Определение № 209 от 06.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1462/2022 г.

Производството е по чл.274 ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Н. Ц. Н. от [населено място] срещу определение № 112 от 9.3.2022 г по гр.дело № 81/22 г на Апелативен съд-Варна, Първи състав, с което е потвърдено определение № 449/2.2.22 г, постановено по гр.дело № 808/21 г на Окръжен съд-Варна.С последното е прекратено производството по молбата на Н. по чл.250 ГПК, инкорпорирана във въззивната му жалба вх.№ 2472/1.2.22 г, с която е поискано допълване на решение № 69/17.1.22. г по гр.дело № 808/21 г на Варненски окръжен съд, с произнасяне по иска за заплащане на обезщетение за забава върху претендираната главница за периода 19.12.2016 г-19.12.2019 г. В частната касационна жалба се подържа, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в противоречие с процесуалния закон.Иска се допускането му до касационен контрол, отмяната му и постановяване на определение/решение по чл.250 ГПК за допълване съдебния акт, чрез произнасяне по иска по чл.865 ал.1 ЗЗД. Ответникът по частната касационна жалба-адв.Х. П. Х.-Р. не взема становище по същата. Частната касационна жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. От данните по делото се установява следното: На 19.12.2019 г Н. Ц. Н. е предявил срещу адв.Х. П. Х.-Р. иск частичен иск за сумата 2000 лв, чийто размер двукратно е увеличен съответно до сумата 29 000 лв и до сумата 64 112,04 лв-представляваща половината от възнаграждението, заплатено от „Дойче Банк Нидерланд Н.В“-А. за извършване на правни действия във връзка с предаването на два кораба, задържани в пристанищата на [населено място] и Б., съгласно договор от 8.9.2014 г, сключен между страните по делото, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 19.12.2019 г-датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. С решение № 69/17.1.22 г, постановено по гр.дело № 808/21 г Варненски окръжен съд, ГО, 12 състав е отхвърлил иска за главницата като неоснователен. Срещу това решение Н. е подал въззивна жалба, в която е посочил, че В. не се е произнесъл по искането за присъждане на лихва по чл.86 ал.1 ЗЗД върху главницата в размер на 692, 78 лв за времето преди предявяване на иска от 19.12.16 г до 19.12.19 г. С определение № 449/2.2.22 г, постановено по гр.дело № 808/21 г на В., производството по искането за допълване на решението на основание чл.250 ГПК е прекратено, тъй като липсва предявен иск по чл.86 ал.1 ЗЗД.Освен иска за главница е направено искане за присъждане на законна лихва след предявяване на иска.Прието е, че за първи път въпроса за лихва за минало време е поставен в молба от 10.3.21 г /л.235 от първоинстанционното дело/. С обжалваното въззивно е потвърдено първоинстанционното такова като е прието, че съдът е процедирал законосъобразно като е отказал допълване на решението, тъй като същото не е непълно.Съдът се е произнесъл по предявения иск по чл.361 ЗЗД за сумата 64 112,04 лв-представляваща главница.Иск за лихва за минало време по чл.86 ал.1 ЗЗД за период, предхождащ исковата молба не е имало предявен и обективно и субективно съединен с иска за главницата.Тъй като такава претенция не е въведена като предмет на делото, съдът не е дължал произнасяне и по тази причина искането за допълване е прието за процесуално недопустимо, поради което е оставено без разглеждане, а производството в тази част е прекратено. В изложението на основанията по чл.284 ал.3 ГПК е посочено касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1/Следва ли първоинстанционният съд да се произнесе по допустимостта или недопустимостта на искане за присъждане на мораторни лихви, в заседанието след предявяване с молба на това искане. 2/Допустимо ли е първоинстанционния съд да се самосезира относно твърдян във въззивната жалба процесуален пропуск на съда-непроизнасяне по искане на ищеца за присъждане на мораторна лихва, чрез допълване по реда на чл.250 ал.3 ГПК. 3/ С решение или с определение следва да стане произнасянето по чл.250 ал.3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Трето ГО намира, че не е налице касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.Отговор на поставените въпроси е даден в процесуалния закон-разпоредбите на чл.210, чл.212 ГПК,чл.214 и чл.250 ал.3 ГПК.Същите са ясни и точни, създадената по приложението им съдебна практика е безпротиворечива и не се нуждае от изменение или тълкуване. Съгласно разпоредбата на чл.210 ГПК ищецът може да предяви с една искова молба срещу същия ответник няколко иска, ако те са подсъдни на същия съд и подлежат на разглеждане по реда на едно и също производство.В първото по делото съдебно заседание ищецът може да иска съдът с решението си да се произнесе и относно съществуването на едно оспорено правоотношение, от което зависи изцяло или отчасти изхода на делото-чл.212 ГПК.Отново в първото по делото заседание ищецът може да измени основанието на иска си, ако с оглед защитата на ответника, съдът намери това за уместно.Може също без да измени основанието да измени своето искане.Ищецът не може да предяви обаче нов иск, тъй като това би било едновременно изменение на основанието и петитума на предявения иск.До приключване на съдебното дирене в първата инстанция ищецът може единствено да измени размера на предявения иск или да премине от установителен към осъдителен иск и обратно.В случая след третото проведено по делото редовно съдебно заседание, с молба по чл.214 ал.1 ГПК ищецът е поискал увеличение за иска за главницата и в молбата е добавил по недопустим начин нов иск- по чл.86 ал.1 ЗЗД за изтекли до предявяване на исковата молба изтекли лихви. Съдът не се е произнесъл по искането за приемане на този иск. За него обаче подобно процесуално задължение не съществувало, тъй като искането е било недопустимо, поради което не е извършено процесуално нарушение.Твърдения процесуален пропуск на съда, който е следвало да бъде саниран не е налице.Процесуалният закон е бил спазен, а цитираните законови разпоредби които установяват правилата за обективно съединение на исковете в процеса и сроковете за това не се нуждаят от тълкуване. Отговор на третия от поставените въпроси е даден в разпоредбата на чл.250 ал.3 ГПК, в която е посочено, че когато се произнася по основателността на молбата, като допълва решението или оставя молбата без уважение, съдът постановява съдебен акт по съществото на спора, а именно решение.Когато молбата е процесуално недопустима тя бива оставена без разглеждане, тогава съдът не дължи произнасяне по съществото на спора, а актът, с който се произнася е определение. По тези съображения не са налице основания за допускане на въззивното определение до касационен контрол. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Трето ГО