Определение № 1387 от 18.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2766/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответницата С. И. П. срещу въззивно решение № 1432 от 12.03.2025 год., постановено по в. гр. дело № 9843/2023 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІ-А с-в, с което, като е потвърдено решение № 9716 от 08.06.2023 год., постановено по гр. дело № 37101/2022 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 82 с-в, С. И. П. е осъдена да заплати на К. С. Д. по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 14 900 лв., представляваща вземане по сключен между страните договор за заем от 30.05.2017 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 08.07.2022 год. до окончателното й изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не се е произнесъл по всички възражения в подадената от ответницата въззивна жалба, имащи значение за разрешаването на правния спор. Формираните изводи в обжалваното решение противоречали на нормата на чл. 154 ГПК. Неправилно основни елементи на договорното правоотношение били изведи от съдържанието на удостоверение от общ регистър на нотариуса, което било оспорено. Ищецът не бил посочил падеж на задължението за връщане на заетата сума, а датата на сключване на договора била подправена. Нямало доказателства, че вписаният договор за заем е с нотариална заверка на подписите на страните. Въззивният съд не бил преценявал и не се бил произнасял относно правната характеристика и доказателствената сила на удостоверението от общия регистър на нотариуса, съгласно разпоредбата на чл. 178 ГПК, респ. за кои факти съставлява доказателство, като бил поставил знак за равенство между това удостоверение и писмения договор за заем. Удостоверението представлявало извлечение от общия регистър на нотариуса за вписан договор за заем, било подписано от нотариуса, но не удостоверявало нито съдържанието, нито автентичността на подписите на договарящите се. В разглеждания случай за доказване на валидно заемно правоотношение важали материалноправните изисквания по чл. 240, ал. 2 ЗЗД за писмена форма /договори за заем с уговорена лихва/, съответно изискване за писмена форма за доказване, тъй като заетата сума била над 5 000 лв. Съдът бил длъжен да изиска документа /договора/, послужил за основание за предявяване на иска и да приложи правните последици от непредставянето му. С определение от 08.02.2023 год. първоинстанционният съд бил задължил ищеца по реда на чл. 190 ГПК да представи процесният договор за заем от 2017 год. с указанието, че в противен случай ще бъдат приложени последиците на чл. 161 ГПК. Въззивният съд отново задължил ищеца да представи оригинала на договора за заем със същите указания за последиците от непредставяне. Въпреки това ищецът бездействал, но въззивният съд не приложил последиците на чл. 161 ГПК. Неправилно било прието, че по делото е заявено искане от ответницата по реда на чл. 183 ГПК за представяне на оригинала на договора за заем, с оглед установяване на твърдението й ,че върху документа е обективирано писмено изявление на страните за извършеното на 14.09.2017 год. връщане на заетата сума, което искане било поддържано и във въззивната жалба. Това искане било такова по чл. 190 ГПК, а не по чл. 183 ГПК. Изявлението на ищеца, че не разполага с оригинал на договор за заем, тъй като същият е изгубен, било направено едва пред въззивната инстанция, след като ищецът вече се бил запознал с мотивите на първоинстанционното решение и бил изградил защитната си теза чрез изявление пред въззивния съд ,че документът е изгубен, без каквито и да било твърдения относно обстоятелства, свързани с това. Логично било кредиторът-заемодател да съхранява оригинал на договора, на който основава претенцията си и да го представи по делото. Неправилно въззивният съд бил вменил на ответницата доказателствената тежест да установи, че документът, от който ищеца черпи права, съществува, а не е изгубен, като игнорирал процесуалното бездействие на ищеца пред двете инстанции. Неправилен бил и изводът, че ответницата не е доказала, че е върнала заетата сума в брой и че в тази връзка намира приложение забраната, установена в разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК. Искането за събиране на гласни доказателства било направено за установяване на следните обстоятелства – действията на страните, свързани с връщане на заета сума по договор за заем от 2017 год. и създаване на документ /разписка/ за изпълнение на парични задължения на ответницата върху самия договор за заем. Според съдебната практика, били допустими свидетелски показания, свързани с действия на страните по сключване, изменение и изпълнение /пълно или частично/ на договорни отношния, вкл. за оформяне на документи. Нямало законова пречка един документ като разписка за плащане на парично задължение да бъде инкорпориран върху самия оригинал на договора, за да не може да бъде ползван повторно. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулирани следните правни въпроси: 1/ Кои са предпоставките за приложение на последиците по чл. 161 вр. с чл. 190 ГПК? 2/ Следва ли страната, заявила искане за представяне на оригинал на документ /договор за заем/, сочен като основание на исковата претенция, да доказва съществуването на документа или да доказва съществуването на допълнително изпълнен документ върху оригинала на същия? Как се разпределя доказателствената тежест за доказване съществуването на документ и съществуването му представлява ли допълнителна предпоставка за приложение на чл. 161 ГПК? 3/ Има ли доказателствено значение процесуалното бездействе на страна за представяне на документ, от който самата черпи материални и процесуални права? Как следва да процедира съдът ако непредставянето на документ от задължената страна е обосновано извън даден от съда срок и едва пред въззивната инстанция с недоказано твърдение за изгубен документ? Следва ли в посочената хипотеза да бъде санкционирано това процесуално поведение чрез приложение на последиците на чл. 161 ГПК? 4/ Равнозначна ли е доказателствената сила на оригинал на договор за заем на стойност над 5 000 лв. с уговорени лихви и удостоверение от нотариус за вписан договор за заем в общия регистър на нотариуса с възпроизведено съдържение? 5/ При оспорване на удостоверение на нотариус, съдържащо извлечение от общия регисътр за вписан договор, исканият оригинал на договора годно доказателства ли е за опровергаване съдържанието на договора и неговите основни елементи – като падеж на задължението? 6/ Как следва да процедира съдът ако към исковата молба не е приложен оригинал или заверено копие на договор, на основание на който е заявена искова претенция и при допълнително заявено искане от ответника за представяне от ищеца на оригинал на договора за заем? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 90 от 21.01.2020 год. на ВКС по т. дело № 1919/2018 год., І т. о., ТК и решение № 23 от 26.04.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2732/2016 год., ІV г. о., ГК, а останалите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба К. С. Д. не е депозирал писмен отговор. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че фактическия състав на договора за заем, регламентиран в разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, се състои от следните правопораждащи юридически факти: 1/ съгласие на страните /съвпадане на две насрещни волеизявления с идентичен предмет за пораждане на признат от закона правен резултат/ за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на изискуемост на това парично задължение и 2/ реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Тези материални предпоставки, включени във фактическия състав на договора за заем, както и настъпването на изискуемостта на паричното договорно задължение за връщане на заетата сума, следва да бъдат установени от ищеца-заемодател при пълно и главно доказване, съгласно правилата за разпределяне на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК. Констатирал е, че в разглеждания случай ищецът твърди, че страните са обвързани от писмен договор за паричен заем, сключен на 30.05.2017 год. с нотариална заверка на подписите, по силата на който е предал на ответницата сумата от 14 990 лв. Заемодателката поела задължение да върне заетата сума до 30.08.2017 год., но същото не било изпълнено въпреки настъпване на падежа. В отговора на исковата молба ответницата признава, че между страните е сключен писмен договор за заем, по който тя е получила от ищеца сумата в размер на 15 000 лв. Релевира твърдение, че този договор не е бил сключен на сочената в исковата молба дата – 30.05.2017 год., а два месеца по-рано и че сумата е била предадена на три вноски от по 5 000 лв., както и че на 14.09.2017 год. е изпълнила задължението си за връщане на заетата сума, заедно с лихва за забава. Връщането на заема било удостоверено с писмено изявление на страните, обективирано в ръкописен текст върху двата еднообразни оригинала на договора, които останали в държане на ищеца. Въззивният съд е посочил, че по делото е представено удостоверение от нотариус А. Ш., в уверение на това, че в общия регистър на 30.05.2017г. е извършено вписване на договор за паричен заем, заверен с нотариална заверка на подписите, с общ рег. № 3060, със страни: заемодател К. С. Д. и заемател С. И. П.; предмет: предоставяне на сума в размер на 14 990 лв., която сума е предадена от заемодателя преди деня на подписване на този договор, а заемателят е декларирал, че е получил същата; срок за връщане: до 30.08.2017 год.; договорът служи за разписка за получената сума. Като доказателство е прието и препис-извлечение от общия регистър на нотариуса за 30.05.2017 год., в който са вписани същите обстоятелства. Ответницата оспорила удостоверението по възражения, че не е извършвано в нейно присъствие на дата 30.05.2017 год. нотариално удостоверяване на подпис, дата и съдържание на процесния договор за заем. Направила искане за задължаване на ищеца по реда на чл. 183 ГПК да представи оригинал на договора с оглед установяване на твърдението й, че върху документа е обективирано писмено изявление на страните за извършеното на 14.09.2017 год. връщане на заетата сума. Същото доказателствено искане било поддържано и във въззивното производство, като съдът адължил ищеца по реда на чл. 183 ГПК и дал изрични указания, че при непредставяне на оригинал на сключения договор за заем, съдът при условията на чл. 161 ГПК с оглед обстоятелствата по делото, може да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречка за събиране на допуснати доказателства. Ищецът К. Д. заявил пред въззивния съд, че не разполага с оригинал на договора за заем, тъй като същият е изгубен. Въззивният съд е приел, че по делото е безспорно съществуването на валидно правоотношение по договор за паричен заем, сключен в писмена форма, удостоверяващ постигането на съгласие между страните относно съществените елементи на същия – предмет, размер на предоставената сума и срок за връщане, както и реалното предаване на заетата сума /тези обстоятелства са били признати от ответницата/. Изложил е съображения, че договорът за заем е неформален, поради което релевираното възражение, че процесният договор за заем не е сключен с нотариална заверка на подписите, е неотносимо към предмета на спора. В нарочният регистър на нотариуса, предвиден в чл. 590, ал. 2 ГПК, следва да се извършва отбелязване за нотариалните удостоверявания на подписа, датата или съдържанието на частните документи и задължението преписи от документите да се подреждат в нарочна книга. Евентуалното неспазване на тези изисквания не се отразява върху изводите за това: 1/ съставен ли е частният документ и 2/ извършен ли е съответният вид нотариална заверка на документа. Отбелязването в регистъра на нотариуса по чл. 28а ЗННД няма удостоверителен характер и служи само за хронолична идентификация на конкретния писмен документ, предмет на извършено удостоверяване /чл. 7, ал. 4 от Наредба № 32 от 29.01.1997 год. за служебните архиви на нотариусите и нотариалните кантори/. Поради това дори и да се приеме твърдението на ответницата, че договорът не е сключен с нотариална заверка на подписите, това обстоятелство е неотносимо към действителността на правоотношението. На следващо място е счел за недоказано възражението на ответницата, че е изправна страна по договора, обосновано с твърдението, че на 14.09.2017 год. е върнала заетата сума чрез плащане в брой. Позовал се е на разпоредба на чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК, според която са недопустими свидетелски показания за установяване погасяване на установени с писмен акт парични задължение, поради което е отказал да обсъжда показанията на свидетеля П. Д. в тази им част. Кредитирал е показанията на посочения свидетел в останалата им част, като е приел за установено, че през 2017 год. страните са се срещнали в офиса на ищеца в [населено място], на [улица], където двамата брояли пари, ответницата оставила парите – 15 000 или 20 000 лв., подписали някакъв документ /но свидетелят не знае защо/. Счел е, обаче, че въз основа на тези показания не може да бъде направен еднозначен извод, че предадената от ответницата сума е била в изпълнение именно на процесния договор за заем, че това обстоятелство е било удостоверено в съставения договор за заем, както и че различен извод не следва и от неизпълнението на задължението на ищеца по чл. 183 от ГПК. Посочил е, че, за да приложи последеците по чл. 161 ГПК и да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати доказателства, при спор между страните относно наличието на документа, трябва да има данни по делото, че документът действително съществува. В случая от останалите доказателства по делото не можело да се направи извод, че твърдяното писмено волеизявление за връщане на заетата сума, обективирано в процесния договор за заем /за установяване на което ответницата е направила искане по чл. 183 ГПК/ съществува, нито че двата еднообразни екземпляра от процесния договор са останали в държане на ищеца. Тези обстоятелства не се установявали от събраните по делото гласни доказателства. Поради това е приел, че не са налице предпоставки за приложение на последиците по чл. 161 ГПК. В обобщение е формирал извода, че релевираната претенция за реално изпълнение е основателна. С тези мотиви въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решние, с което е уважен искът с правно основание чл. 240, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Първият поставен от касатора въпрос е обуславящ, но е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената практика на ВКС, израз на която са решение № 81 от 18.07.2011 год. на ВКС по т. дело № 809/2010 год., І т. о., ТК, решение № 12 от 01.02.2011 год. на ВКС по гр. дело № 590/2010 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 68 от 05.07.2012 год. на ВКС по гр. дело № 999/2011 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 195 от 29.06.2016 год. на ВКС по гр. дело № 665/2016 год., ІV г. о., ГК, решение № 119 от 04.03.2020 год. на ВКС по т. дело № 2734/2015 год., ІІ т. о., ТК, решение № 190 от 25.01.2021 год. на ВКС по гр. дело № 4079/2019 год., IV г. о., ГК, цитираните от касатора решение № 23 от 26.04.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2732/2016 год., ІV г. о., ГК и решение № 90 от 21.01.2020 год. на ВКС по т. дело № 1919/2018 год., І т. о. и др. Според тази практика, правилата за процеса на доказване, уредени в глава ХІV ГПК, поставят доказателствената тежест върху страните в производството /чл. 154, ал. 1 ГПК/; те трябва да посочат и представят доказателства за правнорелевантните факти, на които основават своите искания или възражения. В случай, че конкретно писмено доказателство /документ/ не се намира в страната, която се позовава на него, тя може да поиска представянето му от лицето, което го държи на основание чл. 190 ГПК /другата страна/ или чл. 192 ГПК /трето лице/. Тези лица са задължени да представят искания документ, тъй като в противен случай съдът може да приложи последиците на чл. 161 вр. с чл. 190, ал. 2 ГПК и чл. 192, ал. 3 ГПК, за които следва да ги е предупредил. Прилагането на тези последици е възможно, когато лицата не оспорват съществуването на документа, но отказват да го представят. В случаите, когато те оспорват съществуването на документа с твърдението, че изобщо не е бил съставен или пък е съставен, но е изгубен или унищожен, то страната, която се позовава на него, ще трябва да установи съществуването и съдържанието му, а във втория случай и това, че не е загубен или унищожен по нейна вина – това става по реда на чл. 165, ал. 1 ГПК. В частност в отговора на исковата молба ответницата не е оспорила възникването на валидно заемно правоотношение между страните по делото, но е противопоставила възражение за плащане на претендираната сума на 14.09.2017 год., за което била съставена двустранно подписана разписка чрез ръкописно отбелязване в държания от всяка от страните еднообразен екземпляр от писмения договор за заем. Същевременно е изложила твърдения, че нейният екземпляр от договора е останал при ищеца, а при поискването му, същият отрекъл да е в негово държане, като е поискала ищецът да бъде задължен по реда на чл. 190, ал. 1 ГПК да представи своя екземпляр от договора за установяване на обстоятелства, свързани със самия договор и такива, свързани с материализирания върху същия хартиен носител втори документ /разписка/. В първоинстанционното производство ищецът е заявил, че не разполага с искания документ, а във въззивното производство е уточнил, че същият е загубен. Макар че е указал на ищеца да представи своя екземпляр от договора за заем, въззивният съд е отказал да приложи последиците по чл. 161 ГПК, въпреки