Определение № 513 от 28.06.2016 г. на ВКС по т. д. № 1525/2015 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. И. К. срещу решение № 367 от 17.12.2014 г. по описа на Варненски апелативен съд по в.д. 598/14 г. С обжалваното съдебно решение е потвърдено решение № 765 от 22.07.2014 г. по т.д. 439/2014 г. по описа на ОС – Варна, с което е осъден Л. И. К. да заплати на [фирма] сумата от 60 267,32 лв, представляваща обезщетение за нанесени на дружеството вреди от неправомерни действия по сключване на договор за счетоводна услуга на 19.09.2011 г. и негативните за дружеството последици от това действие на основание чл. 145 от ТЗ, ведно със законната лихва върху сумата от завеждане на иска от 06.03.2014 г. до окончателното й изплащане и разноски от 5 670,69 лв.

В касационната жалба се излагат оплаквания относно недопустимост на решението с искане да се обезсили и да се прекрати производството по делото. Евентуално да се отмени като неправилно решението на основание чл. 281, т. 2 и чл. 281, т. 3 от ГПК и да се отхвърли изцяло предявения иск и да се присъдят направените в производството разноски и адвокатски хонорар.

Становището на Варненски апелативен съд, че вътрешните спорове по чл. 74 от ТЗ и чл. 29 З. нямат релевантно значение за дерогиране на отговорността по чл. 145 от ТЗ по аргумент от чл. 141, ал. 3 от ТЗ счита за неправилно, тъй като този вид отговорност може да бъде вменена на лице, което притежава качеството управител. А такова качество към момента на депозиране на исковата молба касаторът нямал. С оглед на факта, че не притежава качеството управител на [фирма] предявения иск по реда на чл. 145 от ТЗ бил изцяло неоснователен. Искът бил специален и не можело да се търси отговорност от лице, което няма към момента на предявяването му качеството управител.

Възприетото становище за ирелевантност на липсата на сключен договор за управление за отговорността по чл. 145 от ТЗ също бил неоснователен.

Оспорва изводите на съда относно сключения договор за услуга. Твърди, че съдът нямал право на преценка по сключването на договори, тъй като това била преценка по целесъобразност за дружеството.

Излага подробни съображения като оспорва изложените от съда мотиви за наличие на вреди.

В касационната жалба е въведено основание за недопустимост на съдебното решение.

В изложението по чл. 284, ал. 3 т. 1 от ГПК обосновава основанията за достъп до касационно обжалване с наличието на такива по чл. 280, ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Сочи като разрешени от въззивния съд следните въпроси:

1. Вътрешните спорове по чл. 74 от ТЗ и чл. 29 З. относно действителните права на вписания управител имат ли релевантно значение за търсене на отговорност по чл. 145 от ТЗ?

2. Може ли да се търси на основание чл. 145 от ТЗ отговорност от вписано в ТЗ лице като управител, което във вътрешните отношения с дружеството не се счита за такъв и няма договор за управление по чл. 141, ал. 7 от ТЗ ?

3. Може ли да се сложи знак за равенство от гледна точка на правото между съдържанието на престацията по договор за счетоводната услуга, трудов договор на счетоводител и одиторска дейност от независим финансов одитор, както и относно предпоставките за сключването им ?

4. Следва ли решение на въззивен съд да се основава на предполагаем резултат от договор (договор за счетоводна услуга), в случай, че същият не е изпълнен, както и върху възможно бъдещо решение, което не е постановено, защото възражението по чл. 414 от ГПК е оттеглено ?

5. Може ли съдът да предпоставя действителността на търговска сделка от решение на общото събрание на съдружниците, каквото изискване не се съдържа в дружествения договор? Налице било противоречие с т. 1 от ТР 3 от 15.11.2013 г. на ВКС по т.д. 3/2013 г. ОСГТК.

6. Може ли клауза за неустойка в търговска сделка да е нищожна, поради прекомерност и затова явяваща се в противоречие с добрите нрави ?

