Определение № 530 от 20.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 1966/2025 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Прес енд фреш“ООД против решение №180/31.03.2025г. по в.т.д.№933/24г. на Апелативен съд София, с което е обезсилено решение №1216/10.09.2024г. по т.д.№262/23г. по описа на Софийски градски съд, с което „Дженерали застраховане“АД е осъдено да заплати на съищеца „Мото пфое“ЕООД по иск с правно основание чл.405 КЗ сумата 25 500 лв., представляваща частично предявено застрахователно обезщетение /от 56 700 лв./ по договор за имуществена застраховка, ведно с лихва и разноски, като производството по иска е прекратено. Искането за отмяна на решението на апелативния съд и за уважаване на иска, евентуално – за връщане на делото на друг състав на въззивния съд, е обосновано с наведени в касационната жалба оплаквания за неправилност по смисъла на чл.281 т.3 ГПК - поради допуснати нарушения на процесуалния и материалния закони и необоснованост. Касаторът поддържа,че въззивният съд неправилно е приел, че дружеството няма правен интерес от воденето на иска за обезщетение и че иск по чл.134 ЗЗД не е бил предявен, тъй като не са били изложени в исковата молба конкретни твърдения, обосноваващи качеството на лизингополучателя на кредитор на лизингодателя. Твърди,че качеството му на такъв произтича от договорното му право му да ползва увредената вещ, а пасивността на лизингодателя да търси застрахователно обезщетение накърнява това негово право. Позовава се на допуснато от въззивния съд процесуално нарушение по докладването на делото във връзка с определената правна квалификация на иска, както и,че не се е произнесъл по всички доводи на страната. Излага съображения по основателността на предявения от него иск. Претендира разноски за всички инстанции. В писменото изложение към касационната жалба по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 в искането си за допускане на касационното обжалване на въззивното решение до разглеждане по същество. Поддържа,че решаващият състав на САС се е произнесъл по въпросите 1. Има ли лизингополучателят, който носи имуществен риск по договора, правен интерес да упражни по реда на чл.134 ЗЗД правата на лизингодателя срещу застрахователя, когато лизингодателят бездейства? / в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК/; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обезсили решението и да прекрати делото, когато докладът е непълен или следва сам да отстрани порока и да реши спора по същество? /противоречие с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС/ и 3. Нарушава ли чл.269 ГПК въззивният съд, когато не обсъди всички наведени оплаквания и доказателства? /противоречие с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решенията по т.д.№2461/19г. на ІІ т.о. на ВКС, гр.д.№2779/18г. на ІV г.о. на ВКС, т.д.№3480/14г. на ІІ т.о. на ВКС и т.д.№819/20г. на ІІ т.о. на ВКС/. Ответникът по касационната жалба „Дженерали застраховане“АД, в депозиран чрез процесуалния му представител в законоустановения срок писмен отговор, застава на становище за необоснованост на сочените от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. По същество счита направените от въззивния съд изводи за правилни и законосъобразни, поради което моли решението да не се допуска до касационен контрол, евентуално – да бъде потвърдено. Претендира юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство. Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, съставът на Софийски апелативен съд е констатирал,че с определението си по чл.374 ГПК първоинстанционният състав е изготвил проект на доклад, определил е правната квалификация на иска по чл.405 КЗ и е разпределил доказателствената тежест между страните, като едновременно с това е дал указания на ищеца да уточни исковата си молба /доколкото с нея е претендирал в качеството си на лизингополучател застрахователно обезщетение за увредената при ПТП лизингова вещ - лек автомобил, застрахован при ответника, което да бъде присъдено в полза на лизингодателя „Мото пфое“ЕООД/, като представи и доказателства в подкрепа на твърдението си, че е легитимиран да предяви иск от свое име за застрахователно обезщетение и да коригира петитума на исковата молба,като посочи в чия полза иска да бъде платено обезщетението, а ако твърди, че предявява чужди права пред съд - да посочи въз основа на какви обстоятелства и да представи доказателства за това; след дадена му в проведеното открито съдебно заседание повторна възможност, ищецът се е позовал на разпоредбата на чл.134 ЗЗД, сочейки, че лизингодателят, който е титуляр на имущественото право на обезщетение, бездейства, като не упражнява своите права по договора за застраховка след настъпилия застрахователен риск, с което заплашва удовлетворяването му, както и на клаузата на т.22.2 от лизинговия договор, съгласно която лизингополучателят носи риска и пълна имуществена отговорност пред лизингодателя при погинало имущество в размер на застрахователната стойност на лизинговия автомобил; тъй като е предявил чуждо право, е поискал съдът да конституира като съищец и лицето, чието право е предявено, т.е. „Мото пфое“ ЕООД, което искане е уважено с определение на съда; в проведеното впоследствие открито съдебно заседание, съдът отново е докладвал делото съобразно проекта за доклад, съобщен на страните, приемайки, че предявеният иск е с правно основание чл.405 КЗ; с постановеното решение е осъдил ответното застрахователно дружество по предявен от „Прес енд фреш“ООД иск с правно основание чл.405 ал.1 КЗ да заплати на съищеца „Мото пфое“ ЕООД сумата 25 500 лв. Въз основа на тези данни по делото въззивната инстанция е направила извод,че обжалваното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по недопустим иск. Развила е съображения, основани на разпоредбата на чл.26 ал.2 ГПК,че освен в предвидените от закона случаи, никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд; че такова изключение се съдържа в нормата на чл.134 ал.1 ЗЗД, съгласно която кредиторът може да упражни имуществените права на длъжника, когато неговото бездействие заплашва удовлетворението му. Посочил е,че в практиката си ВКС приема, че е налице правен интерес и процесуална легитимация за лизингополучател да предяви при условията на чл.134 ЗЗД правото на лизингодателя да получи застрахователно обезщетение при настъпил риск ,но само когато същият твърди в исковата молба, че притежава качество на кредитор на лизингодателя. Отнасяйки това разрешение към разглеждания случай, съдът е констатирал,че нито в исковата молба, нито след дадената му възможност за уточняване на легитимацията, ищецът е изложил фактически обстоятелства,с които да обоснове качество на кредитор на лизингодателя си – не е въвел твърдения, че има ликвидно и изискуемо вземане срещу него на каквото и да е основание. Посочил е,че не само че ищецът не е посочил наличие на висящи задължения на лизингодателя към него, които да го определят като негов кредитор, но и от договора за оперативен лизинг, на който той се е позовал, е видно,че същият е длъжник с ликвидни и изискуеми задължения към лизингодателя, който се явява именно негов кредитор. Тъй като липсват данни, въз основа на които да се приеме,че ищецът е изменил в съответствие с процесуалните правила предявения иск, така че да може да бъде квалифициран като такъв по чл.134 ал.1 ЗЗД вр. чл.405 КЗ /доколкото изявлението, че предявява иска на това основание, без да сочи конкретни фактически обстоятелства, обосноваващи качеството му на кредитор на лизингодателя и обосноваващи посочената правна квалификация и заявен петитум, не означава изменение на иска/, съставът на апелативния съд е заключил, че изложените в първоначалната искова молба факти не са променени; че предявеният иск е с правна квалификация чл.405 КЗ; че така е докладван от съда, който се е произнесъл с диспозитива по предявеното от ищеца искане за осъждане на ответника да заплати на страната по застрахователния договор /лизингодателя и собственик на погиналия застрахован автомобил „Мото пфое“ ЕООД/ застрахователно обезщетение. Тъй като така предявената от ищеца пред съда искова претенция е в защита на чужди имуществени права, а такъв иск, според императивната разпоредба на чл.26 ал.2 ГПК е недопустим, въззивният състав е направил извода си, че, като се е произнесла по недопустим иск, първата инстанцият е постановила недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено, а производството по недопустимия иск - прекратено. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира,че не са обосновани предпоставки за допускане на касационен контрол на така постановеното въззивно решение. Според задължителните указания, дадени с ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, по прилагане разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, до разглеждане по същество от ВКС се допускат въззивни съдебни решения, при посочени и формулирани конкретно от касатора правни въпроси, намерили разрешение в обжалвания въззивен съдебен акт по обуславящ крайния изход начин и при обосновано от него наличие на някоя от допълнителните предпоставки за селектиране на жалбата му, посочени в т.т.1-3 на същия член и алинея. От значение за осъществяването на достъпа до касация е, че въпросите следва да са свързани с конкретно оплакване в касационната жалба и да са от правен, а не от фактически характер, което означава непосредствено да са мотивирали крайния извод на въззивния съд, но разрешението им, което касационната инстанция дължи да даде с отговора си, да има общоважимо и общоприложимо към други случаи значение. Самостоятелно основание за допускане се съдържа и в ал.2 на същия член в три хипотези - когато съществува вероятност решението да е невалидно, недопустимо или очевидно неправилно. Обжалваното от „Прес енд фреш“ООД въззивно решение е валидно и допустимо. Нито един от поставените в изложението три въпроса не обосновава приложимост на общата предпоставка за допускане на касационен контрол. Първият от тях не кореспондира с решаващия извод на съда,че за да се признае на ищеца правото да води от свое име дело пред съд в защита на чужди права, той следва да твърди ,че притежава качество на кредитор с вземане от носителя на субективното право.Твърдението,че лизингополучателят носи имуществен риск по договора за оперативен лизинг /какъвто е сключен в случая/, не обосновава твърдение за наличие на такова качество, а се свързва с житейски интерес от предотвратяване възникването на допълнително задължение на лизингополучателя към лизингодателя – собственик на погиналото имущество – да му заплати застрахователната му стойност. Въпросът освен това не държи сметка на разграничението между оперативен и финансов лизинг, съдържанието на които се различава от гледна точка на предмета и задълженията на страните по тях. С въпроса не е обоснован и допълнителен критерий, сочен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, която само е цитирана бланкетно, без да се излагат доводи за необходимост от тълкуване от касационната инстанция на конкретна правна норма по причините и с целите, посочени в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Същевременно налице е известна на настоящия състав практика на касационната инстанция, според която конкретен правен интерес от воденето на иск по чл.134 ЗЗД и надлежна процесуална легитимация да търси плащане на застрахователно обезщетение в полза на лизингодателя има само лизингополучателят по договор за финансов лизинг /но не и този по оперативния лизинг/, с оглед качеството му на кредитор за част от застрахователното обезщетение, дължимо му съгласно разпоредбата на чл.384 ал.3 изр.2 КЗ /в т.см. реш. По т.д.№907/2015г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№3012/2017г. на ІІ т.о. на ВКС, гр.д.№3487/23г. на ІІІ г.о. на ВКС и др./. Останалите два въпроса, макар и принципно осъществяващи общата предпоставка за допускане по чл.280 ал.1 ГПК,предвид процесуалния им характер, не са обуславящи крайния изход на делото в разглеждания случай. Не може да се приеме,че се касае за непълнота на доклада на първата инстанция, която да е констатирана от въззивния съд и да е оставена без последствия. Напротив, съставът на САС изрично е констатирал,че докладът е изготвен в съответствие със заявените в исковата молба твърдения и петитум, по които и се е произнесъл съдът с диспозитива на решението си, но вместо да се произнесе, е следвало да прекрати производството по така предявения недопустим иск. Въззивната инстанция не е имала задължение по чл.269 изр.2 ГПК да се произнася по всички оплаквания и доказателства, свързани с разглеждането на спора по същество, доколкото преценката й в случая е била ограничена до обсъждане и излагане на съображения по недопустимостта на предявения иск /което е била длъжна да направи и служебно и е направила/. Изложеното налага да бъде постановен отказ за допускането на въззивното решение до касационен контрол. С оглед този изход на делото пред настоящата инстанция в полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени разноски за платено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 евро. Така мотивиран, Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение