Определение № 217 от 23.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 216/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 265525/1.12.2021 г., подадена от държавата срещу решение № 260093 от 1.11.2021 г. по гр. д. № 324/2020 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по реда на чл. 294 ГПК, с което е потвърдено решение № 212/20.02.2018 г. по гр. д. № 2379/2017 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която е отхвърлен предявеният от държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, отрицателен установителен иск за приемане за установено по отношение на ищеца, че ответникът „Летище Пловдив“ АД не е собственик на следния недвижим имот: перон, изграден през 2009 г. върху държавна земя, представляваща поземлен имот с идентификатор 40004.250.185 по КККР на с. Крумово, с площ от 2000.805 дка, който перон е с площ от 47 420 кв. м, означен на скица приложение № 4 към съдебно-техническата експертиза на вещо лице Г., неразделна част от решението, по букви Б, В, Г, Д, Е, Ж, З, И, К, Б. Решението е постановено при участието на „Летище Пловдив“ ЕАД като трето лице помагач на ответника „Летище Пловдив“ АД. Въззивният съд е посочил, че предмет на делото пред него е предявеният от държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, срещу „Летище Пловдив“ АД, иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК – за признаване за установено, че дружеството не е собственик на перон, изграден през 2009 г. върху държавна земя, представляваща поземлен имот с идентификатор 40004.250.185 по КККР на с. Крумово, с площ от 2000.805 дка, който перон е с площ от 47 420 кв. м, означен на скица приложение № 4 на вещо лице Г. по букви Б, В, Г, Д, Е, Ж, З, И, К, Б. Отричаното от ищеца право на собственост касае „перон“, като летищно съоръжение и елемент от целия летищен комплекс. Визирал е, че според легалната дефиниция по § 1, т. 54 от ДР на Наредба № 14 от 15.10.2012 г. за летищата и летищното осигуряване, „летище“ е определен район от земна или водна повърхност, предназначен изцяло или частично за излитане, кацане и движение по тази повърхност на въздухоплавателни средства. Съобразно посочения нормативен акт физическите характеристики на летищата включват и перони, които се изграждат на места, където се осигуряват условия за слизане и качване на пътници, извършване на товаро-разтоварни операции на карго и поща, както и за обслужване на въздухоплавателните средства на безопасно разстояние от летищния трафик, съгласно чл. 105, ал. 1 от наредбата, с оглед на което и съгласно § 1, т. 78 от ДР на наредбата, „перон“ е определена площ от наземно летище, предназначена за разполагане на въздухоплавателни средства с цел вземане (натоварване) или разтоварване на пътници, поща или товари, зареждане с гориво, паркиране или техническо обслужване. В този смисъл летището като комплекс от функционално свързани елементи/съоръжения и оборудване със статут на движими и недвижими вещи, предназначени в своята цялост да обслужват дейността по излитане, кацане и движение на въздухоплавателни средства, съставлява самостоятелен обект на вещно право, който като такъв може да принадлежи на лице, различно от собственика на терена. Съдът е съобразил, че първоначалният предмет на делото е отричане правото на собственост на ответника досежно целия перон, за който безспорно е установено по делото, че е построен върху държавна земя през 1982 г., когато е извършено и строителството на самото летище Пловдив въз основа на решение № 185 на Бюрото на Министерски съвет от 18.12.1981 г., с инвеститор МНО, като през 2009 г. е извършен ремонт, разширение и реконструкция на перона на летище Пловдив въз основа на разрешение за строеж № 465/23.10.2008 г., с възложител Министерство на транспорта на Република България - Главна дирекция „Гражданска въздухоплавателна администрация“. Пловдивският апелативен съд е изложил, че първоинстанционният съд е приел, че процесното съоръжение „перон“ е придобито от „Летище Пловдив“ АД чрез непарична вноска (апорт) при учредяването му, извършена от акционера „Летище Пловдив“ ЕООД - еднолично търговско дружество с държавно имущество, бивша ДФ „Летище Пловдив“. Непаричната вноска като част от капитала на акционерното дружество включва цялото имущество на „Летище Пловдив“ ЕООД, в оценката на което е включена и стойността на перона като летищно съоръжение, заприходявано години наред като ДМА и отчислено като такъв наред с всички други ДМА след отчуждаване на имуществото, чрез апортирането му в новоучреденото дружество с държавно участие. Приел е също така, че с акта на преобразуването на ДФ „Летище Пловдив“ (Разпореждане на МС № 25/15.10.1991 г.), неговият универсален правоприемник и вносител на апорта „Летище Пловдив“ ЕООД е поел всички активи и пасиви на държавната фирма без изключение, както и че перонът, като част от комплекса, обслужващ летището, също е бил част от имуществото на държавната фирма, преминало в имуществото на ЕООД, след което станало и част от капитала на АД. Първоинстанционният съд е приел, също така, че тъй като с извършване на апорта през 1995 г. в капитала на ответника перонът заедно с останалите съоръжения на летището е излязъл от патримониума на държавата, същата не може да основава правата си на съставените по-късно актове за държавна собственост, нито пък, като собственик на земята, върху която е построено съоръжението, може да се позовава на разпоредбата на чл. 92 ЗС. Не е споделил поддържаното от ищеца виждане, че перонът има статут на публична държавна собственост, доколкото същата произтича от разпоредбата на чл. 2, ал. 2, т. 2 и т. 4 ЗДС, във вр. с чл. 43а, ал. 1 и ал. 4 от ЗГВ, а цитираните текстове, касаещи имотите публична държавна собственост, не са били действащи норми към момента на учредяването на ответното акционерно дружество. Що се отнася до оспорената от ищеца валидност на непаричната вноска като противоречаща на чл. 72 и чл. 73 ТЗ - липса на съгласие на вносителя на апорта в писмена форма и с нотариална заверка на подписа, както и липса на пълно описание на непаричната вноска, е приел това възражение за преклудирано от силата на пресъдено нещо, предвид обстоятелството, че с решение от 30.03.1999 г. по т. д. № 1729/1998 г. на Пловдивския окръжен съд искът на държавата срещу „Летище Пловдив“ АД за прогласяване нищожността на апорта на горепосочените основания е бил отхвърлен. При така възприетото първоинстанционният съд е направил извод, че ответникът „Летище Пловдив“ АД е носител на правото на собственост по отношение на целия перон, включваща стара и нова част, първо, защото отричаното от ищеца право касае един цял обект - перон, разположен в имот с идентификатор 4004.250.185, а не част от такъв, и, второ, защото разширението и дострояването на перона през 2009 г. само по себе си не е довело до възникване на нов самостоятелен обект на собственост, поради което е приложима наложилата се съдебна практика в аналогични казуси – ако построеното в повече от обема на учредената суперфиция не може да се обособи като самостоятелен обект на вещно право, същото се счита присъединено към главната вещ (в случая „нов“ към „стар“ перон), с която е функционално свързано и която обслужва, и не може да се счита за приращение по смисъла на чл. 92 ЗС, а следва да се приложи чл. 97 ЗС. Предвид обстоятелството, че производството пред него се развива по реда на чл. 294, ал. 1 ГПК, въззивният съд е съобразил, че при предходното касационно обжалване въззивното решение по делото, потвърждаващо първоинстанционното такова за отхвърляне на иска, е било допуснато до касационно обжалване за проверка дали не е очевидно неправилен изводът на съда, че съобразно действащата нормативна уредба към момента на преобразуваното през 1991 г. на ДФ „Летище Пловдив“ в еднолично търговско дружество с държавно имущество и към момента на апортиране на това имущество през 1995 г. в капитала на новоучреденото „Летище Пловдив“ АД процесният имот не е имал статут на публична държавна собственост, поради и което не е съществувало нормативно ограничение за разпореждане с него в полза на ответника. С решение № 47/7.07.2020 г. по гр. д. № 398/2019 г. ВКС, ІІ г. о. е приел по основанието за допускане на касационно обжалване, че съществуването на публичната собственост е обявено в чл. 17 от Конституцията на Република България, като в чл. 18 са посочени обектите, които са изключителна държавна собственост. Посочил е, че Конституционният съд е дал тълкуване на тези разпоредби, като е извел основни критерии, по които публичната собственост се разграничава от частната, и това са субектите - упражняващи властнически правомощия, поради което носител на публична собственост е само държавата и община, и по вида и предназначението на вещта - да служи на обществени интереси. Дадено е и тълкуване, че държавата може да има и други вещи като публична собственост, но определянето им може да стане само със закон. Посочено е, че в практиката на ВКС липсва тълкуване дали имуществото, което отговаря на горните критерии, но не е посочено като такова в чл. 18 от Конституцията, при преобразуване на държавна фирма в еднолично търговско дружество с държавно имущество, осъществено преди приемане на закон, с който имуществото се обявява за публична държавна собственост, става собственост на последното. На този въпрос ВКС в решението си по гр. д. № 398/2019 г. е дал положителен отговор и е приел, че в посочената хипотеза имуществото става собственост на новообразуваното търговско дружество с държавно участие, дори и с оглед на горепосочените критерии да притежава характеристиките на публична собственост, и съответно дружеството може да се разпорежда с това имущество, включително и чрез апорт в друго дружество. ВКС е приел, че към момента на влизане в сила на Конституцията на Република България предоставеното държавно имущество на ДФ „Летище Пловдив“ е имало характеристиките на публична държавна собственост според горепосочените критерии. С факта на преобразуването това имущество е станало собственост на едноличното търговско дружество с държавно имущество „Летище Пловдив“ ЕООД и въпросното дружество е било собственик на това имущество към момента, когато е бил извършен учредителният апорт - 1995 г., доколкото не е бил приет закон, който да го обявява за публична държавна собственост, което е станало едва с изменението на Закона за гражданското въздухоплаване през 1998 г., с който се регламентира, че гражданските летища за обществено ползване са публична държавна собственост, като в § 90 от ПЗР на ЗИДЗГВ е предвидено същите да бъдат извадени от имуществото на търговските дружества с държавно имущество чрез намаляване на капитала и да се ползват по реда на Закона за концесиите. ВКС е посочил, че имуществото, което държавата е обявила за публична държавна собственост, но към този момент е собственост на частноправни субекти, е следвало да бъде отчуждено по реда на ЗДС, каквото безспорно в настоящия казус не е извършено, поради което е счел, че правилно, с оглед фактите по делото, е прието, че процесният перон не е публична държавна собственост. По-нататък, по съществото на спора касационният съд е приел, че летище Пловдив към момента на построяването е било стопанисвано и управлявано от БГА „Балкан“ и МО, като с прекратяването на БГА „Балкан“ през 1990 г. стопанисваното от нея имущество на летище Пловдив е преминало към новосъздадената държавна фирма „Летище Пловдив“, като това имущество е включвало и съществуващия към момента перон, поради което той е преминал в капитала на ЕТД с държавно имущество „Летище Пловдив“ ЕООД. ВКС е направил извод, че на база установените по делото факти правилен се явява и изводът, че съществуващият към 1995 г. перон е част от извършената от „Летище Пловдив“ ЕООД апортна вноска в капитала на „Летище Пловдив“ АД, поради което е придобит от последното. По тези съображения ВКС е намерил за правилно предходното въззивно решение в частта, с която отрицателният установителен иск е бил отхвърлен за перон, изграден през 1982 г. и означен по скица приложение 1 по букви А, Б, К, И, Л, А, и като такова го е потвърдил. ВКС обаче е намерил за необоснован извода, че „Летище Пловдив“ АД е собственик, на основание чл. 97 ЗС, и на допълнително построената част от перона при реконструкция и разширение през 2009 г. ВКС е посочил, че преценката дали спрямо новопостроената част на перона ще се приложи чл. 92 или чл. 97 ЗС зависи от това дали същата съставлява самостоятелен обект на вещни права, т.