Определение № 1497 от 28.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 763/2026 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд. Ответниците М. К., Г. К. и С. И. оспорват жалбата. По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Първоинстанционният съд частично е уважил, до размер на по 20 000 лв., предявените искове по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на А. И., виновно причинена при пътно-транспортно произшествие от водач на моторно превозно средство със сключена при ответното дружество застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Сезиран с жалба на ищците и насрещна жалба на ответника, въззивният съд, след отмяна на първоинстанционното решение в съответните части, е увеличил размера на присъдените обезщетения до 80 000 лв. за всеки от ищците. Потвърдил е решението в останалите части. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че е налице извършено от застрахования водач виновно нарушение на правилата за движение, намиращо се в пряка причинна връзка с произшествието и последвалата смърт на пострадалия. Извода си е обосновал със съображенията, че застрахованият водач е управлявал автомобила си с превишена скорост (78 км/ч в зоната на действие на пътен знак „В26“, ограничаващ скоростта в този участък до 60 км/ч) – нарушение на чл.21, ал.2, вр. ал.1 ЗДП, както и че същата скорост е била несъобразена с конкретната пътно-климатична обстановка и конкретните условия на видимост към пешеходеца при движение на къси светлини – чл. 20, ал. 2 ЗДП, при установена с експертното заключение техническа възможност за спиране в рамките на видимата зона пред автомобила към пешеходеца при движение със скорост 41-50 км/ч. Въз основа на установените факти, че произшествието е настъпило през тъмната част от денонощието, при намалена видимост, допълнително влошена заради осветяването от фаровете на насрещно движещите се автомобили, в участък с въведено със знак В26 ограничение на скоростта до 60 км/ч и със забрана за изпреварване, при интензивен трафик в двете посоки, наличието крайпътни сгради и на уширение на пътя с паркиран в него автомобил, съдът е приел, че водачът е бил длъжен да избере такава скорост, която да му позволи да спре пред всяко предвидимо препятствие. Подчертал е, че в процесния участък не е имало забрана за пресичане на пешеходци, нито пътни съоръжения, които да ограничават преминаването на такива, поради което е следвало да бъде съобразена евентуалната опасност от пресичане на пешеходци, вкл. предвид наличието на отбивка на пътя и спрял автомобил в нея, които не е имало никакви обективни пречки да бъдат възприети при приближаване на мястото на произшествието, поради което появата на пострадалия пешеходец на платното за движение е представлявала предвидимо препятствие, независимо от предприетото внезапно пресичане. Приел е по-нататък, че в пряка причинна връзка с произшествието се намира и извършеното от пострадалия нарушение по чл. 113, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 ЗДП и чл. 114, т. 1 ЗДП с оглед предприетото по неизвестни причини от последния, бягайки, внезапно пресичане на платното за движение, без да спре и да се огледа в двете посоки, като съобрази най-вече приближаващия от дясно автомобил. Съпоставяйки извършените от двамата участници нарушения, съдът е намерил, че като е предприел внезапно пресичане без доказана причина пострадалият сам се е поставил в създалата се ситуация, поради което има преобладаващ принос за настъпването на произшествието – в размер на 60 %, за разлика от приетия от първата инстанция размер от 90 %. Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай не са изложени конкретни доводи за обосноваване на наличието на тази квалифицирана форма на неправилност. Липсата на такива е достатъчна да обоснове отказ да се допусне касационно обжалване на това основание, доколкото, макар и очевидната неправилност да изключва предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационната инстанция, за разлика от случаите на нищожност и недопустимост на въззивното решение, по общо правило не следи служебно за правилността му, като не разполага с правомощието да отмени същото на основание, неизтъкнато от жалбоподателя (арг. чл. 290, ал. 2 ГПК). С оглед последното в тежест на жалбоподателя е да посочи и обоснове кое от въведените в касационната жалба оплаквания за неправилност (касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК) отговаря и на квалифициращите признаци за „очевидна“ неправилност, посочени по-горе, което в конкретния случай не е сторено. По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1) налице ли е нарушение на процесуалните правила в случаите, когато въззивния съд не възприема заключението на изслушана, неоспорена от страните и приета от първоинстанционния съд съдебна автотехническа експертиза по въпрос, изискващ специални знания - предотвратимост на ПТП, без да се изложат конкретни мотиви, обосновани с анализа на всички събрани по делото доказателства, респ. относно кредитирането на съдебната експертиза и преценката за нейната правилност и обоснованост и доказателствена сила с оглед изискването на член 202 от ГПК; 2) длъжен ли е съдът да назначи допълнителна или повторна експертиза, в случай на съмнения относно обективност, обоснованост и правилност на съдебната експертиза по въпрос, изискващ специални знания, или може да определи доказателствената стойност на експертизата само по вътрешно убеждение; 3) за да се ангажира деликтна и застрахователна отговорност по чл. 45 ЗЗД и чл. 429, ал. 1 КЗ, необходимо ли е да е налице не само формално нарушение от страна на водача (например превишена скорост), но и пряка причинна връзка между това нарушение и настъпилата вреда; 4) за приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД във връзка с доказването на приноса за увреждането от пострадалия, изследването и оценката на поведението на всеки един от участниците в движението по пътищата при ПТП; 5) при определянето на процентния принос към настъпилия в резултат на ПТП вредоносен резултат следва ли да бъде извършен анализ на характера и тежестта на допуснатите от участниците в него нарушения на правилата за движение по пътищата, тяхното значение за настъпването на произшествието и степента, в която всяко нарушение е повлияло върху резултата; 6) в кои случаи съдът може да приеме, че приносът на пострадалия е изключителен и напълно освобождава другия участник от гражданска отговорност? По първите два въпроса не се установява отклонение от въззивния съд от установената последователна практика на ВКС по приложението на чл. 202 ГПК, напр. решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр. дело № 408/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 129 от 08.11.2017 г. по гр. дело № 60344/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 60250/09.12.2021 г. по гр. дело № 809/2021 г. на ВКС, III г. о., и други, съгласно която преценката на заключенията на вещите лица следва винаги да е мотивирана; заключението на вещото лице като всяко доказателствено средство трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото; съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице дори и страната да не е направила възражение срещу него, но дължи да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му и неговото съответствие с установени с други доказателствени средства правнорелевантни факти. В настоящия случай въззивният съд подробно е обсъдил заключението на автотехническата експертиза, вкл. във връзка с останалите доказателства, в частност свидетелските показания, и е изложил съответни мотиви по отношение на невъзприетия извод на експерта за непредотвратимост на произшествието за водача съобразно най-късния момент на възприемане на пешеходеца, позовавайки се на неизпълненото задължение на водача за движение със съобразена скорост, съответстваща на обективно възможните за възприемане в по-ранен момент обстоятелства, сочещи на повишена опасност от поява на пешеходци върху платното за движение. Проверката на правилността на тези изводи е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. Третият въпрос не отговаря на общото изискване за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК да е обусловил правните изводи на въззивния съд, доколкото последните се основават на приетата за доказана от фактическа страна причинна връзка между установените нарушения и произшествието, а не върху наличието само на формално нарушение от страна на водача. По последните три въпроса, отнасящи се до приложението на чл. 51, ал. 2 ГПК, също не е налице специалната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В тази насока е установена последователна практика на ВКС, основана на постановките по ППВС № 7/63 и ТР № 1/2014 – ОСТК (т. 7), според която съпричиняване е налице при пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат, без да е необходима вина на пострадалия. Приносът на последния може да се изразява в действие или бездействие, но поведението му всякога трябва да е противоправно и да води до настъпването на резултата, като го обуславя в някаква степен, т. е. когато с поведението си пострадалият обективно е способствал за настъпване на увреждането или за увеличаване на обема на вредоносните последици. Това поведение може да представлява конкретно нарушение, но може да се изразява и в поемането на риска от настъпване на вредоносните последици или в необоснованото му игнориране. Във всички случаи е необходимо приносът на пострадалия да е конкретен и доказан, а не предполагаем, като при определяне на степента му съдът следва да съобрази както броя и тежестта на всяко от нарушенията на делинквента и пострадалия, така и значението на всяко нарушение за настъпване на увреждането, респ. обема на последиците от него. Въззивният съд не се е отклонил от така установената практика както с оглед приетата за доказана пряка причинност между нарушението на пострадалия и произшествието, така и с оглед извършената оценка на тежестта на нарушенията на двамата участници и на относителното им значение, в рамките на общия причинно-следствен процес, за настъпването на произшествието. Правилността на тези изводи, до чието оспорване в действителност се свеждат оплакванията в касационната жалба и изложението, не подлежи на проверка във фазата по допускане на касационното обжалване. С тези мотиви съдът