Определение № 232 от 27.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1261/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от И. Т. - синдик на Кредитно-спестовна кооперация „Русенска популярна каса“ /н./ срещу решение № 56 от 15. 03. 2021 г. по в. т. д. № 52/2021 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260075 от 1. 12. 2020 г по т. д. № 250/2019 г. на Русенски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу Кредитно – спестовна кооперация „Русенска популярна каса“ /н./, Т. Т. Т. и Е. Николова Т. искове по чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ за обявяване за недействителен по отношение на кредиторите на несъстоятелността на сключения между кооперацията и ответника Т. Т. договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 34 т. ІV рег. № 10855 д. 524/2016 г. на нотариус Г. Г., рег. № 221 на НК, с район на действие - РРС, по чл. 135 ЗЗД за обявяване за недействителен по отношение на кредиторите на несъстоятелността на същия договор, както и предявения от касатора срещу ответниците физически лица иск по чл. 55, ал. 1 вр. чл. 57, ал. 2 ЗЗД за връщане в масата на несъстоятелността на длъжника КСК „Русенска популярна каса“ /н./ на сумата от 95 000 лв., представляваща равностойността на недвижимия имот, подробно описан в цитирания нотариален акт. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК. Ответниците оспорват жалбата. Прави се искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на представлявалия ответниците по касационната жалба адвокат Д. Т., на основание чл. 38 ЗА. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че по делото липсва спор на страните, че Т. Т. е член-кооператор в ответната кооперация и същият е имал вземане към кооперацията за сумата от 103 793, 81 лв. за изплащане на срочни допълнителни парични вноски, предвидени като източник на средства в чл. 27 от устава на кооперацията. Общото събрание на кооперацията е взело решение на 23. 07. 2016 г., според което членовете на кооперацията, могат да приемат вместо плащане на вноските продажба на недвижим имот, притежаван от кооперацията, по пазарна цена съгласно оценка на независим оценител. С договор за продажба от 9. 09. 2016 г., оформен в нотариален акт № 34/2016 г., КСК „Русенска популярна каса“ е продала на ответника Т. недвижим имот – апартамент в [населено място], [улица], за сумата от 95 000 лв. Вместо заплащане на продажната цена страните по договора са се съгласили да се прихване задължението за плащане на цената с насрещните задължения на продавача към купувача за връщане на срочни допълнителни вноски до размера на цената по сделката. Решаващият състав е изложил съображения, че по отношение на главния иск по чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ са налице само две от необходимите предпоставки за уважаването му: открито производство по несъстоятелност на кооперацията и сделка, извършена в двугодишния период преди подаване на молбата по чл. 625 ТЗ. Съдът е приел, че страните по атакуваната сделка не са свързани лица, защото не е налице никоя от визираните в § 1 от ДР на ТЗ хипотези. Счел е, че не е налице и другата кумулативна предпоставка – увреждане на кредиторите на несъстоятелността от процесната сделка, доколкото с извършването й е погасено изискуемо и ликвидно задължение на кооперацията към купувача, в хипотезата на „даване вместо изпълнение“ съгласно чл. 65 ал. 2 ЗЗД. Посочено е, че процесната сделка се основава на решение на ОС на КСК от 23. 07. 2016 г., позволяващо отношенията между кооперацията и член-кооператорите да се уредят по визирания начин. Решаващият състав е подчертал, че с изпълнението на паричното задължение от длъжника безспорно се е намалил активът на имуществото му, но това намаление се балансира от съответното намаляване и на пасива му. Съдът е обосновал извода, че увреждащият характер на сделката трябва да е налице към датата на сключването й, а въпросът за равното третиране на кредиторите се поставя едва след откриване на производството по несъстоятелност. Изтъкнал е, че законът – чл. 646, ал. 2, т. 3 ТЗ позволява да бъде обявено за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелния длъжник погасяване на изискуемо парично задължение на длъжника към отделен кредитор независимо от начина на изпълнение, но предпоставка за това е актът на длъжника да е извършен в рамките на 6-месечен срок след началната дата на неплатежоспособността. Евентуалният иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен поради недоказаност на увреждане на кооперацията и на знание за увреждането от страните по сделката. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил във връзка с поддържаното от него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следния въпрос: 1/ „Кога е налице увреждане на кредиторите на длъжника по смисъла на чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ и по смисъла на чл. 135, ал.1 ЗЗД“ - поддържа противоречие с решенията по т.д. № 1538/2017 г. на І т.о. и т.д. № 2529/2018 г. на І т.о. на ВКС /досежно иска по чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ/ и решенията по гр.д. № 754/2009 г., гр.д. № 1036/2018 г., гр.д. № 2301/2014 г., гр.д. № 3396/2014 г., гр.д. № 5981/2014 г. – всички на ІV г.о. на ВКС, по т.д. № 638/2016 г. на ІІ т.о. и т.д.№ 731/2016 г. на І т.о. на ВКС /досежно иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД/. Формулиран е въпросът 2/ „Възможно ли е увреждане на кредиторите, по смисъла на чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ или чл. 135, ал. 1 ЗЗД, да се извърши чрез сделка „даване вместо изпълнение“ (чл. 65 ал. 2 ЗЗД), когато длъжникът отчуждава свой актив в сурогатно изпълнение на свое задължение към третото лице? Дали с оглед специфичния контекст на производството по несъстоятелност формалното балансиране между редуциращия ефект на отчуждаването, спрямо актива и намаляването на пасива на длъжниковото имущество /при относителна равностойност на даденото и погасеното/ изключва по правило увреждането на кредиторите?“, като се твърди, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на формирана съдебна практика в отговор на същия. Под № 3/ е въведен въпросът „Кога е налице знание за увреждане у длъжника?“, обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на приетото от въззивния съд с решенията по гр.д. № 754/2009 г. и гр.д. № 1036/2018 г. на ІV г.о. и т.д.№ 731/2016 г. на І т.о. на ВКС. По реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са поставени и въпросите: 4/ „Необходимо ли е за наличието на „свързаност” по § 1, ал. 2 от ДР на ТЗ лицето, участващо пряко или косвено в управлението, контрола или капитала, реално да е уговорило условия, различни от обичайните или е достатъчно към момента на сделката да е съществувала подобна възможност?“ и 5/ „Може ли свързаност между кооперация и член-кооператор, в контекста на отменителния иск по чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ, респ. на П. иск, предявен в производството по несъстоятелност на длъжника, с оглед позоваването на презумпцията по чл. 649, ал. 4 ТЗ вр. чл. 135, ал. 2 ЗЗД да бъде обосновавана по критерии, различни от използваните от законодателя в § 1, ал. 1 и ал. 2 от ДР на ТЗ?“. Като последен е формулиран въпрос 6/ „Длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди всички доказателства и доводи на страните?“. По този въпрос се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с приетото в решения по гр.д.№ 64/2020 г. на ІV г.о., т.д.№ 2156/2019 г. на ІІ т.о., т.д.№ 2624/2016 г. на ІІ т.о., гр.д.№ 811/2018 г. на ІІ г.о. на ВКС. Касаторът е въвел основанието „очевидна неправилност“ по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК без самостоятелна аргументация на хипотеза, в която го поддържа. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият поставен от касатора въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на обжалвания съдебен акт до касационен контрол. С въззивното решение не е даден отговор в противоречие с практиката на ВКС, вкл. цитираните от касатора решение №56/01.08.2018г. по т.д. №1538/2017г. на I т.о. и решение №11/27.02.2020г. по т.д. №2529/2018г. на I т.о. Въззивният съд не отрича, че увреждащи са действията, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника, но след анализ на доказателствата е достигнал до извод за липса на увреждане в конкретната хипотеза на сделка по чл. 65, ал. 2 ЗЗД, сключена при установените обстоятелства. Съдът е изложил аргументи, че в случая не се намалява имуществото на прехвърлителя, доколкото независимо от разпореждането с актив на кооперацията с това разпореждане е погасено съществуващо задължение на продавача към купувача. Преценката дали чрез фигурата на „даване вместо изпълнение“ се намалява имуществото на длъжника, респ. дали се затруднява удовлетворението на кредиторите, следва да се прави във всеки отделен случай при съобразяване с конкретните обстоятелства по делото. Правилността на изводите на съда не е предмет на проверка в настоящото производство по допускане на въззивното решение до касационен контрол. Вторият въпрос на касатора също не обуславя достъпа до касационен контрол, тъй като не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касационният жалбоподател не излага доводи за значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Наред с това, по въпроса е формираната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, а именно решение № 224 от 18. 12. 2017г. по т. д. №513/2017г., ІІ т.о., в което е направено разграничение между фактическите състави на исковете по чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ и по чл. 646, ал. 2, т. 2 ТЗ. Прието е, че и двата иска са за попълване на масата на несъстоятелността, но искът по чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ включва като елемент от фактическия състав увреждане на кредиторите в характерния за отменителните искове смисъл (както по П. иск), за разлика от исковете по чл. 646, ал. 2 ТЗ, с които се атакуват сделките, създаващи т. н. „преферентен ефект” на едни кредитори на несъстоятелния длъжник спрямо други. В тази връзка въпросът на касатора, свързан с оплакването му, че съдът не е отчел като релевантна за спора по чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ възможността за увреждане на едни кредитори спрямо други, не обосновава допускане на касационна проверка на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставените от касатора трети, четвърти и пети въпрос не отговарят на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не са единствено обуславящи крайните изводи на съда. Въззивният съд е изложил подробни съображения, че чрез процесната сделка, сключена в хипотезата на чл. 65, ал. 2 ЗЗД, не е настъпило увреждане на кредиторите по смисъла на чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ и чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Доколкото увреждането представлява главен самостоятелен елемент от фактическия състав и по двата отменителни иска, разглеждането на въведените въпроси относно това, дали член-кооператорът е свързано лице с кооперацията и дали е налице знание на длъжника за увреждането не би могло да доведе до различен изход по делото. Поради това с оглед указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване по повод трети, четвърти и пети въпрос не би могло да се допусне. Шестият процесуалноправен въпрос - за задълженията на въззивния съд да изложи собствени мотиви, като анализира доказателствата и обсъди доводите на страните, не е разрешен в противоречие с посочената практика на ВКС. Въззивният съд е обсъдил доводите на страните и релевантните доказателства, относими към решаването на правния спор, поради което не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице и поддържаното от касационния жалбоподател основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Като характеристика очевидната неправилност насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. Освен това очевидната неправилност представлява самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, което не е тъждествено с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и неговото приложно поле следва да бъде ясно обосновано. В случая касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, без да излага конкретни твърдения в какво се изразява очевидната неправилност. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Великотърновски апелативен съд. С оглед изхода на спора в настоящата инстанция и на основание чл. 649, ал. 6 ТЗ дължимата държавна такса за производството по чл. 288 ГПК следва да се събере от масата на несъстоятелността. На адвокат Д. Т. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за осъществявано безплатно представителство пред ВКС в размер на 3972, 83 лв., определено от съда на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗА и чл. 9, ал. 3 вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 вр. чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение