Определение № 1679 от 19.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1601/2023 г.

Производството е по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК. Образувано е по молба на касаторите Й. С. Т., И. К. Г. и Н. К. Б., чрез адв. В. К. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, за изменение на определение № 937/16.04.2024 г. в частта му за разноските. Молителите правят възражение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на уговореното и заплатено от ответника по касационната жалба адвокатско възнаграждение в размер на 12000 лв., тъй като този размер не съответства на критериите, установени в незадължителната за съда Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения. Считат, че дължимото адвокатско възнаграждение за осъществената от процесуалния представител на ответника правна защита пред ВКС възлиза на сумата от 5500 лв. Ответникът по молбата е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който поддържа становище за нейната неоснователност поради обстоятелството, че заплатеното адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС е уговорено не само за изготвяне и подаване на писмен отговор на касационната жалба, а и за цялото касационно производство. Молбата е допустима, тъй като е подадена в преклузивния 1-месечен срок по чл. 248, ал. 1 ГПК (след като касаторът за първи път е уведомен с определението по чл. 288 ГПК за искането на ответника за присъждане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС), като се явява частично основателна. Съгласно задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и прилагане на общностното право, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Следователно, приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗАдв законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. При надлежно релевирано възражение за прекомерност на заплатеното от ответната страна адвокатското възнаграждение и съобразно нормативните изисквания по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът трябва да извърши преценка на действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно дело. Тези критерии определят нормативния предел, до който съответната страна отговаря за причинените имуществени вреди на ответната страна при не/основателно образувано съдебно производство за защита на предявени лични или имуществени права по гражданско/търговско правоотношение (арг. чл. 2, предл. 1 ГПК). Над този разумен размер страната, която незаконосъобразно е предизвикала съдебен спор, не отговаря, тъй като би била прекъсната причинното-следствената връзка между нейното противоправно поведение и заплатеното по-високо адвокатско възнаграждение за осъществената процесуална защита. В противен случай би се достигнало до превратно упражняване на процесуални права в противоречие на принципа на добросъвестността (арг. чл. 57 КРБ и чл. 3 ГПК), като то също е противоправно и прекъсва причинно-следствената връзка между несъответното на закона и добрите нрави извънпроцесуално или съдебно поведение на страната в процеса и настъпването на вредоносния резултат (заплатеното по-високо адвокатско възнаграждение за съдебна защита), при осъществяване на т. нар. процесуален деликт. При определяне на действителната правна и фактическа сложност на делото съдът следва да се ръководи от следните примерно изброени критерии: броя на страните и тяхното процесуално качество (дали са ищци или ответници; главни или подпомагащи; типични или процесуални субституенти; дали другарството е обикновено или необходимо); предмета на правния спор (дали са предявени един или няколко искове, вкл. при начално и последващо обективно и субективно съединяване на исковете; броя и вида на релевираните материалноправни възражения; дали е налице отклонение от типичното развитие на гражданския процес с усложнения в страните или предмета на делото); вида и обема на търсената съдебна защита (какви субективни материални права се защитават – лични или имуществени из областта на различните клонове на частното право, вкл. дали исковете са неоценяеми или защитаваното право е оценяемо в пари – в този случай релевантен би бил и размерът на материалния интерес); вида и броя на извършените процесуални действия, вкл. и броя и вида на съдебните заседания, в които процесуалният представител на страната е участвал; действително вложените процесуални усилия за защита на поддържаната от страната теза, респ. за опровергаване на правното съждение на ответната страна; броя и вида на фактическите твърдения, оспорвания, възражения, реплики и дуплики; когато се обжалва въззивно решение, трябва да се съобразят както броят и смисълът на поставените правни въпроси, обосноваващи допускането на въззивното решение до касационно обжалване, така и релевираните касационни доводи за неправилност на обжалваното решение и пр. В конкретния казус исковото производство е образувано по предявени от трима обикновени другари частични активно субективно съединени парични (облигационни) искове за заплащане на припадащата им се част от равностойността на дружествения дял на съдружника, чието членствено правоотношение с ответното ООД е прекратено (искове с правно основание чл. 125, ал. 3 ТЗ, във вр. с чл. 127 ТЗ). Материалният интерес пред касационната инстанция е в общ размер от 84808 лв., като всички правнорелевантни факти, на които ищците-обикновени другари основават своята активна материална легитимация, са общи. Още пред първата инстанция делото е било изяснено от фактическа страна, като първоинстанционният съд задълбочено е обосновал своя краен съдебен акт, вкл. и с цитирана константна по релевантния правен спор практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК. Тези разяснения на ВКС по правилното тълкуване и приложение на материалния закон (чл. 125, ал. 3 ТЗ) за възприети и от въззивната инстанция, поради което пренесеният с касационната жалба правен спор не се е отличавал нито с фактическа, нито с правна сложност. Именно защото по тази правен въпрос е формирана константна и безпротиворечива актуална практика на ВКС, настоящият съдебен състав не е допуснал до касационно обжалване въззивното решение по единствено поставения материалноправен въпрос при специалната процесуалноправна предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следователно, при подготовката на писмения отговор на касационната жалба процесуалният представител на ответника обективно не е бил затруднен да обоснове недопускането на въззивното решение до касационно обжалване. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи настоящият съдебен състав достига до правното съждение, че уговореното и заплатено от ответника адвокатско възнаграждение за изготвяне на писмения отговор срещу касационната жалба (както по отношение на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и относно неоснователността на касационните доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт) не отговаря изцяло на критериите за разумност на размера на адвокатското възнаграждение, предписани в правната норма на чл. 78, ал. 5 ГПК, поради което той трябва да бъде намален до съответстващия на действителната правна и фактическа сложност на делото пред касационната инстанция, а именно до размера от 7000 лв. Той е сходен с установените минимални размери на адвокатските възнаграждения в Наредба № 1/9.07.2004 г. - 7434,64 лв., които не са задължителни, а трябва да се преценяват само като примерни. Следователно, определението, с което въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване, трябва да се измени в частта, в която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на „Специални Полимери 99” ООД е определено адвокатско възнаграждение над сумата от 7000 лв. до присъдената от 12000 лв. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд на основание чл. 248, ал. 1 ГПК