7. Процесуална предпоставка по допустимостта на иска по чл. 145 от ТЗ ли е взето надлежно решение на Общото събрание на съдружниците на О. за търсене на отговорност на управител. Налице ли е противоречие със задължителна съдебна практика – решение № 41 от 29.04.2009 г. по т.д. 669/08 г., ВКС ?

Ответникът по касационната жалба [фирма] в срока по чл. 287 от ГПК е депозирал отговор, в който оспорва касационната жалба. Оспорва и основанията за достъп до касационно обжалване. Сочи обстоятелството, че за периода 02.05.2011 г до 09.05.2013 г. касаторът е бил вписан като управител, въпреки че било прието с влязло в сила съдебно решение, че вписване № 20110502103044, извършено в ТР при АВ по партидата на [фирма], понастоящем [фирма] е несъществуващо обстоятелство. Доколкото било налице вписване в търговския регистър на управител на Л. К., то той е бил такъв и реално е извършвал тази дейност. По време на изпълнение на дейността бил извършил неправомерна дейност. Неправомерността се изразявала в сключване на договор за осъществяване на счетоводна услуга, едновременно и по време на действие на договор за одит, който бил сключен като одитът е бил задължителен за дружеството съгласно действащия от 17.03.2008 г. дружествен договор. Посочва факта, че на 02.08.2012 г. Л. К. бил подал молба по ч.гр.д. № 14 867/11 г., В., 34 състав, от името на [фирма] (Е.), в която молел съда против интересите на дружеството внесената по сметка на Варненски районен съд парична сума по реда на чл. 181 от ЗД от [фирма] (Е.) да бъде преведена по посочена от него банкова сметка, която не била нито на дружеството, нито на взискателя и молел да бъде отменено определението за спиране на изпълнително дело 158/11 г. Тези действия били срещу интересите на дружеството и съставлявали вредоносни такива, тъй като не се защитавало дружеството срещу неправомерни процесуални действия на трети лица.

Сочи, че вредите се изразяват в това, че сключеният договор не е бил нужен на дружеството, не е взето общо решение на съдружниците. Размерът на вредата бил 60 267,32 лв. Управителят Т. Д. не е бил известен за сключване на този договор. Пряката вреда била в размер на 29 267,32 лв, платена по изп.д. № 158/11 г. по описа на ЧСИ С. Я. № 719 КЧСИ от изпълнен запор, наложен по банковите сметки на [фирма] в [фирма], както и че дружеството изпаднало във финансово задължение към трето лице по силата на договори за заем за осигуряване на сумата в размер на 31 000 лв, нужна за спиране на провеждане на принудително изпълнение, с оглед запазване на имуществото на дружеството и произтичащите от това последици. Размерът на вредите бил определил съобразно размера на изпълнения запор от ЧСИ и заемните стойности за покриване на гаранция с оглед спиране на принудителното изпълнение. Причинната връзка е факт, тъй като заемните суми за взети с една-единствена цел – гаранция по изпълнението. В счетоводството на [фирма] няма отразен и осчетоводен сключен договор за счетоводна услуга със [фирма] и няма отразени плащания на такъв договор. Моли да се отхвърли касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:

Варненски апелативен съд с обжалваното съдебно решение № 367 от 17.12.2014 г. по в.т.д. 598 /2014 г., е потвърдил решение № 765/22.07.2014 г. по т.д. 439/2014 г. на ОС – [населено място], с което е осъден Л. И. К. да заплати на [фирма] сумата от 60 267,32 лв, представляваща обезщетение за нанесени на дружеството вреди от неправомерни действия по сключване на договор за счетоводна услуга на 19.09.2011 г. и негативните за дружеството последици от това действие, на основание чл. 145 от ТЗ, ведно със законната лихва върху сумата от завеждане на иска 06.03.2014 г. до окончателното й изплащане, както и разноски в размер на 5 670,69 лв. Въззивният съд е приел, че към датата на осъществяване на процесните отношения в търговския регистър по партидата на дружеството са вписани двама управители Т. К. Д. и ответникът Л. И. К., действащи заедно и поотделно. Прието е, че всеки от управителите следва да отговаря по чл. 145 от ТЗ, както и че невписаните промени в органното представителство имат релевантно значение единствено във вътрешните отношения и не дерогират отговорността по чл. 145 от ТЗ.

Относно отговорността на ответника съдът е приел, че е сключен договор с нотариална заверка на подписите за счетоводна услуга между [фирма], представляван от Л. К.“ и [фирма]. По силата на този договор [фирма] е възложил на [фирма] проверка на счетоводството на възложителя, оценка на правилността на осчетоводяванията в периода от 01.08.2009 г. до 30.08.2011 г. според Националния Стандарт за Финансов отчет на малки и средни предприятия. Договорът е с възмезден характер, възложителят е задължен да заплати възнаграждение в размер на 25 000 лв, т.е. по 1 000 лв за всеки проверяван. Прието е, че за същия период за дружеството е осъществяван независим финансов одит от регистриран одитор, като заключенията му са представени в Търговския регистър. На основание чл.2 и чл. 5 от З. те обективират независимо одиторско мнение. Съдът е достигнал до извода, че с процесния договор е възложено изпълнение на същия резултат, който е възложен на одитор. Прието е, че дружеството действа изцяло в условията на оперативна самостоятелност. Но тя може да се осъществява единствено при съблюдаване дружествените цели и интереси, с грижата на добър търговец и лоялност в изпълнение на управленските му функции. В случая преценката не е за целесъобразност, а за спазване задълженията в съответствие с интересите на дружеството, нарушаването на които води до вредоносно поведение на управителя.

Съдът е приел, че е налице и нарушение на закона, тъй като проверителите в О. се назначават само и единствено по решение на Общото събрание – чл. 146, ал. 3 ТЗ и чл. 9, ал. 4 З.. Това, че не е спазена търговската тайна обективира противоправност на договарянето поради липса на решение на общото събрание на съдружниците и възможността да се преглеждат търговските книги, без съгласие на съдружниците. Въззивният съд е приел, че уговорката за заплащане на неустойка съгласно раздел V от договора в случай на непредставяне на документи за изпълнение на възложеното в размер на 50 000 лв е в разрез с обезпечителната и обезщетителна функции, тъй като не е съобразена с естеството на неустоечното задължение, с възможните вреди от неспазване на срока за представяне на счетоводната документация. Така уговорената неустойка има санкционен характер и присъждането й би довело до несправедлив резултат. Поради това и на основание т. 3 от ТР 1/15.06.2010 г. на О. на ВКС посочената клауза е приета за нищожна от съда. Поетото задължение е несъразмерно с предвидимите преки и непосредствени вреди за изпълнителя. Прието е, че е констатирано неизпълнението на задължението с протокол от Нотариус. Впоследствие при образувано от изпълнителя заповедно производство Л. И. К. е оттеглил частна жалба и възражение. В изпълнителното производство са заплатени 29 267,32 лв. Остатъкът от дълга е внесен от дружеството в размер на 30 074,79 лв. Поради това съдът е приел, че е налице вреда, изразяваща се в дължимостта на сумата от 60 267,32 лв. Тази вреда е причинена от управителя. Не е прието, че има основателна причина за оттегляне на възражението по чл. 414 ГПК от К. в хода на заповедното производство.

Освен това е прието, че направеното възражение за липса на надлежно прието решение от едноличния собственик на капитала за водене на процеса е несвоевременно, тъй като е заявено едва с въззивната жалба. Прието, е, че съдът не следи служебно за това обстоятелство и поради това е следвало да се направи най-късно с отговора на исковата молба. Предвид това, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е разрешил поставения от касатора въпрос за това следва ли да има решение на общото събрание на съдружниците за предявяване на иска по чл. 145 от ТЗ. С въззивното решение е разрешен правен въпрос от значение за изхода на делото като съдът е приел, че въпросът за това дали е взето решение за предявяване на иска срещу управител е въпрос на материалноправни предпоставки, за които съдът не следи служебно при предявен иск на основание чл. 145 от ТЗ. Освен това е прието, че направеното възражение за липса на надлежно прието решение от едноличния собственик на капитала за водене на процеса е несвоевременно заявено едва с въззивната жалба. Прието, е, че съдът не следи служебно за това обстоятелство и поради това е следвало да се направи в отговора на исковата молба.

С влязло в сила на 08.05.2013 г. съдебно решение № 1260 от 19.07.2012 г. по т.д. 1092/11 г. на Варненски окръжен съд, е признато за установено между [фирма] и Л. К., че е налице вписване на несъществуващо обстоятелство № 20110502103044, извършено по партидата на [фирма], обстоятелството, че Л. И. К. е управител на дружеството. Освен това обстоятелств по партидата в търговския регистър на [фирма] е вписано прекратяване на участието на Л. К. като съдружник в това дружество, на основание чл. 517, ал. 3 от ГПК и след изплащане от дружеството на дела на съдружника на неговия кредитор, е констатирано преобразуването на дружеството с ограничена отговорност в еднолично дружество с ограничена отговорност. Това обстоятелство е отразено в търговския регистър на 30.05.2013 г. и към момента на предявяване на иска срещу Л. К. на основание чл. 145 от ТЗ - 06.03.2014 г. дружеството е еднолично дружество с ограничена отговорност, чийто капитал се притежава от едно лице.

Допускането на касационно обжалва предпоставя с въззивното решение да е разрешен материалноправен или процесуалноправен въпрос (чл. 280, ал.1 от ГПК), по отношение на който са осъществени някои от допълнителните изисквания на т. 1 – т. 3, чл. 280 ГПК. Според задължителните указания в т. 1 от ТР 1 /19.2.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, разрешен с обжалваното решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Правният въпрос трябва да е формулиран ясно и точно от касатора и да е от значение за изхода на делото, за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на въззивното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на доказателствата. Освен това в разясненията в т. 1 от посоченото тълкувателно решение, е прието, че Върховният касационен съд е длъжен служебно да допусне обжалваното въззивно решение до касационен контрол, когато недопустимостта и нищожността на въззивното решение, дори и да не е посочено точното основание от касатора, тъй като съдът следи служебно за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото. При съществуваща вероятност обжалваното съдебно решение да е недопустимо, следва да се допусне касационен контрол, а преценката за допустимостта, ще се извърши с решението по съществото на подадената касационна жалба. Съдът е длъжен да следи за извършването на валидни процесуални действия по движение и приключване на делото и за спазване съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения, включително и във фазата по селектиране на касационните жалби по чл. 288 от ГПК. В случая, въззивният съд с решението е приел, че е допустим искът на дружеството [фирма] чрез неговия управител срещу предишен управител – Л. И. К..

Направените оплаквания в касационната жалба за недопустимост на решението и задължението на съда служебно да следи за допустимостта на съдебното решение, обуславят извода, че ще следва да се допусне касационно обжалване по следните въпроси: Следва ли за предявяване на иска срещу лице, което е управител, респ. което е изгубило към момента на предявяване на иска това качество или е признато за несъществуващо обстоятелство вписването му като управител, да е взето решение от едноличния собственик на капитала, на основание чл. 145 вр. чл. 137, т. 8 от ТЗ, респ. на общото събрание на съдружниците за предявяване на иска и това решение представлява ли абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска, за която съдът следи служебно? А също така следва да се допусне до касационен контрол въззивното решение и по въпроса – Съдът следи ли служебно, при липса на възражение от ответника в срок, за взето решение от едноличния собственик на капитала на основание чл. 145 вр. чл. 137, т. 8 от ТЗ или от съдружниците в дружество с ограничена отговорност при предявяване на иска на основание чл. 145 от ТЗ за реализиране на имуществената отговорност на управител, респ. лице, за което е отпаднало това качество или е признато за несъществуващо обстоятелството, че няма такова качество към момента на предявяване на иска?

Останалите въпроси в изложението, формулирани на основание чл. 280 т. 1 от ГПК, съдът ще обсъди при произнасянето си по реда на чл. 290 от ГПК, тъй като тези въпроси касаят правилността на въззивното решение.

По всички изложени съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение