Определение № 50103 от 01.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 2622/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Добруджански хляб” АД, представлявано от адв. Д. Д., срещу решение № 97 от 07.09.2021г. по в.т.д. № 151/2021г. на Варненски апелативен съд, 3 състав, с което, след отмяна на решение № 260044 от 21.12.2021г. по т.д. № 234/2018г. на Добрички окръжен съд, е отхвърлен предявеният от касатора против „Ромпетрол България” ЕАД иск за сумата 37 744,05 лева – стойност на неоснователно обогатяване, представляваща сумата, която е била дължима като търговска отстъпка, но не е била начислена, вследствие на което ответникът се е обогатил неоснователно с нея, за сделки по следните фактури: 001784 от 31.10.2016г., 1002976 от 30.11.2016г., 1004710 от 31.10.2017г., 0005550 от 28.02.2017г., 006456 от 31.03.2017г., 1007457 от 30.04.2017г., 1008453 от 31.05.2017г. и 1009504 от 30.06.2017г., и касаторът е осъден да заплати на „Ромпетрол България” ЕАД сумата 754,88 лева – разноски за въззивната инстанция.

Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд е допуснал нарушения на съдопроизводствените правила, като е основал решението си на доказателства, които са преклудирани, както и на неприето доказателство, а не е взел предвид представени от касатора и неоспорени от ответника доказателства. Излага подробни съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че анекс № 4, инициативата за чието подписване е била на ответника, не е породил действие, въпреки че ответникът е признал действието му в писмо от 04.11.2016г. Поддържа, че ответникът не е доказал твърденията си, че е налице основание за непредоставяне и на допълнителна отстъпка. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд при решаване на делото по същество да направи самостоятелена анализ на всички доказателства, върху които основава своето решение, и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тяхната допустимост и относимост? Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 57 от 08.06.2015г. по гр.д. № 6396/2014г. на ВКС, I г.о., решение № 17 от 23.07.2014г. по т.д. № 811/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 40 от 04.02.2015г. по гр.д. № 4297/2014г. на ВКС, IV г.о., решение № 388 от 17.10.2011г. по гр.д. № 1975/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 115 от 30.04.2013г. по т.д.№ 805/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 27 от 02.02.2015г. по гр.д. № 4265/2014г. на ВКС, IV г.о., решение № 109 от 13.07.2016г. по т.д. № 1050/2015г. на ВКС, I т.о. и ППВС № 1 от 13.07.1953г. Твърди още, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

2. Длъжен ли е въззивният съд в случаите, когато основава своето решение на доказателства, представени от ответника след преклузивния срок по чл.146, ал.3 ГПК, да изложи мотиви относно допустимостта на съответните доказателства и относно наличието на предпоставките по чл.147, респ. чл.266 ГПК? Твърди се противоречие с решение № 371 от 15.03.2014г. по гр.д. № 1906/2013г. на ВКС, решение № 182 от 08.11.2013г. по гр.д. № 1959/2013г. на ВКС, решение № 175 от 07.02.2018г. по гр.д. № 5128/2016г. на ВКС, I г.о., решение № 228 от 11.01.2013г. по гр.д. № 388/2012г. на ВКС и решение № 49 от 15.06.2020г по т.д. № 1593/2019г. на ВКС, II т.о.. Поддържа се също, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на своето решение всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им? Твърди се противоречие с решение № 228 от 01.10.2014г. по гр.д. № 1060/2014г. на ВКС, I г.о., решение № 27 от 02.02.2015г. по гр.д. № 4265/2014г. на ВКС, IV г.о. и решение № 109 от 13.07.2016г. по т.д. № 1050/2015г. на ВКС, I т.о.

4. Може ли въззивната инстанция да извежда правни изводи въз основа на неприето от първоинстанционния съд с определението по чл.146 ГПК доказателство или неприето такова в хипотезата на чл.147 ГПК? Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 147 от 08.05.2014г. по гр.д. № 5659/2013г. на ВКС и решение № 193 от 29.06.2012г. по гр.д. № 559/2011г. на ВКС, IV г.о.

Касаторът прави и искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 ГПК - поради очевидна неправилност.

Ответникът оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като твърди, че цитираното от касатора уведомление от 05.02.2016г. не е сред доказателствата, на които се основава решението, и не е налице представяне на преклудирани доказателства, с оглед на което вторият и четвъртият въпроси не се явяват обуславящи правната воля на съда. Поддържа, че не е налице и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, след като е обсъдил събраните по делото доказателства, е приел за установено наличието на сключен между страните действителен договор за покупко-продажба на горива, към който са сключени Анекси № 1, № 2 и № 3. Приел е, че основният спор в процеса е дали е произвел действие представеният от ищеца Анекс № 4, на който ищецът основава претенцията си и който е неподписан от ответника, както и дали е продължило действието на Анекс № 1 с предвидената в него възможност за едностранна промяна от ответника на търговските отстъпки с 10 дневно предизвестие. Въззивният съд е намерил, че поради неподписването на Анекс № 4 същият не е произвел обвързващо действие между страните, в подкрепа на който извод е и обстоятелството, че насрещната страна по него отрича и се противопоставя на становището на ищеца, че анексът е произвел действие между страните. Преценил е като неоснователно твърдението на ищеца за наличие на конклудентни действия, обосноваващи извод, че същият е произвел своето действие между страните, като е изтъкнал, че не се установяват фактури или други доказателства, по които да се направи извод страните да са прилагали неговата скала за отстъпки. Позовал се е на заключението на вещото лице, според което същият не е прилаган в отношенията между страните. Поради това въззивният съд е достигал до извод за недоказаност на обстоятелството, че по процесните фактури дължимата търговска отстъпка следва да е 0,21лв./л.

Въззивният съд е изложил съображения, че релевантно за изхода на спора е обстоятелството дали ответникът е останал задължен по договора с неначислена отстъпка, което налага да се изследват начислените отстъпки по всички фактури и съответно да се направи рекапитулация. По отношение на претенцията по фактура № 1009504/30.06.2017г. въззивният съд е посочил, че същата е била предмет на разглеждане по т.д. № 325/2017год. по описа на ДОС, решението по което е влязло в сила, образувано по иск на „Ромпетрол“АД срещу „Добруджански хляб“АД за сумата от 29 111,29лв., претендирана като неплатена цена по фактура 504/30.06.2017год. Поради това е приел, че въпросът за цената по процесната фактура е решен с влязло в сила решение. Във връзка с претенцията по останалите фактури въззивният съд е приел, че според заключението на ССЕ прилагането на последния подписан Анекс № 3 към договора в отношенията между страните е прекратено, считано от 01.02.2016 г. Посочил е, че според заключението за процесните фактури като основание за едностранно определяне на размера на посочените ежемесечни отстъпки е посочен съответен имейл за промяна на търговските условия от съответната дата. Приел е, че при определяне на отстъпките по процесните фактури продавачът с електронни писма ежемесечно е определял едностранно размера на търговските отстъпки, като в електронните писма се сочи, че същите следва да се считат за 10-дневно предизвестие, възможност за което е предвидена в Анекс № 1 от 04.11.2013 г. Взел е предвид, че според ССЕ фактурите с така определените отстъпки са осчетоводени и в двете счетоводства. Намерил е, че предвиденото в Анекс №1 от 04.11.2013г. право на продавача да променя търговските остъпки по предходните алинеи с десетдневно предизвестие, изпратено по поща, куриер, факс или имейл, не е дерогирано със сключените впоследствие Анекс № 2 и Анекс № 3, които не са представени, но по тяхното установено по делото съдържание не се спори. Изтъкнал е, че с Анекс № 2 от 11.02.2015г. се предвижда нова схема за начисляване на отстъпки за закупените горива, плюс допълнителна отстъпка в размер на 0,04лв./л., а с Анекс № 3 към договора се променя схемата на начисляваната в края на всеки месец от страна на продавача търговска отстъпка, както и нейния размер, като се предвижда и допълнителна отстъпка в размер на 0,04 лв./л. с ДДС, чийто размер подлежи на преразглеждане на всеки три месеца. Заключил е, че с двата сключени анекса не се променя даденото с новата алинея 4 в Анекс № 1 към договора право на продавача да променя търговските отстъпки, като в тази връзка е отбелязал, че ищецът не твърди действието на Анекс № 1 да е дерогирано от последващите анекси, а навежда съображения за недействителност на клаузите поради липса на предмет и противоречие на добрите нрави. Въззивният съд е намерил за неоснователен довода за недействителност на посочената клауза. Изложил е съображения, че договорът е с предмет покупко-продажба на горива, поради което клаузата на Анекс 1, отнасяща се до правото на едната страна да променя едностранно отстъпката, не води до липса на предмет на договора. Намерил е още, че тази клауза не е незаконосъобразна, не е и в противоречие с добрите нрави, тъй като страните по сделката са търговци. Поради това е достигнал до извод, че договорената с Анекс № 1 клауза е действителна, нейното действие не е дерогирано със сключените впоследствие анекси и същата следва да се взема в предвид в отношенията между страните.

В допълнение въззивният съд е изложил съображения, че дори и да се приеме противното - че сключените последващи анекси са дерогирали клаузите в Анекс № 1 за едностранна промяна на отстъпката, страните, които са търговци, са го прилагали в отношенията помежду си и ищецът като продавач е определял търговската отстъпка за следващ период, а не постфактум. Посочил е отсъствието на данни и твърдения ищецът да се е противопоставял или изразявал съгласие с така определените отстъпки, представляващи ежемесечни промени в условията на договора относно цената. Приел е, че купувачът е бил своевременно информиран за тях, което обстоятелство е намерил за неоспорено и признато с писмо до ответника от 15.09.2017г. Факта на закупуване на гориво в периода, посочен в съответния имейл от ищеца, който също е търговец, е преценил като съгласие от негова страна с предложените условия на продажба относно определената търговска отстъпка. Взел е предвид и осчетоводяването на фактурите с посочената отстъпка в счетоводството на ищеца и ползването по тях на данъчен кредит, което също е преценил като приемане и осъществяване на покупката на горива при посочените с имейла условия. Поради това е достигнал до извод, че купувачът се е съгласил с прекратяването на действието на Анекс № 3 от 01.02.2016г. и се е съгласил с определянето на отстъпките едностранно от ищеца. Отбелязал е, че за първи път в отношенията между страните ищецът е демонстрирал несъгласие с начислените търговски отстъпки, като е съставил Протокол по чл.117 от ЗДДС от 01.11.2017г. на обща стойност 37 744,27лв. - отговаряща на процесната сума, с който е доначислен ДДС, като е определил дължимите търговски отстъпки по неподписания Анекс № 4. Въззивният съд е приел, че по изложените съображения този протокол не може да промени извода за изразено съгласие при предложените отстъпки, като е отбелязал още, че според чл.117 ал.3 ЗЗДС протоколът следва да се издаде не по-късно от 15 дни от датата, на която данъкът е станал изискуем, а протоколът от 01.11.2017г. е съставен след срока по чл.117 ал.3 от ЗДДС.

Въззивният съд е посочил, че с допълнителната ССЕ, неоспорена от страните, са определени дължимите и действително начислени отстъпки в счетоводствата на двете дружества при съобразяване на действието на Анекс № 1 и изпратените писма за промяна на търговските отстъпки и е установено, че като краен резултат по процесните фактури е начислена търговска отстъпка в по-голям от дължимия размер - а именно начислена е в повече търговска отстъпка в размер на 274,58 лв.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставените от касатора първи и трети въпроси са свързани с приложението на чл.236, ал.2 ГПК и задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност. По този въпрос е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV г. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о., решение № 10/04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ІІІ г. о., решение № 147/11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ІІ т. о., решение № 221/18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на ІІ т. о. и други. Съгласно така формираната практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК.

В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС, като е обсъдил събраните по делото доказателства, както и оплакванията и доводите на страните. Първият от въпросите е поставен във връзка с твърдението на касатора за липса на изложени от въззивния съд мотиви за допустимостта на представеното от ответника като доказателство писмо изх. № 13718 от 05.02.2016г. след преклузивния срок. Доколкото решаващият извод на въззивния съд е основан на съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства, без да са формирани фактически и правни изводи конкретно въз основа на това доказателство, необсъждането на допустимостта му не се явява обусляващо изхода на делото. Третият въпрос е поставен с оглед довода на касатора за необсъждане от въззивния съд на възраженията и твърденията му, че анекс № 4 е породил действие между страните, което се доказва от приетата по делото кореспонденция между страните и от извършеното процесуално признание от процесуалния представител на ответника в съдебно заседание. Противно на твърдението на касатора, въззивният съд, след обсъждане на твърденията на страните и представената като доказателство кореспонденция между тях в съвкупност с останалите събрани доказателства, е изложил подробни съображения в подкрепа на извода си, че неподписаният анекс № 4 не е породил действие. Въззивният съд е взел предвид възражението на ответника, че анекс № 4 не е породил действие, тъй като не е подписан от него и не е потвърден с конклудентни действия на страните, като с оглед на това възражение заявеният в о.с.з. на 01.10.2020г. от пълномощника на ответника отказ от оспорване на представения от ищеца анекс № 4 не може да се цени като признание от негова страна на действието на анекса в отношенията между страните. Наличието на формирана постоянна практика по първи въпрос, от която въззивният съд не се е отклонил, обуславя извод за липса на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Втори и четвърти въпроси са поставени във връзка с твърдението на касатора, че въззивното решение се основава на писмено доказателство- писмо изх. № 13718 от 05.02.2016г., представено от ответника след изтичане на преклузивния срок при липса на предпоставките на чл.147 ГПК и неприето като доказателство по делото. Тези въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обусловят допускане на касационен контрол, тъй като решавашият извод на въззивния съд, че начислената от ответника търговска отстъпка за исковия период съответства на договореното между страните, е обусловен не от посоченото доказателство, а от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства – подписаният между страните анекс № 1, уведомленията по имейл от ответника до ищеца и осчетоводяването от ищеца на издадените от ответника фактури с начислената търговска отстъпка и ползването на данъчен кредит по тях.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не разкрива никой от изброените пороци. Касаторът не сочи, нито обосновава, която и да е от посочените хипотези на очевидна неправилност, а наведените съображения са такива по правилността на обжалваното решение, която не може да бъде проверявана в стадия по селекция на касационната жалба.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да се присъдят разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 2040 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение