Определение № 50188 от 21.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 924/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. Н. Н. чрез назначения му особен представител адвокат Д. Я. срещу решение № 60 от 2. 02. 2022 г. по в. т. д. № 716/2021 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 260056 по т. д. № 84/2020 г. на Хасковски окръжен съд касаторът е осъден да заплати на „Застрахователна компания Лев инс“ АД, [населено място] сумата от 36 637, 34 лв., представляващи част от изплатено от застрахователя обезщетение във връзка с претърпени неимуществени вреди от С. А. С. в резултат на ПТП на 14. 06. 2013 г., настъпило по вина на Й. Н., ведно със законната лихва считано от 07. 05. 2020 г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно и се прави искане за отмяната му. Касаторът излага доводи за неправилност на извода на съда, че дължи на основание чл. 274, ал. 1, т. 2 КЗ /отм./ на ищеца „Застрахователна компания Лев инс“ АД сумата от 36 637, 34 лв., представляваща заплатената от застрахователя на увреденото трето лице С. С. законна лихва върху дължимото обезщетение за неимуществени вреди вследствие ПТП за времето от 14. 06. 2013 г. – датата на ПТП до плащането му. Сочи, че не е бил длъжник по образуваните изпълнителни производства от пострадалото лице за удовлетворяване на вземането му за застрахователно обезщетение и не следвало да отговаря за заплащането на законната лихва върху обезщетението за времето от датата на настъпване на застрахователното събитие до датата на плащане без наличието на отправена и получена изрична покана за изпълнение, изходяща от извършилия плащане застраховател. Допускането на касационно обжалване касаторът основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя въпроса „Дължима ли е лихва за забавено изпълнение от делинквента, от кой начален момент, лихвата за забавено плащане част ли е от обезщетението за причинени неимуществени вреди по предявен регресен иск от застрахователя срещу делинквента по чл. 274, ал. 1, т. 2 КЗ /отм./ и по отношение на претенцията за законна лихва по регресния иск важи ли изискването за отправяне на покана до длъжника за плащане, предвид приложимост на чл. 84, ал. 2 ЗЗД или на чл. 84, ал. 3 ЗЗД?“ Твърди, че поставеният въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, в която е възприето, че обезщетение за забава в размер на законната лихва се дължи по правилото на чл. 84, ал. 2 ЗЗД по регресния иск по чл. 402, ал. 1 /отм./ ТЗ, респ. чл. 213 КЗ /отм./, чл. 227, ал. 1 КЗ /отм./, като се позовава на решение № 48 от 30. 04. 2009 г. по т. д. № 677/2008 г., І т. о., решение № 126 от 2. 10. 2009 г. по т. д. № 290/2009 г., ІІ т. о., решение № 89 от 30. 06. 2010 г. по т. д. № 985/2009 г., І т. о., решение № 29 от 7. 05. 2009 г. по т. д. № 535/2008 г., ІІ т. о. и решение № 178 от 21. 10. 2009 г. по т. д. № 192/2009 г., ІІ т. о. В депозирания отговор на касационната жалба ответникът по касация „Застрахователна компания Лев инс“ АД изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, съотв. – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото не е налице спор и се установява от събраните доказателства, че е съществувало застрахователно правоотношение между ищеца и ответника, като ответникът е бил привлечен като трето лице помагач на страната на застрахователя в производството по предявения от пострадалото от ПТП лице пряк иск. Поради това и на основание чл. 223, ал. 2 ГПК решаващият състав на въззивния съд е счел, че въпросите за наличието на предпоставките за ангажиране на деликтната му отговорност не може да се преразглеждат. Въззивният съд е констатирал, че присъденото с влязлото в сила съдебно решение по прекия иск обезщетение за неимуществени вреди в размер на 80 000 лв. е изплатено на пострадалото лице. След преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, решаващият състав на апелативния съд е формирал извод, че са налице предпоставките по чл. 274, ал. 1, т. 2 КЗ /отм./ за ангажиране на регресната отговорност на ответника Й. Н., доколкото с влязла в сила присъда същият е бил признат за виновен в това, че е нарушил правилата за движение по пътищата /чл. 16, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 ЗДвП и чл. 10, ал. 1, т. 9, б.“г“ и чл. 63, ал. 2, т. 1 ППЗДвП/ и по непредпазливост е причинил средна телесна повреда на увреденото лице и по делото е установено, че протекторите на задните гуми на управлявания от делинквента автомобил са били напълно износени и тази неизправност е била видима, тоест съзнавана при предприетото от ответника управление на МПС. В обжалваното решение са изложени съображения, основани на разпоредбата на чл. 257, ал. 1 КЗ /отм./, че застрахователят на гражданската отговорност на делинквента отговаря за всичко, за което застрахованият отговаря във връзка с причинения от него деликт, съответно за причинените от него имуществени и неимуществени вреди ведно със законната лихва от датата на увреждането/чл. 45 ЗЗД и чл. 86 вр. чл. 84, ал. 3 ЗЗД/. Съставът на апелативния съд е достигнал до извод, че платеното от застрахователя на основание договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите обхваща сбора от сумите, определени за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди и тези, равняващи се на начислената върху тях законна лихва от датата на деликта до момента на плащането, съответно последната е дължима при условията на чл. 274, ал. 1, т. 2 КЗ /отм./, тъй като се явява част от изплатеното застрахователно обезщетение. Подчертал е, че с исковата молба не се претендира обезщетение по 86 ЗЗД за забавено плащане на дължима по чл. 274, ал. 1 КЗ /отм./ сума и не става дума за изпадане на длъжника в забава и приложимост на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. С оглед изложеното съдът е заключил, че наред с платеното от застрахователя обезщетение за неимуществените вреди на пострадалия /80 000 лв./ извършителят на деликта дължи и връщане на платеното от застрахователя обезщетение за забавено плащане на сумата от 80 000 лв. за периода от датата на деликта до момента на изплащането й в хода на изпълнителното производство, съответно общата сума от 36 637, 34 лв. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният от касатора правен въпрос следва да бъде уточнен по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС като въпрос „Дали при упражняване на регресното право на застрахователя срещу застрахования в хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 2 КЗ /отм./ застрахователят може да претендира платената на третите увредени лица законна лихва върху обезщетенията за вреди за периода от увреждането до плащането на обезщетенията?“. Така уточненият въпрос притежава обуславящ решаващите изводи на въззивния съд в обжалваната част на решението характер, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е обосновано обаче допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният акт не противоречи на практиката на ВКС. В решение № 18 от 22. 03. 2017 г. по т. д. № 1935/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, е даден отговор на правния въпрос относно обхвата на паричното вземане на застрахователя при реализиране на неговото регресно право срещу застрахования в хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./. Прието е, че при упражняване на регресното право на застрахователя срещу застрахования в посочената хипотеза застрахователят може да претендира платените на третите увредени лица обезщетения за забава от увреждането до плащането. Така даденото разрешение, което се споделя от настоящия състав, намира приложение и в хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 2 КЗ /отм./ - когато застрахованият водач при настъпване на ПТП не е спрял и не е взел мерки за отстраняване на възникнала по време на движение повреда или неизправност в МПС, която застрашава безопасността на движението, и ПТП е възникнало в резултат на това. При предявен пряк иск от трето увредено лице застрахователят дължи обезщетение за причинените от делинквента вреди, като отговорността на застрахователя покрива изцяло отговорността на прекия причинител на увреждането, който изпада в забава от непозволеното увреждане, следователно застрахователят дължи плащане и на обезщетение за забава съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Като е приел, че в обхвата на платеното от застрахователя на увреденото трето лице наред с обезщетението за неимуществени вреди се включва и платената законна лихва върху това обезщетение, считано от датата на настъпване на увреждането, съставляващо застрахователно събитие, до плащането на съответната сума /80 000 лв./, за която е уважен прекият иск, и на основание чл. 274, ал. 1, т. 2 КЗ /отм./ ищецът застраховател има право да я получи от застрахования делинквент въззивният съд се е съобразил с формираната практика на ВКС по релевантния въпрос. Твърдяното противоречие на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС не се разкрива от цитираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК актове на касационната инстанция, които нямат отношение към значимия за изхода на спора правен въпрос. Както и касаторът отбелязва, в тези актове на ВКС е дадено разрешение на въпроса относно началния момент на забавата на длъжника по регресния иск и значението за този момент на поканата, отправена от извършилия плащане застраховател. Следва да се подчертае, че по настоящото дело застрахователят не е предявил акцесорен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху дължимата сума по чл. 274, ал. 1, т. 2 КЗ /отм./ за период преди депозирането на исковата молба, съответно не се е позовавал на такава забава на застрахования делинквент. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част. На адвокат Д. Я. от ХАК, назначен при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК за особен представител на касатора Й. Н. Н., осъществил представителството му в настоящото производство, следва да бъде изплатено определеното от ПАС и внесено по сметката на ВКС от ответника по касацията „Застрахователна компания Лев инс“ АД с платежно нареждане от 22. 03. 2022 г. на „Юробанк България“ АД възнаграждение в размер на 1 629, 12 лв. С оглед резултата по делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касацията направените разноски за настоящото производство за възнаграждение за особен представител в размер на 1 629, 12 лв., а на основание чл. 78, ал. 8 ГПК – юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. На основание чл. 77 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС на РБ държавна такса за производството по чл. 288 ГПК в размер на 30 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение