Определение № 2450 от 14.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1089/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 2100/10.01.2023 година, подадена от Министерството на вътрешните работи, срещу решение № 3678/08.12.2022 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ Б въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 4568/2022 година. С обжалваното решение на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 20 015 169/21.02.2022 година на Софийския районен съд, І-во гражданско отделение, 36-ти състав, постановено по гр. д. № 65 306/2020 година, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Министерството на вътрешните работи (МВР) срещу К. В. И., осъдителни искове с правно основание по чл. 59 и чл. 86 от ЗЗД за следните суми, а именно: сумата от общо 6117.45 лева, представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване от получени възнаграждения за явяване и изслушване на заключения от ответницата в качеството на вещо лице-служител на НИК към МВР за периода от 01.01.2016 година до 30.06.2017 година и сума от общо 1750.27 лева, представляваща обезщетение за забава, за периода от 28.02.2018 година до 23.12.2020 година. В подадената от Министерството на вътрешните работи касационната жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което е и необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от Министерството на вътрешните работи против К. В. И. искове да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответницата по касационната жалба К. В. И. е подала отговор на същата с вх. № 22 217/09.03.2023 година, с който е изразила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 3678/08.12.2022 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ Б въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 4568/2022 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. Министерството на вътрешните работи е било уведомено за обжалваното решение на 16.12.2022 година, като подадената от него против същото касационна жалба е с вх. № 2100/10.01.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийски градски съд е изложил мотиви, че било безспорно, че именно във връзка с заеманата от К. В. И. длъжност като служител на МВР, на същата било възложено в периода 01.01.2016 година–30.06.2017 година изготвяне на заключения по наказателни и търговски дела, образувани пред Окръжен съд Благоевград, Софийски градски съд, Районен съд Айтос, Апелативен съд Пловдив, Апелативен съд София, Окръжен съд Пловдив и Окръжен съд Ловеч. Не било спорно в производството, че за изготвените от И. съдебни експертизи органите, назначили експертизата, били заплащали на МВР, чийто служител била същата, направените разходи за труд, консумативи и режийните разноски (по делото нямало и данни за противното), както и, че за извършената работа на И. по конкретните дела са били заплатени възнаграждения (извън дължимите командировъчни-пътни, дневни и квартирни), които се установявало, че възлизат общо на сумата 6117.45 лева за периода от 01.01.2016 година до 30.06.2017 година. Въз основа на молба от 02.11.2021 година от Министерството на вътрешните работи, становище от 24.11.2021 година от К. В. И. и заявеното от процесуалните представители на страните в открито съдебно заседание, проведено на 09.02.2022 година., по делото с протоколно определение било отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че К. В. И. била служител на НИК към МВР в процесния период, че същата била вписана в списъка на вещите лица, както и че била получила посочените в исковата молба суми само и единствено във връзка с явяване и защита на експертизи в открити съдебни заседания. За да се уважала исковата претенция по чл. 59 от ЗЗД следвало да са налице следните кумулативни предпоставки: увеличение на имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице; обедняване на друго лице, свързано със съответното обогатяване, отсъствието на правно основание за обогатяването, обедняването на ищеца и обогатяването на ответника да произтича от един и същ факт или от обща група факти; да липсва друга възможност за правна защита на обеднелия. За успешното провеждане на иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД не следвало да съществува валидна договорна връзка между страните, нито да била налице възможност за ищеца да реализира правата си по друг ред. Въззивната съдебна инстанция намирала, че в случая не били налице всички предпоставки на цитираната правна норма. От анализа на събраните по делото доказателства се установявал по несъмнен начин факта, по отношение на който не бил налице и спор между страните, че през исковия период от време К. В. И. е била служител на НИК към МВР, като служебното й правоотношение е регулирано от правилата на ЗМВР до 01.02.2017 година, а след това от ЗДСл., както и че за същия период тя в качеството си на вещо лице по посочените от Министерството на вътрешните работи наказателни и търговски дела, образувани пред посочените съдилища, била получила исковата сума от 6117.45 лева, представляваща възнаграждения за явяването в съдебни заседания за изслушване на изготвени съдебни експертизи. В случая спорен между страните бил въпросът относно това налице ли е било основание за изплащането на процесната искова сума на К. В. И. в качеството на вещо лице по посочените наказателни и търговски дела, съответно обеднял ли е ищецът поради обстоятелството, че сумата е следвало да бъде изплатена на него. Неоснователен се явявал релевираният във въззивната жалба довод, че процесната искова сума следвало да бъде изплатена на МВР, който се основавал на чл. 22 от Наредба № 2/29.06.2015 година на Министъра на правосъдието за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица. Съгласно цитираната разпоредба, в редакция, действаща през исковия период, т. е. преди изменението й от 05.10.2018 година, когато за извършването на експертиза било определено вещо лице, което било служител на МВР, органите, назначили експертизата, заплащали на министерството направените разходи за труд, консумативи и режийните разноски. В разглеждания случай било безспорно (липсвали и такива твърдения от страна на Министерството на вътрешните работи), че по всяка от посочените от ищеца наказателни и търговски дела през процесния период всички направени разходи за труд, консумативи и режийни разноски са били изплатени на министерството. В този смисъл ищецът не бил претърпял вреда. Получените от К. В. И. като вещо лице суми не касаели поетите от министерството разноски, същите са били изплатени на основание чл. 21 от Наредбата (в актуалната към процесния период редакция), поради което не можело да бъде обоснован извода, че Министерството на вътрешните работи било обедняло поради обстоятелството, че сумата е следвало да бъде изплатена на него. В производството ищецът не доказал загуби и/или пропуснати ползи от явяването на К. В. И. пред съд във връзка със защита на изготвените експертиза. Т. е. в производството не се доказвало обедняване на Министерството на вътрешните работи, което да било свързано с получаване на възнаграждение от страна на експерта по делата преди приемането на сочената нова, ал. 2 на чл. 22 от цитираната наредба, приложима в случая. Независимо от обстоятелството, че К. В. И. била служител на Министерството на вътрешните работи, тя следвало да получи определеното в качеството на експерт по наказателни и търговски дела възнаграждение за явяване и изслушване в открити съдебни заседания, поради което за процесния период от 01.01.2016 година до 30.06.2017 година следвало да се приеме, че било налице годно основание, тя) да получи тези суми. Изплатените възнаграждения били добросъвестно получени от К. В. И.. Тези суми били определени със съответния съдебен акт от решаващия съд и били предназначени поименно за вещите лица, взели участие по делото. Едва след допълнението на подзаконовия нормативен акт, обнародван в ДВ бр. 82/05.10.2018 година, била създадена нова, ал. 2 на чл. 22, според която определените възнаграждения по чл. 21, ал. 1 и, ал. 2 в случаите, когато вещото лице било служител на МВР, се заплащали на министерството. На посочената разпоредба не било придадено обратно действие, поради което същата се прилагала по отношение на всички възнаграждения по чл. 21, след влизане в сила на процесното изменение на 09.10.2018 година. По тези съображения въззивният съд намирал, че възнагражденията на К. В. И. в качеството й на вещо лице по изброените наказателни дела за исковия период били получени от нея на валидно правно основание, съответно не било налице обедняване в правната сфера на Министерството на вътрешните работи със сумата от 6117.45 лева, доколкото липсвало основание тези парични средства да бъдат изплатени на него. Затова се налагал извода, че по делото не бил доказан факта на настъпили неблагоприятни изменения в правната сфера на Министерството на вътрешните работи чрез намаляване на имуществото му с исковата сума, която да била получена от К. В. И. без основание и с която същата да се била обогатила. След като не били установени в кумулативна даденост всички елементи от фактическия състав на нормата на чл. 59 от ЗЗД така предявеният иск се явявал неоснователен и недоказан и като такъв трябвало да бъде отхвърлен. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Министерството на вътрешните работи е поискало въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса за това законосъобразно ли е вещи лица, работещи в НИК към МВР да получават допълнителни средства от съдилищата при представяне в съда на техните експертизи, въпреки че това им задължение им е вменено с длъжностните им характеристики и заплатено с работните им заплати от МВР или не?. Твърди се, че по отношение на този въпрос е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Така както е формулиран обаче въпросът предполага, че с отговора му съдът ще трябва да се произнесе по съществото на спора между страните. Това от своя страна предполага, че ще трябва да бъдат преценявани конкретните твърдения, доводи и възражения на страните в производството, а също така и представените по делото доказателства. В този случай касационният съд ще трябва да провери правилността на действията на съда по установяване на приложимия закон към фактите по делото, по отношение на които не съществува спор. Това бе довело до произнасяне по съществото на спора между страните, което е недопустимо на този етап от производството. Поради това така формулирания въпрос не отговаря на установените с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС изисквания и не представлява общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Министерството на вътрешните работи е поискало въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Министерството на вътрешните работи твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 3678/08.12.2022 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ Б въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 4568/2022 година, по подадената срещу него от Министерство на вътрешните работи, касационна жалба с вх. № 2100/10.01.2023 година и такова не трябва да се допуска. С изхода на делото Министерството на вътрешните работи ще трябва да заплати на К. В. И. сумата от 800.00 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение