Определение № 5549 от 02.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1043/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. М. Д., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв. Надежда И., против Решение №6620 от 21.12.2023г. по в. гр. д. №7213/2023г. по описа на Софийския градски съд, с което е било потвърдено Решение №6934 от 03.05.2023г., постановено по гр. дело №65006/2022 г. по описа на Софийския районен съд, 126 състав, с което са били отхвърлени предявените от ищеца И. М. Д. срещу Център за спешна медицинска помощ /Ц./- София искове с правна квалификация по чл. 344, ал.1, т.1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението му, извършено със Заповед №ЗП84/17.10.2022г. на директора на Ц.- София, с която трудовото правоотношение е било прекратено на основание чл. 328, ал.1, т. 12 от КТ поради обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор заради временно отнето свидетелство за правоуправление на МПС от органите на МВР, и осъдителен иск по чл. 344,ал.1,т.3 във връзка с чл. 225 от КТ за заплащане на обезщетение за оставане без работа в резултат на незаконното уволение за срок от шест месеца в размер на общо 17 982 лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното погасяване на вземането. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и постановяване на ново решение, с което предявените искове да бъдат уважени. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторката се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.3 от ГПК.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Център за спешна медицинска помощ- София, с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал при ответника длъжността "шофьор линейка“, която е свързана с притежаване на валидно свидетелство за управление на МПС /СУМПС/. На 29.05.2022г. от органите на полицията на ищеца е бил съставен акт за установяване на административно нарушение за допуснато от него нарушение на чл.5, ал.3, т.1 от ЗДвП и е било иззето свидетелството му за управление на МПС. С влязла в сила на 13.06.2022г. заповед му е била наложена принудителна административна мярка по чл.171. т.1, б.“б“ от ЗДвП- временно отнемане на СУМПС до решаване на въпроса за отговорността, но за не повече от 18 месеца. Със Заповед №ЗП84/17.10.2022 г., издадена от директора на Ц.- София, трудовото правоотношение с ищеца е било прекратено на основание чл. 328, ал.1, т. 12 от КТ поради обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор заради временно отнето свидетелство за правоуправление на МПС от органите на МВР. Съдът е приел за неоснователни доводите на ищеца, че уволнението му е незаконно, тъй като към датата на извършването му е бил в отпуск поради временна неработоспособност и се е ползвал с предварителната закрила за уволнение по чл.333 от КТ. Изложил е съображения, че трудовото правоотношение на ищеца е било прекратено на основание чл.328, ал.1, т.12 от КТ- обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор, което основание в случая е налице предвид отнетото му свидетелство за управление на МПС. Посочил е, че съгласно чл.333 от КТ при посоченото основание за прекратяване на трудовото правоотношение не се прилага уредената в посочената разпоредба закрила за уволнение чрез изискване на предварително разрешение от инспекцията по труда. По посочените съображения съдът е приел, че предявените от ищеца искове са неоснователни.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът твърди наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като излага доводи че в същото въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:

1. Води ли до обективна невъзможност за изпълнение на трудов договор временното отнемане на свидетелството за правоуправление на МПС, когато дейността е свързана с правоуправление на МПС, когато то ще бъде възстановено след известен период, поради налагането му със заповед на държавен орган, в която има срок на отнемането?

2. Когато не е налице обективна невъзможност за изпълнение на задълженията по трудовия договор с работодателя, следва ли работодателят да обследва по-осезаемо това обстоятелство, и следвало ли е да прекрати трудовото правоотношение на работника или служителя на друго правно основание- чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, поради липса на качества на работника или служителя?

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

Първият въпрос в изложението- дали при временно отнемане на свидетелството за управление на МПС на работника или служителя е налице обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор, когато заеманата длъжност е свързана с притежаване на валидно СУМПС, е бил предмет на разглеждане от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение и е от значение за изхода на спора, поради което е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице обаче допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, поддържан от касатора в изложението. Съгласно приетото в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на конкретен правен въпрос от ВКС допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая по поставения от касатора въпрос е формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС /Решение № 218 от 17.03.2010 г. по гр.д. № 984/ 2009г., III г.о.; Решение №504 от 13.07.2010 г. по гр.д. № 1336/2009г., III г.о.; Решение №634 от 19.10.2010 по гр.д. №1330/2009г., III г.о.; Решение № 50016 от 21.02.2023 г. по гр. д. № 5141/2021г., III г.о.; Решение № 50080 от 24.07.2023 г. по гр. д. № 3133/2022 г., III г.о., и др./, в която обобщено се приема следното: При основанието за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ е налице безвиновна фактическа невъзможност за изпълнение на трудовия договор между страните. Субективното право на работодателя да уволни работник или служител е упражнено законосъобразно, когато е възникнала нова обстановка, при която реалното изпълнение на трудовия договор е станало невъзможно по причини, извън волята на страните по договора. Обективната невъзможност може да се дължи на различни причини, които обикновено са външни за страните по трудовото правоотношение, например: когато работникът или служителят не получи лицензи или разрешения, от които се нуждае за да изпълнява работата си; когато бъде отстранен от работа поради наложена процесуална мярка от прокурора и съда; когато му бъде отнето свидетелството за правоуправление на МПС, а то е необходимо за длъжността "шофьор"; когато трябва да му бъдат направени имунизации несъвместими със здравето му; когато работникът е чужд гражданин и срокът на разрешението му за работа е изтекъл и др. Причините, които са я породили, са непреодолими за страните, защото произтичат от източници и фактори, които са неподвластни на тяхната воля. Преценката за наличието на това основание е винаги конкретна и се прави с оглед изискванията на определената трудова функция, възложена на работника по конкретното трудово правоотношение. Правно релевантният момент, към който се преценява наличието на основанието по чл.328, ал.1, т.12 от КТ, респ. законността на уволнението, е датата на издаването на заповедта, като последващото отпадане на причината, породила обективната невъзможност, не се отразява на законноста на уволнението. Обжалваното въззивно решение съответства на така формираната практика, която се споделя от настоящия състав на съда и не се нуждае от промяна или осъвременяване. Съдът е приел, че след като свидетелството за управление на МПС на ищеца е било отнето, то е настъпила обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор, наличието на която е основание за прекратяване на трудовото правоотношение. Предвид горното не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Вторият въпрос в изложението е свързан с доводите на касатора в касационната жалба, че при установените по делото факти трудовото му правоотношение не е следвало да бъде прекратено на посоченото в заповедта за уволнение основание по чл.328, ал.1, т.12 от КТ, а по чл.328, ал.1, т.5 от КТ- поради липса на качества за ефективно изпълнение на работата. Въпросът не е от значение за изхода на делото, тъй като тези доводи са направени едва в касационната жалба, поради което и въззивният съд не се е произнасял по тях при постановяване на обжалваното решение. Независимо от отсъствието по отношение на така поставения въпрос на общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, следва да се посочи, че не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като по приложението на разпоредбата на чл.328, ал.1, т.12 от КТ е налице съдебна практика, цитирана по- горе, в която /например Решение № 50016 от 21.02.2023 г. по гр. д. № 5141/2021 г., III г.о. Решение № 50080 от 24.07.2023 г. по гр. д. № 3133/2022 г., III г.о./ се приема, че това основание е налице, когато причината за обективната невъзможност е различна от причините за уволнение, визирани във фактическите състави на другите основания за прекратяване на трудовото правоотношение по инициатива на работодателя. Когато неизпълнението на трудовите функции се дължи на липса на качества на работника или служителя, т.е. на недостатъчни професионални знания, умения, навици, на недостатъчен опит или на физическите му дадености, и се касае до обективно трайно състояние, то трудовото правоотношение следва да бъде прекратено едностранно от работодателя по реда на чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ. Направените от въззивния съд изводи в обжалваното решение са в съответствие с така формираната практика.

По така изложените съображения не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като при извършената от настоящия състав на съда проверка не се установиха и основания за служебно допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.8 от ГПК в полза на ответната страна по жалбата следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 100 лв.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,