неизпълнението на задължението по чл. 190, ал. 1 ГПК /квалифицирано като такова по чл. 183 ГПК/, тъй като неправомерно поведение на страната, насочено към създаване на пречки за събиране на доказателства, подлежи на доказване, а в случая, с оглед на всички доказателства по делото, ответницата не е установила както съществуването на разписката, така и че двата еднообразни екземпляра от договора за заем са в държане на ищеца. Следователно не е налице допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Вторият формулиран в изложението въпрос отправят идентично с първия въпрос питане за предпоставките за приложението на чл. 161 вр. с чл. 190, ал. 2 ГПК. По този въпрос, както вече бе посочено, е налице последователна практика на ВКС, което изключва приложното поле на основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което касаторът не е и обосновал. В първата си част третият поставен от касатора въпрос няма характеристиката на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като при преценката си дали е налице възпрепятстване на доказването по смисъла на чл. 161 ГПК въззивният съд не е изследвал и не е бил длъжен да изследва дали ищецът е изпълнил своя процесуална тежест, а именно да установи съществуването на правоотношението, източник на претендираното вземане – което обстоятелството е счел и за безспорно по делото. Страната не възпрепятства доказването, когато не изпълнява своя процесуална тежест. В този случаай тя носи само последиците от недоказването – съдът ще приеме, че недоказаният факт не се е осъществил. Възпрепятства доказването страната, която не изпълнява свое задължение /когато съдът е приел, че у страната се намира документ, удостоверяващ неизгоден за нея факт, но тя не го представя/ – в този случай съдът може да приеме за съществуващ недоказания факт /в този смисъл решение № 195 от 29.06.2016 год. на ВКС по гр. дело № 665/2016 год., ІV г. о., ГК/. В останалите си две части въпросът също не осъществява общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият е без значение за изхода от спора, тъй като поради приложените от въззивния съд неблагоприятни последици от възложената на ответницата доказателствена тежест, за ищеца не е възникнало задължение да представи искания документ. Въпросите по т. 4 и т. 5 от изложението, нямат обуславящ характер, тъй като не кореспондират с данните по делото и приетото в обжалваното решение. Изводът на въззивния съд за възникването на процесното правоотношение по договор за заем за потребление не е основан на удостоверението на нотариус с рег. № на НК, с район на действие, СГС /за вписване в Общия регистър на 30.05.2017 год. на договор за паричен заем, с общ рег. № /, а на липсата на спор между страните. Последният повдигнат въпрос е обуславящ, но няма претендираното от касатора значение. По този въпрос има утвърдена практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил. Предметът на спора предопределя предмета и обсега на доказване, включително пред въззивната инстанция. Извън обсега на доказване са неоспорените релевантни факти, които са известни на страната, на която се противопоставят – арг. от чл. 147, ал. 1, т. 1 ГПК/. В решението съдът е длъжен да приеме, че те са се осъществили, освен ако събраните доказателства ги опровергават. Съдът не може да дерогира фактически твърдения и правни доводи на страните, да им налага съображения, различни от заявените от самите тях в хода на процеса и да признава или отрича права, които не са оспорени /решение № 85 от 23.03.2012 год. на ВКС по гр. дело № 1486/2011 год., IV г. о., ГК, решение № 121 от 21.06.2013 год. на ВКС по гр. дело № 862/2012 год., ІІ г. о,. ГК, решение № 60106 от 04.11.2021 год. на ВКС по гр. дело № 495/2021 год., ІІ г. о., ГК, решение № 616 от 22.10.2025 год. на ВКС по гр. дело № 575/2025 год., IV г. о., ГК и др./. Само за пълнота следва да се посочи, че по принцип бездействието на ищеца, въпреки указанията на съда, че определени факти са правопораждащи и доказателствената тежест за установяването им е негова /каквото бездействие в частност не е налице/, е без значение за редовността на исковата молба, респ. допустимостта на процеса. Доказването или недоказването на тези факти предопределя правните изводи на съда по съществото на спора, т.е. основателността или неоснователността на предявения иск /искове/. Ето защо не са налице претендираните от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение