Определение № 954 от 03.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4468/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 905 от 20.06.2022 г., постановено по възз. гр. д. № 806/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, е: 1/ отменено решение № 265997 от 06.10.2021 г. по гр. д. № 3096/2019 г. по описа на Софийски градски съд в частта, в която искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетяване на неимуществени вреди, предявен от Г. И. Г. против Прокуратурата на Република България е уважен за сумата от 28 000 лева, представляваща разликата между 12 000 лева и 40 000 лева, заедно с мораторната лихва за забава от 13.03.2018 г. до окончателното издължаване и вместо него е отхвърлена исковата претенция, предявена от Г. И. Г. против Прокуратурата на Република България за заплащане на сумата от 28 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на незаконно повдигнато и поддържано обвинение, за което е оправдан окончателно с решение № 349 от 13.03.2018 г. по внохд № 3588/2017 г. по описа на СГС, ведно със законната лихва върху горната главница, считано от 13.03.2018 г. до окончателното издължаване; 2/ потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Г. И. Г. сумата от 12 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на посочено по-горе обвинение, както и в частта, с която исковата претенция за неимуществени вреди е отхвърлена за разликата над 40 000 лева до пълния предявен размер от 50 000 лева. Срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 265997 от 06.10.2021 г. по гр. д. № 3096/2019 г. по описа на Софийски градски съд, в неговата осъдителна част, е подадена касационна жалба с вх. № 15379/11.07.22 г. от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Бр. С. от Апелативна прокуратура – София. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и намаляване на размера на присъденото обезщетение в съответствие с действително претърпените от ищеца неимуществени вреди. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Следва ли определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, да се извърши от съда след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД?“ – сочи се противоречие с т. II от ППВС №4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР №3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и т. 19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; 2/ „Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД? – твърди се, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, във връзка с чл. 52 ЗЗД, постановена по реда на чл. 290 ГПК – решение № 81 от 03.08.2020 г. по гр. д. № 2895/2019 г. на III г.о., решение № 38 от 27.02.2020 г. по гр. д. № 2720/2019 г. на IV г.о. и решение № 135 от 28.10.2020 г. по гр. д. № 4581/2019 г. на III г.о. Ответникът по жалбата Г. И. Г., в писмен отговор, подаден чрез адв. В. П., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище и за неоснователност на жалбата. Срещу въззивното решение в частта, с която е отменено решение № 265997 от 06.10.2021 г. по гр. д. № 3096/2019 г. по описа на Софийски градски съд и исковата претенция за неимуществени вреди е отхвърлена за сумата от 28 000 лева, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение и искът е отхвърлен за горницата над уважения до предявения размер е подадена касационна жалба с вх. № 18215/23.08.2022 г. от Г. И. Г., чрез адв. В. П.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваните части и постановяване на ново, с което исковата претенция да бъде уважена до пълния предявен размер. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните правни въпроси: 1/ „При определяне на размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди, следва ли съдът да извърши задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа за справедливост и какъв е общественият критерий за справедливост при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно повдигнатото обвинение?“; 2/ „Длъжен ли е съдът, при прилагане на чл. 52 ЗЗД, да определи завишено парично обезщетение за неимуществени вреди на пострадалия от неоснователно повдигнатото му обвинение за извършено тежко престъпление от общ характер по наказателно дело, впоследствие оправдан от съда по него, свързано с продължителността на периода, в който е бил обвинен в извършване на престъплението и негативното отражение на повдигнатото обвинение на физическото здраве и психиката му?“; 3/ „Длъжен ли е съдът, при прилагане на чл. 52 ЗЗД, да определи завишено парично обезщетение за неимуществени вреди на пострадалия от неоснователното наказателно преследване за престъпление, което макар и не пряко е било свързано с упражняване на предишната му професия /държавен служител, на офицерска длъжност в органите на МВР, участващ в борбата срещу криминалната престъпност/, контактите и социалния му живот и на положението му в обществото?“. Твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. II от ППВС №4/23.12.1968 г., т. 11 от ТР №3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 60 от 13.04.2018 г. по гр. д. № 2511/2017 г. на III г.о., решение № 26 от 11.02.2019 г. по гр. д. № 1467/2018 г. на IV г.о., решение № 40 от 13.05.2020 г. по гр. д. № 2683/2019 г. на III г.о., решение № 389 от 04.08.2014 г. по гр. д. № 40/2013 г. на IV г.о. и решение № 344 от 24.11.2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г. на IV г.о. Ответната страна Прокуратурата на Република България не взема становище по касационната жалба. Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Въззивният съд е приел като безспорно между страните, че за първи път ищецът е привлечен като обвиняем с Постановление от 12.02.2011 г., по ДП № 395/2011 г. по описа на 02 РУ-Полиция-СДВР, пр. пр. № 3981/2011 г. на СРП, като му е било повдигнато обвинение за престъпление по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК. Безспорно било и обстоятелството, че е бил задържан за срок от 24 часа, както и, че с Постановление от 15.04.2011 г. Г. отново е бил привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК. По внесения обвинителен акт в съда било образувано н.о.х.д. № 10353/2011 г. на СРС, НО, 115 с-в. С присъда от 01.04.2013 г. ищецът е бил осъден за престъпление по чл. 213а, ал. 2, т. 2, т. 3 и т. 4 НК, вр. чл. 213, ал. 1 НК, като му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, изпълнението на което е било отложено за срок от пет години и глоба 3 500 лв. Ищецът, заедно с друго лице – М. М., са осъдени да заплатят солидарно на пострадалия сумата 2 000 обезщетение за причинени вреди, заедно със законната лихва, считано от 11.02.2011 г. и разноски. След потвърждаване на първоинстанционната присъда, с решение на ВКС въззивното решение било отменено и делото върнато за ново разглеждане на СГС от друг съдебен състав. При новото разглеждане на делото било образувано НОХД № 1331/2015 г. на СРС, НО, 122 с-в, по което с присъда от 20.04.2016 г. ищецът е бил оправдан по повдигнатото му обвинение. След протест от СРП било образувано въззивно дело пред СГС, което след проведени четири съдебни заседания, на 22.02.2018 г., било обявено за решаване и по което с решение № 349 от 13.03.2018 г. присъдата била потвърдена и на същата дата е влязла в сила. Въззивният състав е установил като безспорно в процесния случай, че ищецът е бил оправдан по повдигнатото му обвинение от ПРБ, като незаконността на обвинението, от гледна точка на приложимия ЗОДОВ, винаги се разглежда от гледна точка на крайния резултат – обявяване за невиновен на подсъдимия с влязла в сила присъда на наказателния съд, а това в случая е факт. При тези данни е намерил, че на Г. се следват съответните обезщетения за вреди, а ПРБ е процесуално легитимираното лице, което следва да му ги заплати. Съдът е кредитирал свидетелските показния и заключенията на вещите лица, приети в първата инстанция. От показанията на свидетелят Ц., въззивният съд е установил, че същият знае за делото от ищеца, както и че съпругата му е го е напуснала, той се променил много станал нервен, държал се неадекватно, оплаквал се от високо кръвно и аритмия, не гледал хората в очите. Споделял му, че страда от безсъние. Оплаквал се от психични проблеми, даже търсел помощ и лекар. От показанията на другия свидетел – П., е счел за установено, че ищецът го е молил за помощ – да го заведе на кардиолог, тъй като имал проблеми със сърцето и аритмия, както и психическо разстройство. Свидетелят го завел в ИСУЛ, в кардиологията, после посетил и психиатър. Ищецът имал аритмия, главоболие, изпадал в нервни кризи, понякога ставал раздразнителен, бил неадекватен, имал психически проблеми, не можел да спи нощно време. Около две, три години не бил добре психически и физически. Жена му го напуснала по време на наказателното производство. От приетата съдебно-медицинска експертиза е констатирано, че след извършения личен преглед на ищеца, експертът е установил, че обективното му състояние към 30.01.2020 г. е следното: добро общо състояние, ориентиран за място и време. По назначената и приета съдебно-психиатрична експертиза вещото лице е дало заключение, че в резултат на психотравменото преживяване, свързано със задържането в ареста и неоснователно повдигнатото му обвинение, Г. е развил остра стресова реакция, преминала в протрахирана адаптационна реакция с преобладаващо нарушение на други емоции и елементи на посттравматично стресово разстройство. По анамнестични данни то е продължило в клинично изразена форма до 2018 г., когато е бил оправдан от съда. В резултат на тази ситуация е настъпила промяна в характера на ищеца и в неговото поведение, както и в отношенията със съпругата му. Констатирано е, че понастоящем не се установяват обективни белези на актуално психично разстройство, но при засягане на темата става напрегнат, тревожен, неспокоен, раздразнителен, стеничен, дисфоричен, повишава тон. В съдебно заседание вещото лице заявява, че по – тежкото разстройство е посттравматичното стресово такова, докато адаптационната реакция е била пряко свързана с воденото срещу него наказателно дело и за това е продължила толкова дълго време. При тези данни въззивният съд е намерил, че за да се направи преценка за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, правнорелевантните фактори, които следва да отчете са следните: а) общият (съвкупен) период на наказателното преследване спрямо ищеца, който е бил седем години, един месец и един ден - от 12.02.2011 г. до 13.03.2018 г., което е значителен период от време; б) вземането на най-леката мярка за неотклонение спрямо него – „подписка“; в) липсата на данни за публично разгласяване на случая; г) тежестта на повдигнатото обвинение – то е за престъпление, което се явява „тежко“ по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; д) данните от обсъдените по-горе заключения на вещи лица и гласни доказателства относно отражението на наказателното производство върху здравето и психиката на ищеца и т. н. Въззивният съд е приел за напълно несъстоятелни исканията на ПРБ за цялостно отхвърляне на искането за обезщетяване на неимуществени вреди, но и твърденията на Г. във въззивната му жалба за подценяване на страданията му са приети за преувеличени. При преценката по реда на чл. 52 ЗЗД, въззивната инстанция е намерила, че обезщетението за търпените болки и страдания е прекомерно. Действително, периодът от малко повече от седем години, не можел да се характеризира като разумен от гледна точка на общоприетите представи за продължителност на едно наказателно дело, но следвало да се има предвид, че процесното междувремие на безрезултатната дейност на ПРБ е било между 2011 – 2018 г., когато размерите на присъжданите обезщетения за неимуществени вреди по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ са били като цяло по-ниски. Съдът е отчел и това, че свободното движение на Г. не е било ограничавано, поради прилагането на най-леката МН „подписка“. Действително показанията на разпитаните свидетели и заключенията на вещите лица сочели, че наказателното преследване се е отразило негативно на ищеца, но не до степен, за да бъде обезщетяван със сумата от 40 000 лв., която се явява прекомерна според въззивния съд и би имала обогатяващ, а не обезщетяващ ефект. Съобразил е още, че приетата СПЕ сочи, че психическото равновесие на ищеца е възстановено след 2018 г., когато е бил оправдан, а кардиологичните проблеми на ищеца са документирани още от 2000 г. /както е отбелязано и от първостепенния съд в мотивите на обжалваното решение/, при което, те не били следствие от процесното НОХД, а евентуално – в резултат от делото са се обострили съответните страдания, но те са били контролирани с прегледи при лекари и прием на подходящи медикаменти. При тези съображения въззивната инстанция е намерила, че сумата от 12 000 лева е в състояние да репарира болките и страданията на ищеца от действията на ПРБ, т. е. с 28 000 лева по-малко от прецененото от СГС. По изложените мотиви въззивният съд е преценил жалбата на ПРБ за частично основателна, а тази на ищеца за неоснователна. Намерил е, че първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, в която е уважен искът за неимуществени вреди в размер на 28 000 лева ведно с мораторната лихва от 13.03.2018 г. до окончателното изплащане и в тази част претенцията да се отхвърли като неоснователна. В останалите обжалвани части е намерил решението за правилно. По касационната жалба на Прокуратурата на Република България и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: Поставеният в изложението първи въпрос, обобщен от съда, „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД”. Този въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., в които касационният съд сочи съответно, че „отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и ,че „в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г. Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга - кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва – налице ли са елементите от фактическия състав за ангажиране отговорността му по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, налице ли е причинно-следствена връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол. Не е налице и противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т. 19 от ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т. 19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. В случая въззивното решение е мотивирано като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата, формирал е свои фактически и правни изводи по спора и поради това не е налице правно разрешение, което да е в противоречие със задължителната съдебна практика. Не е налице противоречие и с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Предвид изложеното, не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. По касационната жалба на Г. И. Г. и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: Формулираните от касатора въпроси на практика се припокриват по смисъл и съдържание. Чрез поставянето им жалбоподаелят се домогва да докаже, че въззивният съд не е съобразил всички обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия за справедливост, поради което е присъдил занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да са единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, не е налице противоречие в практиката, доколкото размерът на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. В процесния случай въззивното решение е в пълно съответствие с възприетите постановки в трайната съдебна практика /в това число и цитираните от касатора съдебни решения/, съгласно която е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, притеснение и несигурност, но когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, или други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба и да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца. Това е така, тъй като размерът на обезщетението не следва да се превръща в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. В мотивите на въззивното решение е изложен обоснован отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване в делото, необходимите фактически и правни съображения, също са изложени коректно и пълно. За да достигне до извода за завишеност на присъдения от първоинстанционния съд размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение, въззивният съд в мотивите си е посочил както кои са конкретно установените претърпени вреди, които обосновават определения от него размер на обезщетението, така и значението им за този размер. Отчетени са всички релевантни според съда обстоятелства, установени по делото, и е обоснован извод, че наличието им е обективно основание за по-нисък размер от първоначално определения такъв от първостепенния съд. В тази насока въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Нарушение в тази насока не се констатира, доколкото определеният размер на обезщетението съответства на създадения в съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. Съобразно горните изводи, не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставените въпроси. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на формулираните въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се има предвид посоченото по-горе, че основанието по чл. 280, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е изложил такива съображения, а само формално се е позовал на законовия текст, поради което и не може да се обоснове извод, че поддържаното основание е налице. Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка и по касационната жалба на Г. И. Г.. Предвид изхода всяка от страните следва да понесе разноските така, както ги е сторила в настоящото производство. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,