Определение № 109 от 23.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5094/2013 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на М. В. с постоянен адрес в [населено място], Р. А., чрез процесуалния му представител адв. Б. В., против въззивното решение № 922 от 14 май 2013 г., постановено по гр.д. № 3933 по описа на апелативния съд в гр. София за 2012 г., с което е потвърдено разпореждане № 5308 от 18 юли 2012 г., постановено по гр.д. № 8551 по описа на Софийския градски съд за 2012 г. за издаване на изпълнителен лист на основание чл. 624, ал. 1, предл. първо ГПК, в полза на д-р М. С. от [населено място], Р. А., против М. В., постоянно пребиваващ в България и с постоянен адрес в [населено място], за заплащане на сумата от 6860,76 евро, заедно с изрично изброени лихви, разноски, държавна такса. В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение поради допуснато съществено нарушение на закона – първоинстанционният съд не е бил компетентен да се произнася по направеното искане по чл. 624, ал. 1, предл. първо ГПК, тъй като доказателство за наличие на постоянен адрес на касатора на територията на страната не се представя, а за противен извод не може да послужи регистрирането на едноличен търговец на касатора. Сочи се, че молителят е поддържал молбата си единствено на основание постоянния адрес на длъжника в страната, като произнасянето на другите две основания по чл. 624, ал. 1 ГПК е нарушаване на принципа на диспозитивното начало. Поддържа се още, че дори първата инстанция да е била сезирана и на останалите две основания, то компетентността на съда отново не е налице – ответникът е физическо лице, и като такъв няма седалище в страната, а и не е съобразен чл. 68, б. „а” ЗЗД за местоизпълнението на парично задължение. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се сочи, че касационното обжалване следва да се допусне по въпросите: при подадена молба за издаване на изпълнителен лист съгласно чл. 624, ал. 1 ГПК има ли право съдът да се произнесе по всяко едно от алтернативно посочените основания за неговата компетентност, а именно постоянен адрес на длъжника, седалище на длъжника или местоизпълнение, при положение, че е сезиран изрично от молителя единствено и само на едно от посочените основания, и не представлява ли това нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес (поддържат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК); може ли под местоизпълнение съгласно чл. 624, ал. 1 ГПК съдът да разбира „място на принудително изпълнение” при положение, че законодателят изрично е посочил съдържанието на това законово понятие в чл. 68 ЗЗД (поддържа се основанието по чл. 280, ал. 1,. 3 ГПК). Ответникът М. С., с адрес в Р. А., не взема становище по касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК. С решението си въззивният съд приема възражението за липса на компетентност у българския съд за неоснователно, тъй като, независимо от обстоятелството, че длъжникът няма постоянен адрес в България по смисъла на чл. 61а, ал. 5 ЗБДС, компетентността е изборна и двете останали основания по ал. 1 на чл. 624 ГПК са налице – длъжникът като едноличен търговец има седалище в страната и принудителното изпълнение ще се извършва също в страната по аргумент от Регламент 805/2004 г. К. съд приема, че е налице основание за допускане на касационното обжалване по уточнения от състава на касационния съд, обусловил изхода на спора въпрос: може ли съдът да се произнесе по всяко едно от основанията по чл. 624, ал. 1 ГПК, ако е сезиран само на едно от посочените основания. Касационното обжалване следва да се допусне при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като представените съдебни актове не обосновават противоречие с практиката на ВКС – определение № 944 по гр.д. № 723/2009г., ІІІ г.о., с което не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение, не разрешава със сила на пресъдено нещо гражданско правен спор, а решение № 941 по гр.д. № 1673/2008 г., ІІІ г.о., има предвид друго разрешение – когато съдът не се е произнесъл на наведеното основание на претенцията, а в случая съдът се е произнесъл по него, като е приел, че не може да се обоснове компетентността на българския съд по първото основание на чл. 624, ал. 1 ГПК, а тя се обосновава по останалите две. Вторият правен въпрос не обосновава допускане на касационното обжалване, тъй като даденото разрешение във връзка с третото основание за компетентността на българския съд по чл. 624, ал. 1 ГПК, не е станало самостоятелна причина за крайния резултат от спора. Липсата на правен въпрос по втория самостоятелен извод за тази компетентност, не дава възможност касационното обжалване да бъде допуснато по втория правен въпрос, независимо от принципната му значимост. За касационното обжалване касаторът дължи държавна такса от 25 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение