Определение № 50353 от 04.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3356/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1ГПК. Образувано е по частна жалба на В. М. Г. срещу определение № 5859 /21.06.2022 г., постановено по в.ч.гр.д. № 4855 /2022 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено разпореждане от 05.04.2022 г. по гр.д. № 753 /2022 г. на Софийски районен съд, с което е върната частично искова молба на основание чл.130 ГПК. Частната жалба е допустима, подадена е в срок от страна по делото срещу въззивно определение, с което е оставена без уважение частна жалба срещу преграждащо определение и е редовна. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел от правна страна следното: Въпреки дадените от СРС указания и след направените уточнения един от предявените искове е недопустим – за установяване, че клаузи в трудов договор са неразделна част от допълнително споразумение. Той представлява иск за установяване на факт с правно значение, който съгласно чл.124, ал.4, изр.2 ГПК може да бъде предявен само в предвидени в закона случаи, но законът не предвижда правна възможност за предявяване на такъв иск. Факти с правно значение могат да бъдат доказвани в самостоятелен процес само когато законът допуска това. Ищцата не се позовава на липсата или наличието на правоотношение между нея и ответника, а иска постановяване на решение, основано на нейното тълкуване на отделни клаузи от трудовото и правоотношение и допълнителни споразумения, което обаче представлява иск за установяване на факт с правно значение, непредвиден в законодателството. Т.к. към датата на постановяване на обжалваното разпореждане тази нередовност не е била отстранена, налице са били визираните в закона предпоставки за връщането и в тази част. Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че съдът е следвало да се произнесе с определение, а не с разпореждане. Разпорежданията са акт, сходен с определенията и с тях, за разлика от решенията, не се решава спорът по същество, за тяхното съдържание намират приложение правилата на чл.254 ГПК. За да върне исковата молба, съдът се позовава на недопустимост на иска, като в този случай съгласно чл.130 ГПК съдът връща исковата молба. Връщането на исковата молба, независимо дали се касае за неизпълнени указания, или в хипотезата на чл.130 ГПК става с разпореждане, а не с определение. Доколкото има оплакване за очевидна фактическа грешка при изписването на номера на трудов договор, то същата е отстранима в производство по чл.250 ГПК или чл.247 ГПК, а не чрез отмяна на съдебен акт при осъществен контрол за законосъобразност от следваща съдебна инстанция. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Във връзка с доводи за неправилност на обжалваното определение, частната жалбоподателка извежда следните правни въпроси: Дали при прекратяване на производството съдът следва да се произнесе с разпореждане, или с определение; Задължен ли е съдът да разгледа всички предявени искове, или може да прекрати делото частично без разглеждане на спора при негово вътрешно убеждение за недопустимост; Как съдът приема, че един иск е недопустим, без да съдържа такова волеизявление в становището на другата страна и без да бъдат изложени убедителни мотиви в постановения съдебен акт, които да подкрепят това становище; Следва ли съдът да изложи надлежни мотиви относно представените писмени доказателства и относно допустимостта на предявените искове; В исково производство по КТ може ли да се иска от съда прогласяването на действителност, респ. недействителност на отделни клаузи на трудов договор? Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, част от въпросите са обуславящи и те са разрешени в точно съответствие с установената практика на ВКС и със закона (ГПК), а друга част не са обуславящи: В съответствие с установената практика въззивният съд е приел и разяснил, че връщането на исковата молба, независимо дали се касае за неизпълнени указания, или в хипотезата на чл.130 ГПК, става с разпореждане, а не с определение; че недопустимата искова молба следва да бъде върната в частта, с която с нея е предявен недопустим иск и че когато такова обжалвано разпореждане на първоинстанционния съд е законосъобразно, то следва да бъде потвърдено от въззивния съд; че искът за установяване на факт с правно значение съгласно чл.124, ал.4, изр.2 ГПК може да бъде предявен само в предвидени в закона случаи и че за фактите, за които е предявен искът - за установяване, че клаузи в трудов договор са неразделна част от допълнително споразумение, такава правна възможност не е предвидена. Видно от изложеното по-горе за мотивите на въззивния съд, останалите правни въпроси не са обуславящи, а твърденията, че въззивният съд не е изложил мотиви за изводите си, са неверни. Проверката на въззивния съд се изчерпва с изводите дали са отстранени нередовностите на исковата молба и за допустимост на иска, за който исковата молба е върната. Тази проверка се извършва въз основа на твърденията в исковата молба и допълнителните молби, които представляват основанието на иска, а не въз основа на представените доказателства за неговата основателност. Становището на другата страна за нередовността на исковата молба и за недопустимостта на иска не е предпоставка за връщането на исковата молба, когато съдът е преценил, че тя е нередовна и нередовностите не са отстранени (чл.129, ал.3 ГПК), или че предявеният иск е недопустим (чл.130 ГПК). Проверките за редовност на исковата молба и за допустимост на предявените искове се извършват от първоинстанционния съд преди той да я приеме и да изпрати препис от нея на другата страна за отговор (чл.131 ГПК), (Въззивният съд извършва проверка за законосъобразността на обжалвания акт по жалба на жалбоподателката и независимо от това дали другата страна е изразила становище.) По въпросите, които не са обуславящи, въззивният съд не се е произнесъл и не е следвало да се произнася. Жалбоподателката твърди общо, че въпросите и осъществяват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК (не сочи и не обосновава кое основание по отношение на кой от въпросите е осъществено), но не обосновава нито едно от трите допълнителни основания, на които се позовава, а представя две решения на ВКС, III г.о., постановени в производства по чл.290 ГПК: по гр.д. № 695 /2019 г. и по гр.д. 3874 /2015 г.. В първото от тях е даден отговор на правния въпрос за писмената форма на трудовия договор и за случаите, когато екземпляр от него и копие от уведомление до НАП не са представени на работника. Във второто е даден отговор на правния въпрос кога е налице правен интерес от предявяване на установителен иск за съществуването на трудово правоотношение. Нито един от двата въпроса не е разгледан от въззивния съд, нито е следвало да бъде разгледан, поради което те не могат да осъществят допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поради изложеното настоящият състав приема, че сочените основания за допускане на касационно обжалване не са осъществени. С оглед изхода от това производство частния жалбоподател няма право на разноски. Воден от изложеното съдът