Определение № 60324 от 16.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1202/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПк. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. К. К. като пълномощник на М. Т. В., срещу въззивно решение № 260109 от 04.12.2020 г. по в.гр.д. № 395/2020 г. на Софийски окръжен съд. В касационната жалба са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд превратно е интерпретирал показанията на разпитаните по делото свидетели, поради което е направил необоснован извод, че той не е живял на таванския етаж, както и че същият не е имал капандури още от построяването си. Счита, че след като жилището на ищците има придадени 2 бр. складови помещения в гаражния етаж, е допустимо складовото помещение в таванския етаж да бъде придобито по давност от него. Сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване поради противоречието му с ТР № 3 от 28.06.2017 г. по т.д. № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС и решение № 26 от 23.02.2017 г. по гр.д. № 3024/2016 г. на І г.о. на ВКС. Позовава се и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2, изр. трето ГПК-очевидна неправилност. В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация Г. В. Т. и М. И. Т. изразяват становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 84 от 27.04.2020 г. по гр.д. № 673/2019 г. на Районен съд-Ботевград, с което по иск с правно основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на М. Т. В., че Г. В. Т. и М. И. Т. са собственици на основание договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт № .... г. на нотариус с рег. № 408 по РНК, на 1/2 ид. част от таванско помещение на двуетажната масивна жилищна сграда, представляваща сграда № 1, построена в поземлен имот с идентификатор .... по КККР на [населено място], и ответникът е осъден да им предаде владението върху този имот. По делото е установено и не е било спорно между страните, че през 1972 г. В. Л. В. и Р. С. Н. закупили при равни права празно дворно място, съставляващо парцел .... в кв. .... по плана на [населено място]. През същата година двете си учредили взаимно право на строеж, по силата на което Р. Н. да построи първия етаж от жилищната сграда, който ще се обслужва с общ стълбищен вход, който започва от избените помещения до тавана, гараж № 1, склад № 3 и мазе № 5, което избено помещение ще се обслужва с общ вход на жилищната сграда, и половината от таванското помещение, а В. Л. В. да построи втория етаж от жилищната сграда съгласно одобрения архитектурен план, който етаж ще се обслужва с общ вход–стълбище, започващо от избите до тавана. Страните по договора се съгласили, че общите части /стените и подовете, с които е изградено жилището, покривната конструкция и покрива, както входа и общото стълбище, водната и електрическа инсталация, канализация и всичко, което е предназначено за ползване на жилището/се притежават от собствениците по равно. Жалбоподателят М. В., ответник по предявения иск по чл. 108 ЗС, черпи права от В. В.. През 2001 г. той и Т. А. В. продали на П. Х. 1/2 ид. ч. дворното място, ведно с втори жилищен етаж от построената в него двуетажна масивна жилищна сграда, самостоятелно обособен, заедно с гараж № 2, склад № 4 и склад № 7, находящи се в гаражния етаж. През 2003 г. П. Х. и съпругата му Г. Х. продали този имот на В. Г. Т., а през 2014 г. В. Т. и съпругата му Н. Т. продали имота на ищците Г. В. Т. и М. И. Т.. Въззивният съд е приел, че таванският етаж на двуетажната жилищна сграда не представлява самостоятелен обект на правото на собственост, тъй като не отговаря на законовите изисквания за височина и осветеност за жилище в мансардния етаж. За да обоснове този резултат съдът се е позовал на заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, която е установила, че по архитектурния проект за изграждане на сградата е било предвидено покривната конструкция да е разположена почти на таванската плоча. При огледа вещото лице е установило, че тя е монтирана на надзид по периферията на сграда с височина от 1.50 м. След ремонт на покривното покритие покривната площ е обкована с ламперия, която е прорязана за поставяне на капандури. Таванският етаж е преустроен, като са оформени три групи помещения-на изток, на запад и помещение в централната част на коридора. Помещенията от изток и от запад са оформени като самостоятелни обекти, с отделен вход, и се състоят от стая, баня с тоалетна, кухненски бокс, складови помещения, като стените, които ги обособяват, са от тухли с дебелина 12.5 см., а не от 25 см. Височината на помещенията е 2.20 м, която не отговаря на изискванията на Наредба № 7 от 2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони/ чл. 72, ал.3/. Не са спазени и нормативите за пряко осветление/ чл. 113 от Наредбата/, тъй като площта на отворите е по-малка от необходимата.. Оттук въззивният съд е приел, че таванският етаж е обща част по естеството си, поради което не може да бъде обект на прехвърлителни сделки и на придобивна давност отделно от самостоятелния обект на собственост, към който принадлежи. Поради това с прехвърляне на правото на собственост през 2001 г. върху втория етаж от жилищната сграда, заедно с гараж № 2, склад № 4 и склад № 7, собствениците М. В. и Т. В. са се разпоредили и с притежаваното от тях право на собственост върху 1/2 ид. част от таванския етаж, независимо, че той не е посочен в нотариалния акт, защото той е принадлежност към жилището и следва собствеността върху него. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК и в касационната жалба няма поставен конкретен правен въпрос, спрямо който да се преценява наличието на основание за достъп до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Жалбоподателят твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС-ТР № 3 от 28.06.2017 г. по тълк.д. № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС и решение № 26 от 23.02.2017 г. по гр.д. № 3024/2016 г. на ВКС, І г.о. Въззивното решение не противоречи на тази практика. С ТР № 3 от 28.06.2017 г. по тълк.д. № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС е прието, че ако към момента на сключване на сделката реално определените части от недвижим имот /сграда, жилище или други обекти/ не са фактически обособени, но е възможно да бъдат обособени като самостоятелен обект, съобразно изискванията в действащия устройствен закон към този момент, договорът не е нищожен поради невъзможен предмет. Правна невъзможност за обособяване на реално определена част от недвижим имот /сграда, жилище или други обекти/ е налице, когато при сключване на сделката съществува непреодолима правна пречка да бъде одобрен инвестиционен проект за обособяване на тази част. По настоящото дело е установено, че процесният тавански етаж няма необходимата височина и пряка осветеност за обособяване в него на жилищен обект или ателие. Това е основание да се приеме, че е налице правна невъзможност по смисъла на цитираната практика на ВКС за обособяване на реална част от тавана като самостоятелен обект на правото на собственост, поради което тази част не може да бъде годен обект правни сделки и на придобиване по давност. В същия смисъл се е произнесъл и въззивният съд. С решение № 26 от 23.02.2017 г. по гр.д. № 3024/2016 г. на ВКС, І г.о., е даден отговор на въпроса възможно ли е придобиване на избено помещение по давност от трето лице, което не притежава жилище в сградата в режим на етажна собственост и да извършва прехвърлителна сделка с идеални части от складови помещения. Прието е, че доколкото складовите обекти са принадлежност към жилищните обекти, като такива те съгласно разпоредбата на чл.98 ЗС следват главната вещ и по изключение могат да бъдат придобивани отделно от жилищните обекти в сграда в режим на етажна собственост чрез правни сделки или по давност единствено от лица, които притежават жилищни обекти в сградата. Жалбоподателят в настоящото производство се е разпоредил с правото си на собственост върху самостоятелния жилищен обект в сградата-етажна собственост през 2001 г. След този момент той няма качеството на етажен собственик. Таванският етаж не представлява самостоятелен обект на правото на собственост, той е принадлежност към жилищата на първия и на втория етаж и не може да се притежава отделно от тях от лице, което не притежава самостоятелен обект в сградата. Без значени5е е дали собствениците на жилището на втория етаж имат или нямат друго складово помещение. Това е приел и въззивния съд. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице и основанието по чл. 280, ал.2, изр. трето ГПК- очевидна неправилност. В практиката на ВКС се приема, че въззивното решение би било очевидно неправилно в случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът