Определение № 263 от 03.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 2799/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „БАНКА ДСК” АД, представлявано от юрк. Д., срещу определение от 18.10.2022. по ч.гр.д. № 2298/2022г. на САС, 9 състав, с което е потвърдено определение № 281 от 14.06.2022г. по т.д. № 188/2020г. на Окръжен съд – Благоевград. С потвърденото първоинстанционно определение е прогласено, че ОС – Благоевград не е международно компетентен да разгледа предявените от „Банка ДСК” АД против К. Д. Й., гражданин на Република Гърция, искове с правно основание чл.430 ТЗ и чл. 86 ЗЗД за заплащане на суми по договор за кредит за текущо потребление от 12.05.2015г.

Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Намира за неправилен извода на въззивния съд, че към процесния случай следва да се приложи защитната компетентност при потребителски договори, установена в чл.17, пар.1, б. „б” вр. с чл.18, пар.1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012г. Излага съображения, че от езиковото и систематичното тълкуване на чл.17, пар.1, следва, че б. „б” от Регламента се отнася само до договори за заем/кредит, които са предоставяне за финансиране на продажбата на конкретни стоки, т.е. към момента на сключване на договора за заем страната знае каква стока се цели да бъде закупена, като това разбиране следва и от Брюкселската конвенция относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела, предхождаща Регламент (ЕО) № 44/2001г., заменен от Регламент (ЕС) № 1215/2012г. Сочи, че процесният договор е за кредит за текущо потребление, който не е с конкретна цел и в никакъв случай не е с цел придобиване на стоки, с оглед на което не попада в обхвата на чл.17, пар.1 б. „б” от Регламента. Намира за неправилен и извода на въззивния съд, че длъжникът не е имал адрес на местопребиваване на територията на Република България към момента на образуване на делото, като твърди, че към посочения момент същият е имал обичайно местопребиваване в Република България. Изтъква, че длъжникът е бил съдружник и управител на „КАЛО 73” ООД, който факт е от особено значение за определяне на неговото местопребиваване. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният касационен жалбоподател прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280, ал.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Намира ли приложение разпоредбата на чл.17, пар.1, буква „б” от Регламент (ЕС) № 1215/2012г. при потребителски спор по договор за кредит за текущо потребление, чиято цел на договора не е покупка на стоки?

2. Какви са критериите за определяне на мястото на фактическо живеене на едно лице, респективно неговото местоживеене, и представлява ли такъв критерий наличието на обстоятелства от професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с дадено място или намерението му да създаде такива връзки?

3. Какви са критериите за определяне на трайния и продължителен характер на обичайното местопребиваване като вид териториална връзка, за да прерасне то в местоживеене?

Частният касационен жалбоподател поддържа, че формулираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Излага и твърдения за произнасяне на въззивния съд по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на СЕС /основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК/, обективирана в определение от 03.09.2020г. по дело С-98/20, тъй като съдът не се е мотивирал защо приема, че към датата на исковата молба ответникът няма местоживеене в България. Сочи, че в противоречие с посоченото определение въззивният съд не е съобразил, че релевантно е местоживеенето на потребителя към датата на предявяване на иска.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното определение, е приел, че местоживеенето на ответника по смисъла на Регламент (ЕС) № 1215/2012г. е в друга държава членка – Република Гърция. Посочил е, че в Раздел 4 на Регламента, както и в предходните раздели, е употребен терминът „местоживеене”, което според нормата на чл.62, пар.1 от него се определя от вътрешното право на сезирания съд. Приел е, че в случая ответникът има постоянен и настоящ адрес по смисъла на българския закон /ЗГР/ на територията на Република Гърция, [населено място], [улица], където му е връчен препис от исковата молба с разпореждането на съда за възможността да подаде отговор. Изтъкнал е, че според съдебната практика под местоживеене по смисъла на Регламента съобразно действащото вътрешно право на РБ се разбира мястото, където лицето фактически живее, без значение дали е извършена и административна регистрация. Посочил е, че към датата на сключване на договора за кредит ответникът е имал статут на продължително пребиваващ в РБ гражданин на ЕС, както и е имал регистриран адрес в РБ, но срокът на издаденото му удостоверение е изтекъл на 01.10.2015г. /преди подаване на исковата молба/ и не е подновяван, а при опит за връчване на препис на исковата молба на регистрирания адрес в РБ е установено, че ответникът не се намира реално на адреса, както и на другия посочен в исковата молба адрес.

Въззивният съд е приел още, че Раздел 4 на Регламента (чл.17-19) е регламентирана специална защитна компетентност при потребителски договори, като в частност чл.17, пар.1 предвижда, че по отношение на дела във връзка с договор, сключен с лице – потребител за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия, компетентността се определя от този раздел, без да се засягат чл.6 и чл.7, т.5, ако: а) се отнася до договор за продажба на стоки на изплащане чрез вноски; б) се отнася до договор за заем, изплатим на вноски, или за всяка друга форма на кредит, предоставен за финансиране на продажбата на стоки, или в) във всички останали случаи, договорът е сключен с лице, което извършва търговски или професионални дейности в държавата членка, където потребителят има местоживеене, или което с всички средства насочва тези дейности към тази държава членка или към няколко държави, включително тази държава членка, и договорът попада в обхвата на тези дейност. Приел е, че с б. „б” от чл.17 на Регламента са уредени две хипотези за определяне компетентността по този раздел: 1) при договор за заем, изплатим на вноски или 2) при всяка друга форма на кредит, предоставен за финансиране на продажбата на стоки. Съобразил е предмета на процесния договор за кредит и е достигнал до извод, че от една страна, ответникът се явява „потребител” по смисъла на легалната дефиниция по пар.13, т.1 ЗПП, а от друга страна, предметът на спора по делото касае договор за заем, изплатим на вноски. Заключил е, че е налице първата хипотеза по чл.17, пар.1, б. „б” от Регламента, а не втората, отнасяща се до кредит, предоставен за финансиране продажбата на стоки, както твърди жалбоподателят.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Първият формулиран от частния касационен жалбоподател въпрос е обсъждан от въззивния съд и отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, но по отношение на него не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ, както и в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се осъвремени или промени съществуващата. Тези предпоставки не са налице, тъй като разпоредбата на чл.17 пар.1 б. „б”, пр.1 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012 е ясна и не се нуждае от тълкуване и няма данни, че при прилагането ѝ се достига до противоречиви разрешения. Разпоредбата на чл.17, пар.1 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012 не изисква едновременното и кумулативно наличие на всяко едно от допълнителните условия по б. „а“, б. „б” и б. „в“, за да се определи договорът като потребителски, а е достатъчно наличието само на едно от тях, като чл.17, пар.1, б. „б” съдържа две хипотези: договорът е потребителски, когато се отнася до договор за заем, изплатим на вноски, или до всяка друга форма на кредит, предоставен за финансиране на продажбата на стоки. Двете хипотези, свързани със съюза „или“, трябва да се разглеждат като самостоятелни и независещи една от друга, а изискването кредитът да е предоставен за финансиране на продажбата на стоки е относимо само към втората категория договори - тези, които са различни от договора за заем, изплатим на вноски, но с оглед на съдържанието и последиците си могат да бъдат разглеждани и като форма на кредитиране на лицето за покупката на стоки /в този смисъл определение № 171 от 11.05.2021г. по ч.гр.д. № 678/2021г. на ВКС, IV г.о., определение № 60287 от 30.09.2021г. по ч.гр.д. № 3086/2021г. на ВКС, IV г.о., определение № 60366 от 22.10.2021г. по ч.гр.д. № 3772/2021г. на ВКС, III г.о. и др./.

Втори и трети въпроси са формулирани общо и теоретично, без да са съобразени с решаващите мотиви на въззивния съд. Въззивният съд е приел, че под местоживеене по смисъла на Регламент (ЕС) № 1215/2012г. съобразно действащото вътрешно право на РБ се разбира мястото, където лицето фактически живее, без значение дали е извършена и административна регистрация, като изводът му, че местоживеенето на ответника по смисъла на Регламента е в друга държава членка – Република Гърция, е формиран след обсъждане на конкретните факти по делото и липсата на доказателства ответникът фактически да живее в Република България. Поради това въпросите по начина, по който са формулирани, не се явяват обуславящи изхода на делото и не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, с оглед на което не могат да обосноват допускане на касационен контрол.

Във връзка с посочените допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК правен въпрос не е формулиран. Изложени са единствено съображения за липса на мотиви на въззивния съд в подкрепа на извода му, че към датата на исковата молба ответникът няма местоживеене в България, представляващи оплакване за неправилност, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на касационното производство. Поради това искането за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК е неоснователно.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение