Определение № 3331 от 10.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 2596/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Стара Сокс“ЕООД против определение № 320/04.07.2024 г. по ч.гр.д. № 278/2024 г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която е потвърдено определение № 333/08.05.2024 г. по гр.д. № 246/2022 г. на СлОС за отхвърляне молбата на частния касатор за допълване на определение № 235/21.03.2024 г. по гр.д. № 246/2022 г. на СлОС за солидарно осъждане на длъжниците да заплатят съдебно-деловодните разноски. В частната жалба се сочи, че атакуваното определение е неправилно, тъй като въззивният съд не е съобразил, че дължниците С. Н. и Й. Й. са солидарно отговорни по договора за револвиращ кредит и договора за овърдрафт кредит за оборотни средства. След като банката е прехвърлила на частния касатор вземанията си по процесните договори, тя е цедирала на частния жалбоподател и солидарното им задължение за разноски в съдебното производство. Иска да бъде отменено атакуваното определение и да се постанови друго за уважаване на молбата по чл.248 ГПК. В постъпилия писмен отговор С. Н. оспорва основателността на частната касационна жалба и наличието на предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящия състав на ВКС, Търговска колегия, І отделение, намира следното: Частната жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Въззивният съд е приел, че производството по гр.д.№246/2022 г. на ОС– Сливен е било образувано по исковата молба на „Стара Сокс“ЕООД, [населено място] против Й. Й. и С. Н. за осъждането на ответниците да заплатят на ищеца сумите от 36 599 лв. – дължими по договор за банков револвиращ кредит и също в размер на 63 401 лв. по договор за овърдрафт кредит за оборотни средства, които са прехвърлени от Банката – кредитор на ищеца с договор от 2018 г. Констатирал е, че с протоколно определение от 26.02.2024 г. СлОС е прекратил производството по делото поради констатиране погасяване на задължението – в т.ч. и плащане на сума от 15 294.41 лв. от страна на ответника С. Н.. В производство по чл.248 от ГПК „Стара Сокс“ЕООД е заявил искане за присъждане на разноски от 11 062.40 лв. – държавна такса и адвокатски хонорар. СлОС се е произнесъл с определение № 23/21.03.2024 г., като е приел, че ответниците с поведението си са дали повод за завеждане на иска, а направеният в хода на производството отказ от иска е бил обусловен от новонастъпили обстоятелства, независещи от ищеца. Прекратяването е в резултат на действия на ответника, извършени след подаване на исковата молба и довели до отпадане на необходимостта от съдебна защита на заявеното спорно право- извършено плащане на претендираната сума. Поради това на осн. чл.78 от ГПК СлОС е приел, че на ищеца следва да бъдат присъдени разноски. Не е била уважена молбата на ищеца за солидарно осъждане на ответниците за тези разноски. БАС е изложил съображения, че ответниците са солидарни длъжници по отношение на главната претенция по делото. Претенцията за разноски има самостоятелен характер и не се подчинява на режима на основната претенция по спора по делото. Задължението за разноски не следва режима на основното задължение. Отговорността за разноски по делото не е солидарна, а винаги разноските се дължат в условията на разделност. Вземането за разноски има облигационен характер и страната, която е осъдена да заплати разноски на насрещната страна ги дължи в пълен размер. В случаите, когато страните, на които се възлага заплащането на разноските, са няколко, в закона не е предвидена солидарна отговорност за тях. Съгласно общия принцип, разписан в чл. 121 от ЗЗД, освен в определените от закона случаи солидарност между двама или повече длъжници възниква само когато е уговорена. При положение, че липсва изрична законова норма, предвиждаща солидарност на страните при заплащане на разноските и не е възможно да бъде уговорена такава между ответниците по делото, отговорността за разноските по чл.78 от ГПК, които следва те да заплатят не е солидарна по смисъла на чл. 121, ал. 1 от ЗЗД. Независимо, че задължението за разноските е възникнало от един и същи юридически факт, всяка от страните отговаря разделно за дълга. С оглед на изложеното БАС е оставил без уважение частната жалба на „Стара Сокс“ЕООД. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл в хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Настоящето производство се развива по реда на чл.274, ал.3 вр. ал.1, т.1 ГПК. Нормата на чл.274, ал.3 ГПК изрично препраща към чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Следователно производството по частна касационна жалба преминава през две фази, по аналогия с производството по касационна жалба, като проверката за наличие на предпоставки по чл.280, ал.1 и 2 ГПК има отношение към фазата по допускане на касационно обжалване. Ето защо по отношение на производството по чл.274, ал.3 ГПК се прилагат правилата на чл. 284 - 286 ГПК. Частният касатор следва да представи изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, на осн. чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Наличието на посочените предпоставки се проверява във фазата по селектиране на частната касационна жалба и ако се установи тяхното наличие и бъде допуснато касационно обжалване ВКС ще може да се произнесе по същество на частната жалба. В представеното изложение на основанията по чл.280, ал.1 ГПК частният касатор е въвел само допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за селекция на частната касационна жалба. Не е формулиран правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и с характеристиките съобразно разясненията по ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което не позволява извършване на проверка по чл.288 ГПК. Мотивировката на изложението дословно повтаря самата касационна жалба, т.е навежда към оплаквания по същество на жалбата. Според цитираното ТР касационните основания по чл.281, т.3 ГПК не следва да се отъждествяват с правния въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице и сочената хипотеза по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В случая частният касатор навежда с доводи, идентични с оплаквания по чл.281, т.3 ГПК, т.е. изискващи проверка по същество на частната касационна жалба. ВКС констатира, че произнасянето на въззивния съд в обжалвания акт не е направено при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, при явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, и при нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Поради липса на формулиран правен въпрос, отговарящ на изискванията на чл. 280, ал.1 ГПК и неизпълнение на хипотезата на „очевидна неправилност“ не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Искането на ответника по частната касационна жалба за присъждане на разноски за настоящето производство е неоснователна. В практиката си /определение № 52/19.03.2019 г. по ч. гр. д. № 740/2019 г. на ВКС, I г.о., определение № 371/02.10.2019 г. по гр.д. № 4383/2018г. на ВКС, III г.о. и цитираните в тях съдебни актове/ ВКС застъпва становище, че в производството по чл. 248 ГПК разноски не се присъждат предвид несамостоятелния му характер и с оглед разпоредбата на чл. 81 ГПК, според която разноски се присъждат с акта, с който приключва производството в съответната инстанция, като се визира производството по главния спор. По изложените съображения, Върховният касационен съд състав на Първо ТО