Определение № 2580 от 21.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3328/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 5489/26.06.2024 г., подадена от Н. Г. С., чрез адвокат Е. М., срещу решение № 97 от 28.05.2024 г. по гр. д. № 20245000500021/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е отменено решение № 321 от 15.11.2023 г. по гр. д. № 267/2023 г. на Окръжен съд – Хасково за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на Н. Г. С. сумата от 68 647 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи от нереализирана законна лихва за периода от 19.06.2012 г. (датата на изземването) до 22.05.2022 г. (датата на връщането на сумата от Pайонен съд - Свиленград) върху сумата от 50 000 евро (с левова равностойност към 19.06.2012 г. от 97 500.60 лв.), незаконно иззети и задържани като веществени доказателства по ДП № 52/2019 г. по описа на ТО „ МРР Южна морска“ (предишни ДП № 1000-135/2016 г. по описа на Митница Бургас и ДП № 78/2012 г. по описа на Митница Свиленград), като вместо това въззивният съд е отхвърлил предявения иск.

Апелативен съд – Пловдив е съобразил, че по делото е предявен от Н. Г. С. срещу Прокуратурата на Република България иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД. Ищцата моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да й заплати сумата от 68 647 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи от нереализирана законна лихва за периода от 19.06.2012 г. (датата на изземването) до 22.05.2022 г. (датата на връщането на сумата от PC - Свиленград) върху сумата от 50 000 евро (с левова равностойност към 19.06.2012 г. от 97 500.60 лв.), незаконно иззети и задържани като веществени доказателства по ДП № 52/2019 г. по описа на ТО „ МРР Южна морска“ (предишни ДП № 1000-135/2016 г. по описа на Митница Бургас и ДП № 78/2012 г. по описа на Митница Свиленград). В исковата молба се твърди, че срещу ищцата е образувано ДП № 52/2019 г. по описа на ТО „МРР Южна морска“ (предишни ДП № 1000-135/2016 г. по описа на Митница Бургас и ДП № 78/2012 г. по описа на Митница Свиленград) и повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 251, ал. 1 НК. С разписка за митническо задържане № 0036958/19.06.2012 г. (л. 57 от приложеното ДП) са иззети от нея 100 бр. банкноти по 500 евро, на обща стойност 50 000 евро. Съставени са протокол за оглед на веществени доказателства и протокол за доброволно предаване от 19.06.2012 г. (л. 48 от приложеното ДП). От своя страна, ответникът не признава иска.

Въззивният съд е приел за установено следното:

С определение № 163/22.05.2019 г., постановено по НОХД № 335/2019 г. по описа на PC - Свиленград, е одобрено споразумение, сключено между РП - Свиленград и адвокат М., защитник на Н. Г. С., по силата на което Н. С. се е признала за виновна за извършено престъпление по чл. 251, ал. 1 НК, поради което и на основание чл. 251, ал. 1, във вр. с чл. 54, ал. 1, във вр. с чл. 2, ал. 2 НК й е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от шест месеца, изтърпяването на което е отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК. Съдът е постановил, на основание чл. 111, ал. 1 НПК, във връзка с определение на Съда на ЕС От 12.07.2018 г. по дело С-707/17 и определение от 30.01.2019 г. на Съда на ЕС по съединени дела № С-335/18 и С-336/18, вр. Регламент № 1889/2005 г. на Европейския парламент и на Съвета от 26.10.2005 г., веществените доказателства по делото (100 бр. банкноти по 500 евро, на обща стойност 50 000 евро) да бъдат върнати на Н. С..

Съдът е посочил, че в случая ангажирането на отговорността на ответника по реда на чл. 49 ЗЗД предполага осъществяване на пълно и главно доказване на следните обстоятелства: наличие на вреди, действие или бездействие на служител на ответника, противоправност на това действие или бездействие, причинна връзка между действието и вредите. Невъзможността С. да ползва 100 бр. по 500 евро, на обща стойност 50 000 евро, за които няма твърдения или доказателства да са от незаконен произход, за определен период, е вреда в нейната имуществена сфера, независимо че става дума за банкноти (като предмет, обект на престъпление), а не за тяхната стойност. Тази невъзможност произтича от факта на тяхното изземване.

Въззивният съд е намерил, че изземването и задържането не са противоправни. Визирал е, че процесните 100 бр. по 500 евро, на обща стойност 50 000 евро, не са били задържани в нарушение на действащото законодателство. Те са обект на престъплението по чл. 251, ал. 1 НК, за което на С. е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от шест месеца, изтърпяването на което е отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК, с влязъл в сила съдебен акт. В рамките на наказателното производство същите имат статут на веществени доказателства. Съгласно чл. 111, ал. 1 НПК веществените доказателства се пазят, докато завърши наказателното производство. В случая същите са върнати в момента на неговото приключване, каквито са и твърденията в исковата молба и което обстоятелство не е спорно. Съгласно чл. 111, ал. 2 и ал. 3 НПК, по искане на правоимащите лица, с разрешение на прокурора, веществените доказателства могат да бъдат върнати преди да завърши наказателното производство, при наличие на определени предпоставки. По делото няма твърдения или доказателства С. да е правила искане за връщане на 100 бр. по 500 евро, на обща стойност 50 000 евро. При това положение няма как да има произнасяне за тяхното предварително връщане. Съдът е намерил за неоснователно твърдението, че незаконосъобразността на изземването и задържането произтича от неспазването на определение на Съда на ЕС от 12.07.2018 г. по дело С-707/17 и определение от 30.01.2019 г. на Съда на ЕС по съединени дела № С-335/18 и С-336/18, вр. Регламент № 1889/2005 г. на Европейския парламент и на Съвета от 26.10.2005 г. Посочил е, че тези актове са постановени в производства по преюдициални запитвания, които нямат отношение към предмета на производството и не могат да намерят приложение. В тях е постановено, че не се допуска национална правна уредба, която като санкция за неизпълнение на задължението за деклариране на суми при преминаване на граници, предвижда отнемане на недекларираната сума в полза на държавата, и от друга страна наказание лишаване от свобода или глоба (определение на Съда на ЕС от 12.07.2018 г. по дело С-707/17). Актовете на СЕС са свързани с определяне на наказанията за посоченото деяние, но не касаят националната процедура по извършване на разследването, включително режима на веществените доказателства, предмет на престъплението.

Предвид горното, Апелативен съд – Пловдив е заключил, че не е налице хипотезата на чл. 49 ЗЗД и няма законови условия за ангажиране отговорността на ответника.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК.

При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК формулира въпросите:

1. Кое е противоправното поведение по смисъла на чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД и всяко едно действие или бездействие, т.е. непредприемане на правно изискуемо действие, е това, което нарушава установената в разпоредбата на чл. 45 ЗЗД обща забрана да не се вреди другиму, и накърнява ли се това правно защитено имуществено или неимуществено благо на едно лице при изземването на веществени доказателства, които не могат да се отнемат в полза на държавата;

2. След като с иззетите парични средства по ДП не са извършвани никакви технически експертни действия, които да обосновават приобщаването им като веществени доказателства, то считат ли се за правомерни тези действия на Прокуратурата на Р. България до връщането на тези парични средства от съда;

3. Кои са критериите и относимите обстоятелства, въз основа на които въззивният съд е извършил преценката за законосъобразното поведение на прокуратурата, имайки предвид, че последната е тази, която следи служебно за законосъобразност на процеса;

4. При изземване и задържане на вещи като веществено доказателство в предварителното производство са били причинени имуществени вреди, кой е критерият за определяне отговорността на Прокуратурата.

Според Н. С. по всички изложени въпроси въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 465/20.12.2011 г. по гр. д. № 1794/2010 г., ІV г. о., решение № 76/16.05.2017 г. по гр. д. № 2926/2016 г., IV г. о., решение № 23/08.04.2020 г. по гр. д. № 1944/2019 г., III г. о., решение № 137/18.02.2019 г. по гр. д. № 2957/2017 г., ІІІ г. о. и решение № 23/08.04.2020 г. по гр. д. № 1944/2019 г., ІІІ г. о.

От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Въпрос № 1 в първата му част не покрива общите критерии на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е общотеоретичен, а не е свързан с решаващите мотиви на въззивното решение. Втората част на този въпрос, както и въпрос № 2 са по съществото на спора, като на тях се дължи отговор след преценка доводите на страните и събраните доказателства.

Въпрос № 3 също не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Той предполага преценка от страна на касационната съдебна инстанция на обосноваността на въззивния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не може да се извърши в производството по чл. 288 ГПК по селекция на касационната жалба.

Въпрос № 4 е формулиран твърде общо и без връзка с конкретните решаващи мотиви на Апелативен съд – Пловдив, съгласно които в случая не е налице противоправно деяние от страна на прокуратурата, което да ангажира отговорността й по реда на чл. 49 ЗЗД.

Следва да се посочи и че въззивното решение не влиза в противоречие с цитираната от Н. С. практика на ВКС, част от която е и неотносима към настоящия казус.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба има право на 150 лв. разноски за производството пред ВКС на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,