е. спрямо предназначението на новопостроената част дали до същата има самостоятелен достъп на въздухоплавателни средства и необходимата обслужваща техника за натоварване и разтоварване на пътници, поща или товари, зареждане с гориво, паркиране или техническо обслужване, без да се преминава през построения пред 1982 г. перон. Посочил е и че от приетите две експертизи е видно, че от пистата за кацане и излитане е налице връзка с двете части на перона, но не е изяснено дали пътеките за рулиране позволяват самостоятелно ползване на старата и новата част. Поради това в частта, с която е бил отхвърлен предявеният от държавата срещу „Летище Пловдив“ АД отрицателен установителен иск за собственост по отношение на частта от перона, построена през 2009 г., ВКС е отменил предходното въззивно решение и е върнал делото за разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд със задължителни указания за изслушване на експертиза, съобразно мотивната част на решението. В атакуваното пред настоящия състав на ВКС въззивно решение е прието за безспорно установено по делото, че през 2009 г. е бил извършен ремонт, разширение и реконструкция на перона на летище Пловдив - отводняване на перона и ремонт, разширение и реконструкция на перона на летище Пловдив, част пътна, вертикална планировка и настилки. При повторното разглеждане на делото на втора съдебна инстанция, въззивният съд е изпълнил дадените му задължителни указания за назначаване на съдебно-техническа експертиза, като пред него са приети основно и допълнително заключение. Съдът е изложил, че от съдебно-техническата експертиза се установява, че пистовата система на летище Пловдив се състои от една бетонова писта за излитане и кацане с цифрови обозначения 12/30 като полоса (в смисъла на посока), полоса 30 е разположена в югоизточния край, а полоса 12 - в северозападния. Полоса 30 е оборудвана с радионавигационна система, която се използва при приземяване при полет по уред - при намалена видимост. По тази причина и поради ориентирането спрямо вятъра на пистата за излитане и кацане и на летището, въобще, приоритетно използване за кацане е полоса 30 към полоса 12 - от югоизток към северозапад, при което положение достигането на въздухоплавателното средство до частта от перона, построен през 2009 г., се осъществява през пътека за рулиране А - приложение 1, и се преминава през старата част на перона. Аналогично е положението и при излитане от полоса 30, в който случай въздухоплавателното средство излиза през пътека за рулиране А, ако се налага използване на цялата дължина на пистата. Старата част на перона не се ползва при кацане по полоса 12, което е по-редкият случай. В случаите, когато не се използва цялата дължина на пистата при излитане от полоса 12, се ползва пътека за рулиране В, а при кацане - С, а за излитане от полоса 30 пак, когато не се налага ползване на цялата дължина на пистата, се ползва пътека за рулиране С, а за кацане В. В тези случаи не се налага преминаване през старата част на перона, за да се достигне до новата част. Вещото лице е пояснило, че големите самолети ползват цялата дължина на пистата за излитане и кацане, а малките самолети - чартърни, частни и други, нямат необходимост от цялата дължина на пистата. По отношение натоварването и разтоварването на пътници, товари или поща на въздухоплавателни съдове, разположени в новата част на перона, те се осъществяват без преминаване през старата част на същия. При зареждане с гориво на въздуплавателните съдове, разположени в новата част на перона, част от маршрута на горивовозите минава през старата част на перона. Паркирането на въздухоплавателни съдове при кацане по полоса 30, за да достигнат до местостоянка, разположена в новата част на перона, се осъществява чрез преминаване през старата част на същия. Ако кацането е по полоса 12 или при кацане по полоса 30, ще се ползва пътека рулиране В, тогава за паркиране на въздухоплавателното средство няма да се налага преминаване през старата част на перона. Работилницата за ремонт на наземна техника, противопожарните автомобили, заедно с резервоара за вода и снегопочистващатата техника са разположени на север и северозапад от пътническия терминал, поради което достъпът на тази техника до пистата за излитане и кацане, пътеките за рулиране и новата част на перона се осъществява чрез лентата за движение, разположена върху старата част на перона. Въз основа на заключенията от съдебно-техническата експертиза, изслушана пред него, Пловдивският апелативен съд е намерил за установено по делото, че новопостроената част от перона не е в състояние да бъде ползвана изцяло самостоятелно, без за целта да се ползва и да се преминава през старата част на същия, построена през 1982 г. Като е взел предвид легалното определение за перон, а именно определена площ от наземно летище, предназначена за разполагане на въздухоплавателни съдове с цел натоварване или разтоварване на пътници, пощи или товари, зареждане с гориво, паркиране на въздухоплавателни средства или техническо обслужване, въззивният съд е намерил, че новата и старата част на перона са функционално свързани, същите не съставляват самостоятелни съоръжения, а функционират и се ползват по предназначение като едно цяло, поради което е формирал извод, че към съществуващия перон е присъединено осъщественото от държавата негово уширение по начин, че е увеличен неговият обем и двете части съставляват едно единно съоръжение. Ето защо е заключил, че в случая е налице хипотезата на чл. 97 ЗС относно придобиването на правото на собственост върху присъединената част, която е станала собственост на собственика на главната вещ - „Летище Пловдив“ АД. По тези съображения, въззивният съд е приел за неоснователен предявения иск за останалата част от процесния имот, по отношение на която производството е било висящо пред него. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за недопустимо и за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава, на първо място, на недопустимост на обжалваното решение, като постановено по непредявен иск. Твърди, че с петитума на исковата молба по предявения отрицателен установителен иск за право на собственост е индивидуализиран един самостоятелен обект - „перон“, който представлява реална, индивидуализирана част от цялостния летищен комплекс „Летище Пловдив - Крумово“ и който се твърди, че не е собственост на „Летище Пловдив“ АД на правно основание - апортна вноска (поради липсата й в учредителния акт), а е собственост на държавата по приращение (чл. 92 ЗС). В исковата молба не се отрича принадлежността на правото на собственост върху новата част от перона на основание чл. 97 ЗС спрямо „Летище Пловдив“ АД, нито акционерното дружество в отговора на исковата молба противопоставя право на собственост върху новата част от перона на основание чл. 97 ЗС. Жалбоподателят излага, че тезата за присъединяване на новата част от перона по смисъла на чл. 97 ЗС е въведена принципно от върховната инстанция, като неизследвано правно обстоятелство от въззивния съд, съществено за изясняване фактическата страна на спора, но указанията на ВКС в тази насока не ограничават въззивния съд да извърши самостоятелна преценка дали при изследване на посочените по-горе критерии искът при приложение на чл. 92 ЗС ще се уважи/отхвърли за новата част от перона, респ. при приложение на чл. 97 ЗС производството по него за новата част от перона ще следва да се прекрати като недопустимо и по непредявен иск, поради липса на самостоятелен обект, годен да бъде предмет на съдебен спор. Счита, че съдебното производство по гр. д. № 324/2020 г. на Апелативен съд - Пловдив има за свой съдебен предмет хипотетична самостоятелна вещ - новата част от перона, чието право на собственост ще възникне с приращението й като собственост на държавата, респ. с присъединяването й към главната вещ (старата част от перона); реалното съществуване на новата част от перона като принадлежност към главната вещ (старата част от перона) става факт едва с постановяване на диспозитива на обжалвания съдебен акт, а не съществува изначално към момента на предявяване на отрицателния установителен иск. В случай, че настоящият съд не възприеме изложените по-горе доводи за недопустимост на обжалвания съдебен акт, жалбоподателят се позовава на неговата очевидна неправилност, както и на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпроса: При преценка на съда относно принадлежността на спорното право на собственост по смисъла на чл. 92 ЗС или чл. 97 ЗС при предявен отрицателен установителен иск, следва ли да се счита за правно ирелевантен фактът на законно изграден строеж, въз основа на строително разрешение, който строеж е въведен в експлоатация по законоустановения ред. Твърди се, че поставеният за разглеждане материалноправен въпрос е разрешен в обжалвания съдебен акт изцяло в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 270/18.10.2011 г. по гр. д. № 1232/2010 г., II г. о. и решение № 1211/30.12.2008 г. по гр. д. № 5053/2007 г., II г. о., а също и че произнасянето по него ще допринесе за точното прилагане на закона, а като цяло за развитието на правото, уеднаквявайки практиката на съда. Във връзка с твърдяната очевидна неправилност на атакуваното решение, жалбоподателят визира и наличното според него противоречие и пълно несъответствие между мотивите и формирания въз основа на тях диспозитив на съдебния акт. Счита, че с диспозитива на обжалвания съдебен акт се създава разделност в предмета на съдебния спор - перон, състоящ се от стара (1982 г.) и нова част (2009 г.) до степен на делимост като самостоятелни обекти на нова и стара част на перона, което не съответства и е в пълно противоречие с мотивите на обжалвания съдебен акт досежно обоснованата приложимост на чл. 97 ЗС. Сочи, че така формулираният диспозитив на въззивното решение всъщност представлява отражение на мотиви за приложимост на чл. 92 ЗС (приращение), а не на присъединяване по смисъла на чл. 97 ЗС, като съдът не е съобразил, че към момента на постановяване на решението му е налице сила на пресъдено нещо относно „перон, изграден през 1982 г. върху държавна земя, представляваща поземлен имот с идентификатор № 40004.250.185 по КККР на [населено място] с площ от 2000.805 дка, който перон е с площ 61752 кв.м. и означен на скица-приложение 4 към експертизата на вещото лице В. Г. (неразделна част от решението) между буквите А,Б,К,И,Л,А“, която сила на пресъдено нещо определя старата част от перона, изградена през 1982 г., като самостоятелен обект. Ето защо, жалбоподателят намира, че за да изпълни задължителните указания на ВКС по отношение отменената част от предходното въззивно решение, новият въззивен състав е следвало да отрази в диспозитива на своето решение не само, че потвърждава решението на първата инстанция в частта, с която е отхвърлен отрицателният установителен иск за новопостроената част от перона през 2009 г., но и да постанови, че се касае за част от перон с обща площ, включваща и старата част от перона. От ответника „Летище Пловдив“ АД е постъпил отговор, в който са изложени съображения за неоснователност на касационната жалба. Третото лице помагач „Летище Пловдив“ ЕАД намира касационната жалба за основателна. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същевременно, съгласно т. 4 на горепосоченото тълкувателно решение, точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Атакуваното решение е валидно и допустимо. Същото е постановено именно по предявения отрицателен установителен иск за собственост, като двата диспозитива – на влязлото в сила в тази му част предходно въззивно решение (оставено в сила с решение № 47/7.07.2020 г. по гр. д. № 398/2019 г. на ВКС, ІІ г. о.) и този по решение № 260093 от 1.11.2021 г. по гр. д. № 324/2020 г. на Пловдивския апелативен съд, в тяхната неразривна цялост, формират сила на пресъдено нещо по отношение правото на собственост на целия спорен перон. В тази връзка настоящият съд съобразява, че в случая въззивният съд по гр. д. № 324/2020 г. е действал в хипотезата на чл. 294 ГПК, като дадените му с отменителното решение на ВКС указания по прилагането и тълкуването на закона са били задължителни на основание чл. 294, ал. 1 ГПК. При разглеждане на спора в отменената част и постановяване на решението си по гр. д. № 324/2020 г. Пловдивският апелативен съд е действал стриктно съобразно указанията - за изслушване на съдебно-техническа експертиза с посочена от ВКС задача и за формиране на извод въз основа на нея дали по отношение на построената през 2009 г. част от перона е приложима разпоредбата на чл. 92 ЗС или тази на чл. 97 ЗС. Въпросите относно предмета на спора и подлежащите на доказване обстоятелства, както и относно приложението на относимия материален закон от въззивната инстанция, на която е изпратено делото за ново разглеждане от ВКС, са разрешени с постановеното решение по чл. 290 ГПК и не подлежат на ново разглеждане от настоящия съд. Що се отнася до формулирания въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, той е правно ирелевантен от гледна точка решаващите мотиви на въззивното решение за отхвърляне на иска и по тази причина не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Същият не е ясно и в каква връзка е поставен и какво отношение има към спора, предвид приетото в решението на ВКС по гр. д. № 398/2019 г., както и дадените с него указания. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Ответникът по касационната жалба не претендира разноски пред ВКС, които да му бъдат присъдени. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,