Определение № 50229 от 14.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 963/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. К. Т. срещу решение №266763/30.11.2021 г., постановено по в.гр.д №13842/2020 г. на СГС, ГО, ІІІ – Б състав, с което е отменено изцяло решение № 20223038 от 12.10.2020 г. по гр.д. №74564/2018 г. на СРС, І ГО, 171 с-в, и вместо него е отхвърлен предявения от М. Т. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи на „Макроадванс" АД следните суми: сумата от 8 978.06 лв. главница по Договор за банков кредит от 06.12.2007 г., сумата от 2 177.02 лв. - лихва от 07.05.2009 г. до 05.11.2010 г„ сумата от 660,36 лв. - наказателна лихва за периода от 07.05.2009 г. до 02.12.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.12.2010 г. до изплащане на вземането, сумата от 722.31 лв., разноски по гражданското дело, за които суми е издаден изпълнителен лист от 03.01.2011 г. по ч.гр.д. № 59053/2010 г. по описа на СРС, ГО, 45 с-в и е образувано изпълнително дело №20118560400151 на ЧСИ Б. Б., както и сумата от 450 лв. - юрисконсултско възнаграждение по изпълнително дело №20118560400151 по описа на ЧСИ Б. Б. и сумата от 1529,51 лв. - такси по изпълнителното дело.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон. Оспорва се извода на въззивния състав, че изпълнителното дело №20118560400151 на ЧСИ Б. Б. не е прекратено по силата на чл. 433, т. 8 ГПК. Според касаторката, в противоречие с постановките в т.10 от ТР №2/26.05.2015 г. по тълк.д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС и с формираната практика на ВКС, окръжният съд неправилно е приел, че тъй като са постъпвали суми по изпълнителното дело, хипотезата на чл. 433 т. 8 ГПК не е изпълнена и не е налице прекратяване на изпълнителното дело по силата на закона. Акцентира се върху факта, че в двугодишен срок след налагането на запора върху трудовото възнаграждение на ищцата на 07.12.2012 г. не са извършвани принудителни изпълнителни действия.

Отделно се твърди, че въззивният състав е обвързал института на погасителната давност с този на перемпцията, в резултат на което неправилно е приел, че не е налице настъпването на нито една от двете. Сочи се, че дори да се приеме, че погасителната давност не е била настъпила към датата на депозиране на исковата молба, то същата е настъпила до приключване на съдебното дирене в СГС, доколкото изпълнителното дело е било перемирано на 07.12.2014 г., което обуславя изтичането на общата погасителна давност на 07.12.2019 г. Иска се отмяна на въззивното решение, уважаване изцяло на предявения отрицателен установителен иск с присъждане на разноски за трите съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение като са формулирани следните правни въпроси:

1. „Дали съдът при произнасяне по иск с правно основание чл. 439 ГПК за изтекла погасителна давност върху вземане, следва да разглежда всяко действие по осъществяването на определен изпълнителен способ (в случая запор върху трудово възнаграждение), от което постъпват суми, недостатъчни за погасяване на задължението, като такова, прекъсващо давността за вземането, с оглед разпоредбата на чл. 116, б. „в" ЗЗД, където изрично е установено правилото, че давността се прекъсва с предприемането действия за принудително изпълнение? Счита ли се всяка вноска от работодател по наложен запор върху трудовото възнаграждение за действие по принудително изпълнение, прекъсващо давността?“. Според касаторката произнасянето на съда по този обуславящ въпрос е в разрез с практиката на ВКС, изразена в решение №37/24.02.2021 г. по гр.д. № 1747/2020 г. на ВКС, ІV г.о.

2. „Тече ли погасителна давност за вземане по изпълнително дело, което е образувано преди приемане на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и дадените в т. 10 от същото разяснения намират ли приложение по отношение последиците на давността по това принудително изпълнение и настъпилата перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК?. Сочи се, че въпросът е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 252 от 17.02.2020 г. по гр.д. №1609/2019 г. на ВКС ІІІ г.о.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от „Макроадванс" АД, в който се твърди, че не е налице поддържаното от касаторката основание за допускането на въззивното решение до касация. Сочи се, че първият въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС и че вторият въпрос не е значим за конкретния правен спор. Излагат се доводи за спиране на касационното производство при преценка на съда за относимост на втория въпрос към правния спор до приключване на тълк.д. №3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Сочат се съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора и се претендира юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на първо търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното:

С обжалваното решение въззивният състав от Софийски градски съд е отменил изцяло решение № 20223038 от 12.10.2020 г. по гр.д. №74564/2018 г. на СРС, І ГО, 171 с-в, с което е признато за установено по предявения от М. К. Т. срещу „Макроадванс" АД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че ищцата не дължи на ответника сумата от 8 978.06 лв. - главница по Договор за банков кредит от 06.12.2007 г., сумата от 2 177.02 лв. - лихва от 07.05.2009 г. до 05.11.2010 г., сумата от 660.36 лв. - наказателна лихва за периода от 07.05.2009 г. до 02.12.2010 г. и законна лихва върху главницата, считано от 03.12.2010 г. до изплащане на вземането, сумата от 722.31 лв. - разноски по делото, за които суми е издаден изпълнителен лист от 28.12.2010 г. по ч.гр.д.№ 59053/2010 г. по описа на СРС, 45 с-в, сумата от 450 лв. - юрисконсултско възнаграждение по изпълнително дело №20118560400151 по описа на ЧСИ Б. Б. и сумата от 1529.51 лв. - такси по посоченото изпълнително дело като вместо това е отхвърлил изцяло предявения отрицателен установителен иск.

След като е обсъдил събраните по делото доказателства и е очертал релевантните за спора факти, въззивният състав е приел, че независимо от обстоятелството, че в периода от налагане на запора върху трудовото възнаграждение на ищцата на 07.12.2012 г. до 14.06.2015 г. взискателят не е предприел други изпълнителни действия, това не води до наличие на основанието на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК за прекратяване на изпълнителното дело, тъй като двугодишният срок за перемпция започва да тече от първия момент, в който не се осъществява изпълнение. Според окръжния съд перемпцията не настъпва ако след поискването на един изпълнителен способ, в продължение на две години, взискателят не е поискал нов изпълнителен способ в случай че през това време се е осъществявал поисканият от него предходен изпълнителен способ. В подкрепа на този извод съдът се е позовал на решение №37/24.02.2021 г. по гр.д. №1747/2020 г. на ВКС, IV г.о. и на определение №248/01.04.2021 г. по гр.д. №3647/2020 г. на ВКС, IV г о. Отразил е, че в посочената съдебна практика на ВКС е изведен принципът, че перемпцията, както и погасителната давност, представляват санкция за бездействащия кредитор, който чрез свои искания за прилагане на изпълнителни способи и внасяне на дължимите по изпълнението такси и разноски, трябва да поддържа висящността на изпълнителното производство, освен когато няма правна възможност да действа. Съдът е подчертал, че бездействието на кредитора настъпва от първия момент, в който не се осъществява изпълнение /доброволно или принудително/ и следователно, докато конкретен изпълнителен способ се прилага и кредиторът получава изпълнение, той не е задължен отново да прояви активно поведение, защото изпълнителният процес осъществява своето предназначение - удовлетворяване на вземането. Въз основа на изложеното въззивният състав е приел, че в периода на изпълнение на запора върху трудовото възнаграждение на ищцата кредиторът не е имал интерес да иска нови изпълнителни способи, тъй като се е удовлетворявал именно от този изпълнителен способ и не е налице бездействие на взискателя, водещо до перемиране на изпълнителното дело по силата на закона. Съдът е акцентирал върху факта, че по изпълнителното дело са налице доказателства, че по наложения запор върху трудовото възнаграждение на ищцата са постъпвали регулярно суми, видно от протоколи за извършено погасяване на сумите по дълга в интерес на М. Т., и от отбелязванията на обратната страна на изпълнителния лист - запорът реално е бил изпълняван до прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата през м. ноември 2015 г.

В обжалваното решение е отразено, че на 22.10.2015 г., в резултат на удръжката от трудовото възнаграждение на ищцата, давността е била прекъсната и е започнала да тече нова такава като впоследствие с молби от 14.06.2016 г. и от 30.03.2018 г. /в период по - малък от две години/ новоконституираният взискател „Макроадванс" АД е поискал налагането на запор върху банковите сметки на длъжника, като съдебният изпълнител е предприел действия по принудително изпълнение и е наложил запор върху банковите сметки на ищцата в „Банка ДСК" ЕАД и в „Сосиете Женерал Експресбанк" АД, с което както срокът на перемпцията, така и погасителната давност отново са били прекъснати, а от 03.04.2018 г. е започнала да тече нова давност. При тези данни е формиран извод, че считано от 03.04.2018 г. до момента на подаване на исковата молба на 23.11.2018 г., въз основа на която е образувано производството по делото, и съответно до приключване на устните състезания пред въззивната инстанция на 09.07.2020 г., давностният срок по отношение на процесните вземания, предмет на изпълнителният лист, не е изтекъл, като е без правно значение дали запорите са довели до ефективно удовлетворяване на взискателя.

Въззивният състав е посочил, че дори да се приеме, че за процесното изпълнително дело не се прилага ППВС №3/1980 г. / въпрос, по който има образувано тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС /, то от момента на образуване на изпълнителното дело на 08.04.2011 г. до подаване на исковата молба на 23.11.2018 г. и до приключване на устните състезания пред въззивния съд на 13.04.2021 г. са налице множество изпълнителни действия, прекъсващи давността. Според окръжния съд СРС неправилно не е отчел, че в изпълнение на наложения запор върху трудовото възнаграждение на ищцата на 07.12.2012 г., в периода 24.07.2013 г. - 22.10.2015 г. по делото ежемесечно са постъпвали удръжки от трудовото й възнаграждение, всяка от които е прекъсвала срока за принудително удовлетворяване на вземанията, както и че впоследствие давността е била прекъсната на 23.06.2016 г. и на 03.04.2018 г, поради което от 2018 г. до постановяване на въззивното решение не е изтекъл давностния срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД.

Настоящият касационен състав намира, че е налице хипотезата, визирана в т.1 от ТР №8/07.05.2014 г. по тълк.д.№8/2013г. на ОСГТК на ВКС, за спиране на касационното производство на основание чл.292 ГПК. Понастоящем във ВКС е висящо тълк.дело №3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, образувано по следния правен въпрос: „ От кой момент поражда действие отмяната на ППВС №3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?“. Доколкото в мотивите на обжалваното решение въпросът за приложението на ППВС №3/18.11.1980 г. след приемането на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е отразен в контекста на разглеждания спор и като се има предвид, че въпросите на касаторката в изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК имат отношение към поставения пред ОСГТК на ВКС въпрос, касационното производство следва да бъде спряно до приключването на тълк. дело №3/2020 г. на ОСГТК на ВКС.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение,