. до окончателното изплащане. Искът за горницата над 500 лв. до пълния претендиран размер от 500 000 лв. е отхвърлен. С определение № 260085 от 19.04.2021 г. по гр.д. № 700/2017 г. Окръжен съд - Ловеч осъдил Г. В. В. да заплати по сметка на НБПП сумата от 450 лв., представляваща възнаграждение за процесуално представителство по в.гр.д. № 56/2020 г. на Апелативен съд - Велико Търново. Против така постановеното определение е постъпила жалба от Г. В., изпратена до Апелативен съд - Велико Търново, където е заведена под № 2421/10.05.2021 г. След събирането на дължимата държавна такса по нея в размер на 15 лв. и размяната на книжа, преписката е изпратена на ВТАС, където с Разпореждане № 79/02.07.2021 г. на заместника на административния ръководител същата е върната за извършване на проверка относно срока за подаване на жалбата. С разпореждане № 260305 от 07.07.2021 г. по гр.д. № 700/2017 г. на Окръжен съд - Ловеч е прието, че срокът за обжалване на определение № 260085 от 19.04.2021 г. изтича на 04.05.2021 г., неприсъствен ден, поради което съгласно правилото на чл. 60, ал. 6 ГПК следва да се счита, че срокът изтича в първия следващ присъствен ден, а именно 05.05.2021 г. Същевременно частната жалба е подадена на 07.05.2021 г., според датата на поставеното пощенско клеймо на затвора в [населено място], поради което се явява просрочена. Това е мотивирало съда да я върне като такава с посоченото разпореждане. Против това разпореждане е депозирана частна жалба от Г. В. В., по която е образувано в.ч.гр.д. № 329/2021 г. на Апелативен съд - Велико Търново. С определение № 407 от 20.08.2021 г. производството пред ВТАС е прекратено, а делото е върнато на Окръжен съд - Ловеч за администриране на частната жалба с оглед на обстоятелството, че по същата не е била внесена дължимата държавна такса за производството пред ВТАС и доколкото от материалите по делото е установено, че жалбоподателят не е бил освободен от това задължение. След изпълнение на горните указания, жалбата е постъпила отново пред ВТАС, като въз основа на нея е образувано производството по въззивно ч.гр.д. № 373/2021 г. по описа на съда. С определение № 474 от 11.10.2021 г. по това дело, апелативният съд е отменил разпореждането, с което администриращият Ловешки окръжен съд е върнал частната жалба на Г. В. В.. По нея е образувано въззивно производство във Великотърновския апелативен съд, който с определение № 494 от 20.10.2021 г. е отменил обжалвания съдебен акт, постановен от Ловешкия окръжен съд и сам се е произнесъл по искането на НБПП за заплащане на разноски в размер на 450 лв., представляващи адвокатско възнаграждение на адвоката, оказал правна помощ на Г. В., като го е отхвърлил. Определението, като неподлежащо на обжалване, е влязло в сила от датата на постановяването му. При така установеното, с обжалваното въззивно решение, е направен извод, че не е нарушено правото на ищеца на достъп до справедлив и независим съд – определението на Ловешкия окръжен съд е било отменено, а именно развилото се производство по обжалването му и окончателният акт на апелативната инстанция, сочат на гарантирано от законодателя и реално осъществено от В. право на съдебна защита, както и на достъп до съд. Наред с това, второстепенният съд по делото посочил, че твърдяното в исковата молба нарушение не може да бъде квалифицирано и като „достатъчно съществено“, поради което не се е осъществила първата материалноправна предпоставка, обуславяща възникването на претендираното от ищеца право на обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди, съобразно нормата на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. В касационната жалба няма изложени конкретни оплаквания по чл. 281 ГПК, а само общи и бланкетни, с което предметът на касационното производство, очертан с касационната жалба, е до проверка за валидност и допустимост на въззивното решение, както и за приложението на императивни правна норма. Няма и въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито съображения относно допълнителните условия, предвидени в хипотезите на по т. 1 и т. 3 ГПК, т.е. не е налице и обосновано искане за допускане на касационно обжалване. Позоваването на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, не е достатъчно, за да обоснове извод за наличие на основание за допускане на касационно обжалване – не се установява направо от мотивите на въззивния съдебен акт, че съдът, за да постанови крайния резултат очевидно грубо е нарушил правилата на формалната логика, приложил е несъществуваща или отменена правна норма, или пък е приложил норма със смисъл, противоположен на действителното й съдържание. Несъгласието с постановеното от съда, не е достатъчно, за да се допусне до разглеждане по същество касационната жоалба. Върховният касационен съд и сам служебно не намира основания за допускане на касационно обжалване по някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът