Определение № 224 от 25.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 574/2021 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. И. А. и Ф. М. А. против решение № 260065 от 19.10.2020 г. по в.гр.д.№ 561/2020 г. на Окръжен съд-Пазарджик, с което е потвърдено решение № 114 от 19.06.2020 г. по гр.д.№ 1099/2018 г. на Велинградски районен съд. С последното са уважени обективно и субективно съединените искове, както следва:

• по чл. 108 ЗС, като е признато за установено по отношение на касаторите, че ищецът А. И. А. е собственик на основание покупко-продажба на дворно място с площ 480 кв.м., съставляващо ПИ № ... в кв. ...“ по плана на [населено място] от 1987 г., за който е отреден УПИ ... при описани съседи и касаторите са осъдени да предадат владението върху него;

• по чл. 109 ЗС, като касаторите са осъдени да преустановят неоснователните си действия, с които пречат на ищеца И. А. А. да упражнява в пълен обем правото си на собственост, като премахнат незаконно построените в описания имот на ищеца паянтова стопанска сграда, състояща се от обор и сеновал с площ 30,60 кв.м. и паянтова сграда – сеновал с площ 20 кв.м.;

• касаторите са осъдени на основание чл. 59 ЗЗД да платят на ищеца И. А. А. обезщетение за лишаване от ползване на собствения му описан имот в размер на 3486 лв. за периода 01.01.2013 г. – 16.08.2018 г.

В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, защото съдът е приел, че касаторът М. И. А. е участвал в предходно делбено дело като главна страна и против него е отхвърлен иска за делба. Счита, че е бил главна страна само по възражението по чл. 76 ЗН, което е уважено против него, като сделката е обявена за нищожна вместо за относително недействителна. Изразяват теза, че иска за делба не е прекъснал придобивната давност, на която се позовава и в настоящия процес, като счита, че е завладял имота от 1998 г., а давността можело да се прекъсне само с иск за собственост. В делбеното дело не можел да предяви възражение за придобивна давност, защото друг бил предмета на спора, по който е участвал той. Твърди се съществено процесуално нарушение, защото вещото лице, изготвило заключение по СТЕ за регулационния статут на имота не бил от списъка на вещите лица към Пазарджишки ОС, поради което решението следвало да се обезсили. Не била установена и границата между процесния имот и УПИ ... от кв. ..., поради което не било доказано, че сградите, предмет на иска по чл. 109 ЗС са в имота на ищеца.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и 3 и ал.2, пр.3, ГПК поради нарушение на чл. 7 ГПК, чл. 10 ГПК, чл. 76 ЗН. Противоречие със съдебната практика на ВКС се твърди по множество формулирани въпроси, които съдът ще разгледа по-долу.

Ответникът по касационната жалба И. А. А. оспорва твърденията в жалбата и допускането до касация предвид влязлото в сила решение, с което е отхвърлен иска за делба по отношение на касатора и задължителната съдебна практика, на която обжалваното решение не противоречи. Твърди неотносимост на част от въпросите.

Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:

Ищецът А. И. А. е придобил процесното дворно место от родителите си И. А. А. и Х. М. А. на основание покупко-продажба с н.а. № ... г. на нотариус Д.. На прехвърлителят И. А. е възложен този имот с постановление за възлагане от публична продан от 18.06.2012 г., влязло в сила и вписано на 03.08.2012 г. Публичната продан е извършена на основание решение за извършване на делба по гр.д.№ 563//2007 г. на РС-Велинград. Делбата по това дело е допусната с решение № 52 от 03.11.2010 г. по гр.д.№ 579//2009 г. на ОС-Пазарджик, влязло в сила на11.01.2011 г. между А. А. Д., М. А. М., С. А. М., И. А. М., М. А. М., Х. М. А. и Х. А. М.. С изричен диспозитив е отхвърлен иска за делба спрямо ответникът по настоящото дело М. И. А.. От мотивите на това решение е видно, че в производството по делбеното дело е направено възражение по чл. 76 ЗН по отношение на сделка, оформена с н.а. №... г., с която Х. А. М. дарява на ответника М. И. А. идеална част от процесното дворно място. Делбата е допусната между наследниците, а по отношение на преобретателя иска за делба е отхвърлен. Единственият регулационен план на селото е от 1987 г. Обжалвана е от ответника заповед за одобряване на изменение на този план от 2014 г., с която се е предвиждало регулационната граница да минава по имотната граница. СТЕ е установила, че по действащия регулационен план от 1987 г. има придаваеми места от имот пл. № ... към парцел ... кв.м. и за улица - 25 кв.м. Тези предвиждащия на регулационния план обаче не са приложени, т.е. регулационната граница не е трансформирана в имотна, а предвид пар.6 и пар.8 ЗУТ, тя следва да минава по имотната граница.

РС е приел, че с влизане в сила на решението по допускане на приключилата вече делба са отречени правата на ответника. Придобивната давност може да тече след влизане в сила на решението по извършване на делбата, но от тогава до предявяване на иска не е изтекъл изискуемият се 10 годишен срок за придобиване по давност. Добавено е и, че владението не е било спокойно предвид приложените прокурорски и полицейски преписки, от които е видно, че ищецът е правил опит да влезе в имота си, но това е водило до изключително изострени конфликтни ситуации между страните, довели до жалби от ищеца, намеса на полицията и постановления на прокуратурата.

Въззивният съд е формирал същите изводи и допълнително е посочил, че страните са обвързани от силата на пресъдено нещо на решението по допускане на делбата, постановено против ответника по настоящото дело, а ищеца е правоприемник на съделителите. Във втората фаза ответникът е участвал чрез прехвърлителя си, явяващ се негов субституент. За неоснователен е преценен доводът, че не е прекъсната придобивната давност с делбеното дело. Съдът е приел, че давността на ответника по настоящото дело е прекъсната на основание чл. 116,б.“б“ ЗЗД преди да са изтекли 10 години от сделката от 1998 г. с предявяване на иска за делба през 2007 г., а докато е било висящо делбеното дело давност не е текла на основание чл. 115 б. „ж“ ЗЗД. Приел е, че съгласно чл. 117 ЗЗД след влизане в сила на решението по извършване на делбата през 2012 г. е започнала да тече нова давност, но до предявяване на ревандикационния иск по настоящото дело през 2018 г. давността не е изтекла. Затова е уважен иска по чл. 108 ЗС. Поради това, че е доказано, че ответниците са изградили стопански постройки в имот пл. № 8, собственост на ищеца е уважен иска по чл.109 ЗС, а поради това, че ответниците ги ползват заедно с имота, който косят и прибират сеното, е уважен и иска по чл. 59 ЗЗД.

Първият въпрос е дали при направено възражение по чл.76 ЗН ответникът по него има качеството на главна страна по иска за делба или по възражението по чл. 76 ЗН. Този въпрос касае възражението по чл. 76 ЗН, направено по приключилото дело за делба, а не настоящото производство, към което е неотносим. Отговорът на този въпрос зависи от това дали е предявен иск за делба на наследство или иск за делба на съсобственост и какви са били становищата на съделителите, които в делбата имат двойно качество, т.е. дали ищеца иска да се дели с наследниците или с преобретателя и дали е оспорено от някой от наследниците разпореждане в полза на трето лице. В случая по приключилото дело възражението по чл. 76 ЗН е обсъдено само в мотивите, а те не се ползват със сила на пресъдено нещо – ТР № 1/04.01.2001 г. т.18. С диспозитива на решението е отхвърлен иска за делба по отношение на ответника по настоящото дело М. И. А. и както е приел възззивния съд в съответствие с чл. 298 ГПК, този диспозитив е задължителен за съда и за страните и правоприемниците им. Той установява със сила на пресъдено нещо, че М. И. А. не е съсобственик в процесния имот. Този въпрос не може да бъде пререшаван – чл. 299 ГПК Затова този въпрос е неотносим към изхода по настоящото дело. Обстоятелството, че съдът по делбеното дело не се е произнесъл с отделен диспозитив по чл. 76 ЗН не може да се обсъжда в настоящото производство. Въззиввното решение, което сега е обжалвано няма за предмет претенция по 76 ЗН и за настоящото производство този довод е без значение, а решение № 35 от 24.02.2015 г. по гр.д.№ 5675/2014 г. решение № 160/30.03.2011 г. по гр.д.№ 333/2010 г. на І гр.о. на ВКС и решение № 21/15.05.2013 г. по гр.д.№ 471/2012 г. на ІІ гр.о. са неприложими. Неприложима е и останалата цитирана в изложението съдебна практика, отнасяща се до предмета на претенцията по чл. 76 ЗН и това, че се разглежда в първата фаза на делбата.

Следващият въпрос е: спрямо кой се разпростира силата на пресъдено нещо на решението по допускане на делбата, с което се установява съсобственост - спрямо прехвърлителя и преобретателя по сделката или само спрямо прехвърлителя, но не и спрямо преобретателя по сделката. В мотивите към т.1 от ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВС е изяснено, че при уважаване на възражение по чл.76 ЗН по отношение на наследниците прехвърлителният ефект на сделката не се зачита и имота се връща в наследството, а в отношенията между страните сделката е действителна, но не прехвърля вещни права освен ако имота не се падне в дял на прехвърлителя. В случая възражението по чл. 76 е прието за основателно макар съдът да не се е произнесъл в диспозитив по него. Съобразно посочените разясненият в тълкувателният акт е прието, че имота се е върнал в наследствената маса и по отношение на него допусната делба между наследниците и е отхвърлен иска за делба по отношение на преобредателя. Така със сила на пресъдено нещо е прието, че той не е съсобственик на делбения имот. Неподеляем, имота е изнесен на публична продан, т.е. не се е сбъднало и условието имота да се падне в дял на прехвърлителя, поради което към настоящия момент ответникът не се легитимира нито като съсобственик нито като собственик на процесния имот. Въззивният съд е дал разрешение на втория въпрос, което съответства на разясненията в мотивите към т.1 от цитираното ТР № 1/2004 г. на ОСГК, поради което по него не се допуска касационно обжалване.

Поставен е въпроса дали се прекъсва придобивната давност и конкретно владението на преобретателя при предявен иск за делба от наследниците. Положителен отговор на този въпрос дава Решение № 80 от 11.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7444/2014 г., II г. о. и Решение № 30 от 1.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 600/2019 г., II г. о ., Отговорът на въззвиния съд съответства на това решение. Въззивното решение не противоречи на Решение № 401 от 12.01.2012 г. по гр.д.№ 895/2010 г. на ВКС, І гр.о., което изобщо не касае иско за делба по предходното и по делото, по което е постановено. В това решение, ВКС не е отговарял на въпроса дали предявяването на иск за делба прекъсва давността, а изброяването на искове, които прекъсват придобивната давност не е изчерпателно. Поради това цитираното от касаторите решение е неотносимо.

Следващата група въпроси касаят това, че по делбеното дело съдът не се е произнесъл с отделен диспозитив по възражението по чл. 76 ЗН. Тези въпроси не са от значение по настоящото дело, както вече се посочи по-горе, тъй като съдът е отхвърлил иска за делба по отношение на ответника по настоящото дело и това решение е задължително за него.. То го обвързва както и ищеца, който е правоприемник след публична продан, а тя е деривативен способ за придобиване на недвижим имот. Силата на пресъдено нещо се разпростира както между страните по делбеното дело така и по отношение на правоприемниците им – чл. 298, ал.2 ГПК. С такава сила се ползват и неправилните и недопустимите влезли в сила решения, а и подлежащите на поправка на очевидна фактическа грешка и на допълване решения по отношение на постановените диспозитиви и съдът по следващ спор между страните не може да пререшава разрешения със сила на пресъдено нещо спор. В случая със задължителна за съда и за страните сила на пресъдено нещо е разрешен въпроса дали е налице съсобственост между страните по делбеното дело и по отношение на касатора, делбения съд е приел, че не е съсобственик, като е отхвърлил иска за делба по отношение на него. Затова не кореспондира на диспозитива на решението по допускане на делбата твърдението, че касатора не е бил главна страна по делбеното дело и формираните във връзка с това твърдение въпроси относно това дали го обвързва това решение. Независимо, че не е постановен диспозитив по чл. 76 ЗН, тъй като е отхвърлен иска за делба, касаторът сега не може да претендира, че е съсобственик или собственик, включително и на основание придобивна давност, текла в хода на делбеното дело предвид нормата на чл. 117 ЗЗД.

Неотносими към спора са въпросите дали възражението по чл. 76 ЗН прекъсва давността, защото давността е прекъсната и изтеклата е заличена с отхвърляне на иска за делба по отношение на касатора. Дори да не е направил възражение за придобивна давност в делбеното дело, тъй като в него е бил длъжен да изчерпа всичките си възражения, с влизане в сила на решенията по делбеното дело са преклудирани и непредявените възражения за придобивна давност. Представеното определение № 379/16.06.2015 г. по гр.д.№ 1239/2015 г. на ВКС, І гр.о. е постановено в производство по чл. 288 ГПК и не представлява правораздавателен акт, т.е. не е съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Цитираната в него съдебна практика е неотносима в случая, тъй като се обсъждат хипотези, когато преобретателя по разпореждането не е участвал или произнасянето по чл. 76 ЗН е по отношение на него и прехвърлителя, но не е отхвърлен иска за делба по отношение на преобретателя, какъвто е настоящия случай. Затова и по тази група въпроси не се допуска касационно обжалване.

В изложението не са формулирани въпроси и не е обосновано основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, а само е възпроизведена т.3 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което на това основание не се допуска касация.

Твърди се очевидна неправилност поради нарушение на чл. 7 и чл. 10 ГПК. Настоящата инстанция не констатира нарушения на съда във връзка със задълженията на съда да извършва необходимите процесуални действия за движението и приключване на делото. ГПК изисква вещото лице да е специалист в областта, в която са необходими специални знания без оглед на това дали вещото лице е включено в списъка към съответния съд. Ако в този списък няма специалист в съответната област не следва, че делото ще остане неизяснено само поради това. Не се констатира и нарушение на изискването съдът да съдеяства на страните за изясняване на фактите по делото. Касаторите не сочат какви факти са останали неизяснени. По делото има доклад и указания за доказателствената тежест.

Касаторите не сочат в какво се изразява нарушението на чл. 10 ГПК, а и съдът не констатира подобно нарушение. Така твърдението за очевидна неправилност, като основание за допускане до касация е недоказано, поради което е на това основание не се допуска касационно обжалване.

Или в обобщение, касационно обжалване не се допуска на нито едно от предявените основания. Като последица от това и на основание чл. 78, ал.3 ГПК на ответниците по касация следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски за касационна инстанция, доказани с договора за правна помощ в размер на 700 лв., за които е посочено, че са изплатени в брой.

Водим от изложеното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение