Определение № 272 от 28.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 714/2020 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника М. З. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд в частта му относно присъдената в полза на ищеца „Банка Пиреос България“ АД (заместен след постановяване на въззивното решение от универсалния си правоприемник „Юробанк България“ АД“) законна лихва за времето от подаването на заявление за заповед за незабавно изпълнение върху вземане по договор за поръчителство, сключен във връзка с договор за банков кредит. Изложени са оплаквания за непарвилност на решение с искане за отмяната му в обжалваната част със съответните последици. Ищецът оспорва жалбата. По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Не е налице основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай при липсата на изтъкнати от жалбоподателя конкретни доводи и съобразно посоченото по-горе основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице. Не обосновава допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК първият от поставените от жалбоподателя въпроси относно задължението на въззивния съд да разгледа всички възражения и въпроси, поставени от страните. Въпросът не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото значението на същия за конкретното производство се обосновава с необсъждане на доводи на жалбоподателя относно съдържанието на уговорки по процесния договор за поръчителство, което не кореспондира на решаващия извод на въззивния съд. Съдът не е отрекъл значението и обема на уговорения в договора лимит на отговорността на поръчителя, а е основал решението си върху съображението, че за процесното вземане за законна лихва жалбоподателят отговаря самостоятелно, на основание собствената си забава, а не за забавата на главния длъжник. По същите съображения, с оглед решаващите мотиви на въззивния съд, не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и поставеният въпрос по приложението на чл. 20 ЗЗД. Третият въпрос „Може ли съдът да постанови решение, което е в противоречие с уговорките на страните в сключения между тях договор, имащ силата на закон за тях съгласно разпоредблата на чл. 20а, ал. 1 от ЗЗД?“ също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1, пр. 1 ГПК, доколкото, зависейки от съдържанието на уговорките между страните във всеки отделен случай, се явява от фактическо, а не от правно естество. Във връзка с изтъкнатото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва да се отбележи, че по-голямата част от формулираните въпроси (тези под № № 1, 2, 3 и 6) също не съответстват на решаващия извод на въззивния съд, посочен по-горе, поради което по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато. По останалите два въпроса обаче, обобщени и уточнени съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК във въпроса „Отговаря ли поръчителят за последиците на собствената забава, настъпила отделно от забавата на главния длъжник?“ касационно обжалване следва да бъде допуснато. Въпросът отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК като поставен в основата на решаващия правен извод на въззивния съд. Налице е и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид липсата на изрична правна уредба по този въпрос, което нарага създаването на съдебна практика за перодоляването й. С тези мотиви съдът