Определение № 3883 от 05.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1655/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество “ДаллБогг: Живот и Здраве” АД, [населено място], подадена чрез юрисконсулт А. С., срещу въззивно решение № 169/02.12.2022 г. по в.т.д. № 226/2022 г. на Апелативен съд – Велико Търново в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Окръжен съд - Плевен решение № 9/11.02.2022 г. по т. д. № 5/2021 г., предявеният от Н. М. Я. против касатора иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие, настъпило на 01.09.2019 г., е уважен за сумата над 10 000 лв. до 45 561,92 лв., ведно със законната лихва за забава, считано от 21.10.2020 г., до окончателното му изплащане. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В същата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд е приложил неправилно чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението, както и че е направил превратно тълкуване на събрания по делото доказателствен материал, като липсва всестранна и обективна оценка на всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от телесни увреждания съдът да отчита като критерий за справедливост и конкретните икономически параметри от загубата на работоспособност на дадена личност като размера на неговите доходи, финансовия му принос за семейството и домакинството, в което живее, социалното му положение и принос за обществото, респ. загубата на тези доходи и принос за определен период от време в резултат от причинените му телесни увреждания при ПТП?; 2. При определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички правнорелевантни факти и обстоятелства или следва да обсъди само някои от тях?; 3. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане и обществено-икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение размера на обезщетението?; 4. Следва ли и с оглед обществения интерес и общата генерална превенция да се отчита значително (повече от 50 %) съпричиняване на вредите от страна на пострадалия при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което е безспорно доказано – при условията на пълно и главно доказване по делото грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата – при движение на велосипедиста в тъмната част на денонощието, които нарушения също пряко и непосредствено са довели до настъпване на ПТП и телесните увреждания? По отношение на първи, втори и трети въпроси, се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Поддържа се, че са разрешени в противоречие с ППВС № 4/1968 г., решение № 93/23.06.2011 г. по т.д. № 566/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 104/25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 73/27.05.2014 г. по т.д. № 3334/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 114/03.11.2014 г. по т.д. № 1053/2012 г. на ВКС, II т.о. решение № 101/03.04.2014 г. по т.д. № 4391/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 158/17.10.2014 г. по т.д. № 3594/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 4/03.08.2015 г. по т.д. № 40/2014 г. на ВКС, II т.о. и др., както и че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По четвъртия, поставен от касатора, въпрос се сочи противоречие с решение № 18/17.09.2018 г. по гр.д. № 60304/2016 г. на ВКС, IV г.о., решение № 97/06.07.2009 г. по т.д. № 745/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 43/15.04.2009 г. по т.д. № 648/2008 г. на ВКС, II т.о. и определение № 750/30.11.2010 г. по т.д. № 442/2010г. на ВКС, II т.о., като и по този въпрос се поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Твърди се също, че въззивното решение е очевидно неправилно - основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК. Ответникът по жалбата не е депозирал отговор в законоустановения срок. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: От фактическа страна, въззивният съд е приел за установени, респ. безспорни, фактите относно естеството на пътно- транспортното произшествие /ПТП/ като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на застрахования при ответното дружество водач, предизвикал ПТП /установено с влязла в сила присъда/ и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на пострадалия ищец. Посочил е, че следва да се произнесе само по релевираните във въззивните жалби и писмените отговори на въззивните жалби възражения, тоест правния спор, пренесен пред въззивната инстанция е относно това дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението, както и дали правилно е приложил разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Въз основа на заключението на назначена по делото съдено-медицинска експертиза и събраните писмени доказателства съдът е приел, че от процесното ПТП на ищеца са причинени телесни увреждания, изразяващи се в травма на гръдния кош (счупване на 6-ти и 12-ти гръден прешлен), довела до трайно затруднение на движението на снагата за срок от около 7-8 месеца при нормално протичане на оздравителния процес; травматични увреждания в областта на главата - натъртване с разкъсно-контузна рана на темето, кръвоизлив под надкостницата в лявата теменна област (субгалеален хематом), счупване на носните кости, мозъчно сътресение; по тялото -охлузвания и охлузни рани, неконкретизирани като брой, размери, локализация, като травмите, които са в причинно-следствена връзка с процесното ПТП, са довели до временно разстройство на здравето на ищеца, неопасно за живота му. Нямало данни ищецът да е посетил специалист по физикална и рехабилитационна медицина и да е провел рехабилитация, определена според състоянието му. Не можело с категоричност да бъде установено болезнените и ограничени движения в поясния отдел след изтичането на посочения срок от около 7-8 месеца, дали се дължат травмата на гръбначния стълб, получена при ПТП или на придружаващото хронично дегенеративно заболяване (остеохондроза), като последното заболяване предполага ищецът да е страдал и преди настъпилото ПТП от ограничени и болезнени движения - спонтанни или след натоварване, като ефектът от това заболяване и ефектът от травмата при ПТП взаимно се потенцират. Не е установено категорично и дали фрактурата на 12-ти гръден прешлен е получена при ПТП (тогава е била установена), тъй като ищецът е страдал от остеопороза на гръбначния стълб, което било предпоставка за смачкване на прешлените. Вещото лице разяснило, че много хора при напреднала възраст с остеопороза на прешлените, правят компресивна фрактура, като тази в процесния случай. Установено е, че пълно възстановяване на компресионна фрактура на прешлена не може да има - той си остава смачкан, като към момента на прегледа през м. декември 2021 г. не е налице функционално значим дефицит - ищецът свободно се движел, навеждал и клякал. Въз основа на събраните гласните доказателства по делото е прието, че преди произшествието ищецът е водил активен социален живот, имал приятели, с които се виждал, обикалял с колелото, а след настъпилото ПТП имал нужда от помощ за лична хигиена и за домакинските задължения. Движел се най-много до портата, не карал колело, тъй като имал болки в кръста и не се виждал с приятелите си. За да определи, че справедливото заместващо обезщетение в случая е в размер на 60 000 лв., съдът е отчел характера и степента на уврежданията, изброени по-горе; прогнозата, че до пълно възстановяване на компресионната фрактура на прешлена едва ли ще се стигне; напредналата възраст на пострадалия (почти на 76 г- към датата на настъпване на ПТП); посттравматично стресово разстройство; отражението върху психиката му във връзка с претърпяното ПТП; ограничаването на социалните му контакти; нормативно определения лимит на обезщетението за настъпили неимущевствени вреди, виновно причинени от застраховано лице по застраховка „Гражданска отговорност“; както и обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното ПТП. По отношение на възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, въззивната инстанция е приела за установено, че пострадалият Я. е управлявал велосипед в началото на тъмната част на денонощието, без светлоотразителна жилетка, че велосипедът му не е бил оборудван с устройство за излъчване на бяла или жълта добре различима светлина отпред и червен светлоотразител отзад, както и че не се е движил възможно най-близо до дясната граница на платното за движение (като не е бил ограничен да спази това правило), представляващи нарушения по ЗДвП. Позовавайки се на заключението по назначената съдебна автотехническа експертиза, от което е установил, че водачът на лекия автомобил със скоростта, с която се е движел (около 61,6 км./ч)., е имал техническата възможност да възприеме като опасност движещия се в траекторията му на движение велосипед, заедно с велосипедиста, дори без използване на светлоотразителна жилетка и светлоотразител, и след като предприеме интензивно спиране, да спре, преди да настъпи сблъсък, като по този начин предотврати ПТП, въззивният съд е приел, че нарушенията, допуснати от пострадалия велосипедист, не се намират в причинно-следствена връзка с настъпването на деликта, респ. на вредите от него, и е отхвърлил като неоснователно възражението за съпричиняване. Установено е също, че ответното дружество е платило 14 438,08 лв. /с остатъка до 15 000 лв. – 561.92 лв. било платено претендираното обезщетение за имуществени вреди/ и предвид намерения от съда за справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението - 60 000 лв., въззивният състав е приел, че предявеният иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е основателен и доказан до размер на 45 561,92 лв. С оглед на това съдът е отменил първоинстанционното решение в частта, с която предявеният иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ е отхвърлен за сумата над 21 561,92 лв. до 45 561,92 лв., и вместо това е постановил решение, с което е осъдил ответното застрахователно дружество да заплати на ищеца допълнително сумата от 24 000 лв. като обезщетение за претърпените неимуществени вреди от причинените телесни увреждания при процесното ПТП, като е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл. 432, ал. 1 от КЗ е бил уважен за сумата над 10 000 лв. до 21 561,92 лв. и е бил отхвърлен за сумата над 45 561,92 лв. до пълния претендиран размер 119 517 лв. Заявеното от касатора основание по чл. 280, ал. 2 предл. 3-то ГПК за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение не се установява. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение, а това основание се мотивира основно с твърдения за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост, които не могат да се проверят в настоящото производство. След преценка, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне по четвъртия материалноправен въпрос, уточнен от съда, а именно: за предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и за установяване на конкретния принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, водещ до намаляване на дължимото се обезщетение. Въпросът отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационно обжалване, доколкото е включен в предмета на спора и разрешаването му от въззивния съд е обусловило уважаването на предявения от ищеца срещу касатора, в качеството му на застраховател на гражданската отговорност на прекия причинител на вредите, осъдителен иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ. Въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за противоречие с цитираните в изложението решения на ВКС, както и с други служебно известни на настоящия съдебен състав решения. По останалите поставени от касатора въпроси - първи, втори и трети, касаещи приложението на чл. 52 от ЗЗД, съдът ще се произнесе с решението си, като ги разгледа ведно с касационните основания, с които са пряко свързани. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер на 711,24 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение