Определение № 5214 от 29.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2199/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Б. И. Т. Д.“ Е. срещу въззивно решение № 215 от 15.12.2025 г., постановено по в. гр. д. № 231/2025 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 194 от 17.03.2025 г., постановено по гр. д. № 125/2024 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, за отхвърляне на предявените от „Б. И. Т. Д.“ Е. против Д. А. В., Д. А. В. и „Д. Е. В. Б. Д.“ Е. искове с правно основание чл. 135 ЗЗД, за обявяване за относително недействителни по отношение на „Б. И. Т. Д.“ Е. на поредица от две увреждащи сделки, а именно: сделка, обективирана в брачен договор с нотариална заверка на подписите и съдържанието от 19.05.2023 г., сключен по реда на чл. 37 СК, в частта, с която страните са уговорили преминаване в режим на разделност на недвижими имоти, поставени в лична и изключителна собственост на ответника Д. А. В., относно 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор № ***, находящ се в [населено място], общ. Н., обл. Б., с площ от 794 кв. м., ведно с 1/2 от построената в имота сграда с идентификатор ***, със застроена площ: 99 кв. м., брой етажи: 2, предназначение: жилищна сграда-еднофамилна, както и на сделка, обективирана в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 11.07.2023 г., № ***, т. ***, рег. № ***, дело № ***/2023 г., на нотаруис Л. Ч., рег. № ***, относно последващото прехвърляне от Д. А. В. на дружеството „Д. Е. В. Б. Д.“ Е. на собствеността върху 1/2 идеална част от същите имоти. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Обвързан ли е съдът от материалната доказателствена сила на официален свидетелстващ документ (брачен договор с нотариална заверка на подписите и съдържанието) по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, относно удостоверените от нотариуса факти и направените волеизявления, в това число за безвъзмездността на сключения договор и допустимо ли е тези факти да бъдат игнорирани или опровергани, при условие, че не е проведено производство по оспорване истинността на документа?“ – сочи се противоречие с приетото в решение № 648 от 03.11.2008 г. по гр. д. № 2326/2007 г. на III г.о. на ВКС (с молба вх. № 2744/20.03.2026 г., същото е поправено от касатора на решение № 50 от 21.07.2017 г. по гр. д. № 4880/2014 г. на IV г.о.); 2/ „Допустимо ли е съдът да преквалифицира брачен договор с нотариална заверка на подписите и съдържанието, в който разпореждането е изрично посочено от страните като „безвъзмездно“, във „възмезден“ договор (аналогичен на делба), единствено поради наличието на насрещни престации, без да изследва тяхната икономическа еквивалентност, и следва ли при явна нееквивалентност на дяловете, сделката да се счита за безвъзмездна (дарствена) по отношение на увредения кредитор?“; 3/ „Приложимо ли е правилото на чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД (че знанието за увреждане е ирелевантно при безвъзмездно придобиване) и по отношение на последващ приоберател – юридическо лице, което придобива имота възмездно, в хипотеза, при която междинният приобретател (прехвърлител на ЮЛ) е физическо лице, придобило имота безвъзмездно от длъжника, и същевременно същият е едноличен собственик на капитала и управител на придобиващото дружество?“ – по втория и трети въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 4/ „За наличието на „знание за увреждане“ у приобретателя по смисъла на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, необходимо ли е третото лице да познава лично конкретния кредитор и размера на неговото вземане, или е достатъчно да знае, че длъжникът има задължения към трети лица (изобщо има кредитори) и че с разпоредителната сделка се намалява възможността за тяхното удовлетворяване; и допустимо ли е съдът да приеме, че липсва знание у приобретателя, когато по делото е налице изрично признание на ответниците, че са знаели за неплатежоспособността на длъжника и за наличието на кредитори?“ – твърди се противоречие с решение № 88 от 15.07.2014 г. по гр. д. № 7167/2013 г. на IV г.о. на ВКС (също поправено с посочената по-горе молба на решение № 60 от 20.04.2017 г. по гр. д. № 3094/2016 г. на IV г.о. на ВКС); 5/ „Достатъчно ли е установяването на „фактическа раздяла“ между съпрузи чрез свидетелски показания, за да се обори законната презумпция за знание за увреждане по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, при наличие на сключен между тях брачен договор с нотариална заверка на подписите и съдържанието, уреждащ имуществени отношения, в периода на твърдяната раздяла?“ – сочи се противоречие с приетото в решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4610/2014 г. на IV г.о. на ВКС; 6/ „Допустимо ли е съдът да обоснове извод за оборване на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, позовавайки се единствено на свидетелски показания за влошени отношения, без да обсъди и съпостави тези показания с обективните действия на страните (сключване на брачен договор и последващо отчуждаване), извършени в същия период, които действия доказват наличие на сговор и общност на интересите?“ – поддържа се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да се сочи и прилага конкретна съдебна практика. Ответникът по жалбата Д. А. В., чрез адв. Д. Р., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Ответното дружество „Д. Е. В. Б. Д.“ Е., чрез адв. Г. Г., също е взело становище по жалбата в срока за отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, като счита същата за неоснователна. Претендира и разноски. Ответницата по жалба Д. А. В. не е взела становище по жалбата в срока за отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. В обжалваното решение въззивният състав е установил като безспорни следните обстоятелства: ответниците Д. А. В. и Д. А. В. са били съпрузи считано от 2012 г., като бракът им е прекратен с развод, по молба на съпруга от 28.06.2022 г., с решение № 956/21.08.2023 г. по в. гр. д. № 397/2023 г. по описа на Окръжен съд-Бургас; ответниците са сключили брачен договор на 19.05.2023 г., преди датата на прекратяване на брака им; между съпрузите В., и с участие на тяхно дружество са водени съдебни спорове между бившите съпрузи в периода след подаване на исковата молба за развод, включително по ЗЗДН, по молба на Д. В., както следва: гражданско дело № 1640/2022 г. по описа на Районен съд – Асеновград, образувано по молба по ЗЗДН от Д. В. против Д. В.; търговско дело № 322/2022 г. по описа на Бургаски окръжен съд, образувано по искова молба от Д. В. против „Б. П. И.“ О. за прекратяване на дружеството, поради наличие на „важни причини“; търговско дело № 339/2022 г. по описа на Бургаски окръжен съд, образувано по искова молба от Д. В. против „Б. П. И.“ О. за осъждане на дружеството да върне на ищеца сума в размер на 470 482,80 лева, представляваща допълнителни парични вноски, на основание чл. 134 ТЗ, както и евентуално предявени искове за същата сума; гражданско дело № 952/2022 г. по описа на Районен съд – Несебър, образувано по искова молба от „К.“ Е. против „Б. П. И.“ О. за обявяване на предварителен договор за окончателен по отношение на имот на дружеството ответник; арбитражно производство, по което дружеството „Б. П. И.“ О. е осъдено да за сумата от 1 540 000 лева; гражданско дело № 210/2023 г. по описа на Районен съд – Бургас, за обявяване на недействителен на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 21.11.2021 г., сключен между „Б. П. И.“ О. и „К.“ Е.; до датата на подписване на брачния договор (19.05.2023 г.) двамата съпрузи са притежавали равни дялове от капитала на дружеството „Б. П. И.“ О., като на същата дата - 19.05.2023 г., Д. А. В. е продала дела си на Д. А. В. за един лев. С оглед представените от ищеца с исковата молба изпълнителни листи и договори за цесия, второинстанционният съд е намерил за установено по делото качеството на ищцовото дружество на кредитор на първата ответница Д. В. за твърдените вземания в общ размер на 328 590,36 лева. Изрично е съобразил, че в производството по чл. 135 ЗЗД ищецът не провежда пълно и главно доказване на качеството си на кредитор, като за това качество съдът изхожда формално от представените документи, стига същото да не е отречено със сила на пресъдено нещо, каквато в случая няма. Тъй като съществуването на вземанията на ищеца спрямо първата ответница не са въведени като предмет на делото чрез предявен отделен иск, е преценил като ирелевантни и извън предмета на спора, възраженията на ответниците относно привидност на качеството на ищеца на кредитор, несъществуване и фиктивност на твърдените вземания, липсата на каузално правоотношение въз основа на което са издадени записите на заповед, заповедите за изпълнение и изпълнителните листи. От правна страна решаващият състав е съобразил, че съгласно чл. 135, ал. 1 и 2 ЗЗД, кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането. Приел е, че в настоящия случай ищецът е установил твърдението си, че към момента на извършване на двете разпоредителни сделки, предмет на исковите претенции, неговият праводател по договора за цесия, респ. – той, има качеството на кредитор на ответницата Д. В.. Намерил е за установено и т. н. увреждащо действие по двете сделки за интереса на ищеца в качеството му на кредитор, до размера на притежаваните разпоредени от длъжника права – т. е. за 1/2 ид. ч. от имотите, предмет на процесните сделки, което препятства възможността ищецът като кредитор да се удовлетвори при осребряване на имотите в хода на започналите вече изпълнителни производства. Приел е също така, че вземанията на ищеца и първоначално за част от тях в лицето на неговия праводател по договора за цесия, са възникнали на датите на издаване на записите на заповед, подписани от ответницата Д. В., по които солидарно отговорна е и Д. В. в лично качество, а именно на 12.01.2023 г., 15.01.2023 г., 01.03.2023 г. Въззивният съд е изложил решаващи мотиви, че към момента на извършване на първата разпоредителна сделка по брачния договор е налице разпореждане от страна на ответницата Д. В. с нейно имущество, което потенциално служи за обезпечаване на задълженията й и удовлетворяване на кредиторите съгласно чл. 133 ЗЗД, поради което е приел, че към 19.05.2023 г. тя е знаела за увреждането на кредитора. Като спорен по делото е отделил въпроса дали и другата страна по сделката – ответникът Д. В. е знаел за увреждането при извършване на процесните две сделки, както и дали брачният договор в случая е възмездна или безвъзмездна сделка. По този въпрос е приел, че съдът не е обвързан от дадената от страните правна характеристика на брачния договор относно отразяването за „безвъзмездно“ получаване на отделно имущество, а при тълкуване на съдържанието на договора и изразената от страните воля за условията на разпореждане, извършва собствена преценка; че брачният договор в случая до голяма степен има правната природа на договора за доброволна делба; че видно от съдържанието на процесния брачен договор е договорено взаимно прехвърляне на вещни права за получаване на вещи в индивидуална собственост и за двамата съпрузи - т. е. договорени са взаимни насрещни престации, за разпореждане с общото имущество, дължими от всяка от страните, като всеки от съпрузите е прехвърлил на другата собствената си идеална част от описани в договора вещи, поради което придобиването на вещни права няма безвъзмезден характер за никой от тях; че отразеното в договора „безвъзмездно преминаване“ с пояснението /без плащане на суми/, следва да се възприема като липса на договорено задължение за допълнително парично уравняване за всеки от съпрузите при получаване в индивидуална собственост на описаните вещи, което не променя възмездния характер на брачния договор. При тези съображения въззивната инстанция е намерила, че в настоящата хипотеза кумулативна предпоставка за основателност на исковите претенции, както по отношение на първата, така и по отношение на втората сделка, е установяване към момента на извършване на сделките, на знанието и на Д. В. за увреждането на кредитора на неговата съпруга. Съобразила е, че съгласно разпоредбата на чл. 135, ал. 2 ЗЗД, предвид качеството на ответника Д. В. на съпруг на ответницата Д. В. към момента на възникване на твърдените от ищеца вземания и извършеното разпореждане с брачния договор, знанието за увреждане на праводателя на ищеца и за неговото увреждане, от страна на ответника Д. В., се предполага до доказване на противното. Взела е предвид и обстоятелството, че законодателят е създал оборима презумпция, като с отговора на исковата молба ответникът Д. В. е оспорил знанието си за увреждане на кредитора за процесните и други вземания от Д. В. или от дружество – нейна собственост, и е ангажирал доказателства в подкрепа на това оспорване. По отношение на наведените възражения за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения в процеса на събиране на доказателства, чрез допускане и събиране на доказателства след преклузия, решаващият състав е приел, че такива не са допуснати. Посочил е, че цени всички събрани по делото релевантни доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, включително във връзка с оспорването на презумпцията за знанието на ответника Д. В. за увреждане на интересите на кредитора на Д. В. за процесните вземания към момента на сключване на брачния договор и след това към момента на сключване на втората сделка. От представени с отговора на исковата молба от Д. В. писмени доказателства, второинстанционният съд е установил, че с искова молба подадена на 28.06.2022 г., последният е поискал прекратяване на брака с Д. В., като дълбоко и непоправимо разстроен. От мотивите към постановеното бракоразводно решение е съобразил, че фактическата раздяла между съпрузите е настъпила считано от м.06.2022 г., но още преди това отношенията им са били влошени. От приложените сигнали от страна на Д. В. до Прокуратурата и останалите доказателства, е посочил, че след фактическата раздяла и подаване на молбата за развод, Д. В. е извършила действия, увреждащи интереса на дружеството, в което двамата съпрузи са били съдружници – изтеглила голяма сума пари от сметката на дружеството, и е подписала увреждащи дружеството документи – записи на заповед и договори в полза на трети лица, за които има данни, че са били фиктивни, с цел да бъде изнудван Д. В. и да бъдат злепоставени неговите интереси. При анализ на свидетелските показания на разпитаните свидетели, преценени ведно с кореспондиращите им писмени доказателства, решаващият състав е намерил за доказано твърдението на ответника В., че отношенията между съпрузите са започнали да се влошават още в началото на 2022 г., а след м.06.2022 г. същите са били във фактическа раздяла и в силно обтегнати, нетърпими отношения, като общуването между тях по повод на водени дела е било чрез техни адвокати; че след фактическата раздяла ответницата В. е извършила множество действия за злепоставяне на личните, имуществени и бизнес интереси на ответника В., като е подписвала документи за симулативни сделки – записи на заповеди и др. с мними нейни кредитори, а чрез наети от нея адвокати изнудвала ответника за пари; че някои от мнимите кредитори се снабдили срещу Д. В. с изпълнителни листи, като инициирали изпълнителни дела, а други – завели съдебни дела; че след проведени преговори и постигнато споразумение между адвокатите на съпрузите за уреждане на личните и бизнес отношения между тях, преди финализиране на развода им, в кантората на нотариус Л. Ч., в присъствие на свидетели, в един и същи ден били подписани множество документи между ответниците В. в лично качество и като съдружници в общото им дружество, включително – процесният брачен договор и договорът за прехвърляне на дружествени дялове; част от споразумението било, след подписване на документите, на ответника В. да бъдат предадени оригинали на изпълнителни листи, издадени до този момент в полза на привидните кредитори, което било направено в присъствието на свидетелите, като изпълнителните производства по тази изпълнителни листи били прекратени; че след подписване на документите, Д. В. в присъствие на другите лица в кантората на нотариуса, уверила Д. В., че няма други кредитори и задължения. Въззивната инстанция е установила също така, че към момента на издаване на процесните записи на заповед от ответницата В. – 12.01.2023 г., 15.01.2023 г., 01.03.2023 г., тя и съпругът й не само са били във фактическа раздяла, но са били в силно влошени и нетърпими отношения, при които Д. В. чрез неморални и укорими действия е демонстрирала незачитане на личността и авторитета на Д. В., а освен това заплашвала съпруга си, че ще му вземе имотите и парите, като в изпълнение на тази закана подписала множество документи, за несъществуващи реално нейни задължения и на общото им с ответника дружество. Отчела е като показателно за симулативността на сключените от ответницата сделки обстоятелството, че след постигнатото споразумение между адвокатите на съпрузите, всички манифестирани пред Д. В. претенции на мнимите кредитори са отпаднали, а образуваните съдебни и изпълнителни дела са били прекратени. Взела е предвид още, че липсват каквито и да е доказателства, че за периода след м.06.2022 г., към момента на подписване на брачния договор, до момента на влошаване на отношенията между Д. В. и Т. Т. (представител и управител на ищцовото дружество) в началото на 2024 г., Т. или някой друг е уведомил ответника В. за задължения на ответницата Д. В. към него и/или негово дружество. По отношение на възражението на ищеца, че към релевантния момент ответникът В. е имал информация за реални кредитори на ответницата В., решаващият състав е приел, че същото не може да бъде споделено. Застъпил е становището, че свидетелските показания непротиворечиво сочат, че след подписването на брачния договор, ведно с други документи и получаването на оригиналите на изпълнителните листи издадени в полза на мнимите кредитори, ответникът Д. В. е бил със съзнанието, че всички финансови отношения на ответницата с трети лица са уредени, в какъвто смисъл тя е изказала и уверение пред свидетелите в кантората на нотариуса; че ищецът не излага твърдения преди сключване или към момента на сключване на брачния договор и на втората сделка, по някакъв начин – лично или чрез трето лице, да е уведомил Д. В. за задължения на Д. В. към него и/или към негово дружество; че знанието на Д. В. за такива задължения не се установява от нито едно доказателство по делото, като надлежно се опровергава от обсъдените по делото доказателства. Посочил е още, че противно на възраженията на ищеца, по делото не са установени действителни задължения на Д. В. и към други кредитори, за които Д. В. да е бил известен към момента на участието му в процесните сделки. Като неоснователно второстепенният съд е преценил и възражението, че втората сделка, предмет на исковата претенция по делото – за покупко-продажба на недвижим имот от 11.07.2023 г., следва да бъде преценена като безвъзмездна. Установил е, че по сделката е договорена цена, като е без значение за прехвърляне на собствеността, дали тя е била заплатена или не. Отделно е взел предвид, че ищецът няма правен интерес да твърди, че втората сделка е безвъзмездна – т. е. че прикрива дарение, тъй като в този случай сделката по покупко-продажба би била нищожна, а предмет на иска по чл. 135 от ЗЗД могат да бъдат само действителни сделки. При тези съображения въззивният състав е приел за установено, че въпреки, че към моментите, в които се твърди, че са възникнали задълженията на ответницата В. към ищеца, ответниците формално са били в брачна връзка, влошените и нетърпими фактически отношения между тях изключват всякакво взаимно споделяне и общ интерес. Предвид опровергаващите доказателства, събрани по делото, е обосновал извод, че презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД за знанието на ответника Д. В. за задълженията на съпругата към ищеца и/или неговия праводател към момента на сключване на брачния договор и впоследствие при прехвърляне на имота по втората сделка, е надлежно оборена. Възприел е, че обратното доказване от страна на ответника В. е пълно, с допустими по ГПК доказателствени средства, чрез достоверни доказателства, които са в съответствие с всички други обстоятелства установени по делото. В тази връзка е обобщил, че към момента на сключване на брачния договор, както и впоследствие към момента на прехвърляне на процесните недвижими имоти по втората атакувана сделка, за 1/2 ид. ч. от тях, Д. В. в лично качеството и като представител на ответното дружество не е знаел за задължения на ответницата Д. В. към ищеца и неговия праводател и/или към други кредитори. Предвид изложеното е приел, че не са установени всички кумулативно изискуеми елементи от фактическия състав на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, поради което предявените искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. Поради идентичните правни изводи за неоснователност на исковите претенции, макар частично по различни съображения, въззивната инстанция е преценила съдебното решение на първостепенния съд за правилно, поради което е потвърдила същото. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените от касатора в изложението първи и втори въпрос са свързани с правилността на фактическите и правни изводи, до които е достигнала въззивната инстанция, преценявайки събраните доказателства. Поради това същите не могат да бъдат определени като въпроси, които са относими към допускането на касационното обжалване. По същността си тези въпроси представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата, по-конкретно на представения по делото брачен договор между ответниците, като обсъждането на тези оплаквания е предмет на самото касационно обжалване, а не на производството по допускането му, в който смисъл са и задължителните указания по т. 1 от посоченото по-горе Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Така поставени питанията са привързани към доводите на жалбоподателя, че неправилно въззивният съд в случая е приел възмезден характер на атакувания брачен договор, предвид изрично посоченото от страните безвъзмездно разпореждане, с което е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 179, ал. 1 ГПК. Следва да се посочи, че относно нотариалното удостоверяване на подписите и съдържанието на брачния договор и обхвата на неговата материална доказателствена сила, приложение намират предвидените в ГПК особени правила за нотариално удостоверяване на подпис и съдържание на частен документ – чл. 590, ал. 4, вр. чл. 589, ал. 2 ГПК. Чрез нотариалното удостоверяване се доказва съдържанието на документа, неговата идентичност с екземпляра, който се подрежда в специална книга, както и, че документът е подписан от лицето, чието изявление е обективирано. Трайно и последователно в съдебната практика се приема, че брачният /предбрачният/ договор е уреден от СК, като формална сделка, като разпоредбата чл. 39, ал. 1 СК регламентира формата му като писмена, подписана лично от страните, с нотариална заверка на подписа и съдържанието, извършени едновременно. С нотариалната заверка на подписа, нотариусът удостоверява, че страните лично са се явили пред него и са подписали или са потвърдили вече положените върху брачния/предбрачния договор свои подписи, а с нотариалната заверка на съдържанието, нотариусът удостоверява, че към дата на нотариалното удостоверяване брачният/предбрачният договор има такова съдържание, каквото има екземплярът, останал на съхранение в служебния му архив. Нотариалното удостоверяване на съдържанието цели да се предпази частният документ от подправка на съдържанието, като доказва какво е било съдържанието му в деня на удостоверяването. Въззивният съд в случая не се е отклонил от посочените разяснения. От друга страна, посочените правни разрешения не лишават съда от възможността да тълкува при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, според визираните в чл. 20 ЗЗД критерии, което е и негово задължение. Така е процедирал и въззивният състав, тълкувайки уговорките между страните, обективирани в процесния брачен договор, както и при изследване на тяхната действителна воля при отговора на въпроса относно възмездния характер на същия. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по третия въпрос в изложението, касаещ приложението на знанието за увреждане при исковата претенция по чл. 135 ЗЗД. Същият е привързан към доводите на касатора за безвъзмезден характер на първата атакувана сделка, а именно на сключения брачен договор между ответниците, съответно че знанието за увреждане е ирелевантно при безвъзмездно придобиване, както и при последващото такова, доколкото приобретател по втората сделка е юридическо лице, чийто едноличен собственик и управител е приобретателят по първата сделка, придобил безвъзмездно. Противно на тези оплаквания на страната обаче в обжалваното решение въззивният състав е обосновал извод относно възмезден характер на брачния договор, като е изложил мотиви, че са договорени взаимни насрещни престации за разпореждане с общото имущество, дължими от всяка от страните, поради което придобиването на вещни права няма безвъзмезден характер за никой от тях. В тази връзка е застъпил и становището, че в настоящата хипотеза предпоставка за основателност на исковите претенции по отношение на двете атакувани сделки, е установяване към момента на извършването им, на знанието и на ответника Д. В. за увреждането на кредитора на неговата съпруга. Ето защо въззивният съд не е възприел в мотивите си доводите на касатора за безвъзмезден характер на придобиването, както и за ирелевантност на знанието за увреждане, от които извежда въпроса си, а чрез тях жалбоподателят на практика изразява несъгласието си с приетото от съда. При тези данни, доколкото поставеният въпрос не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280 ГПК, съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания. Предпоставки за достъп до касация не са налице и във връзка с четвъртия, пети и шести въпрос в изложението, които обобщено се отнасят до оборването на презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Следва да се посочи, че няма спор в теорията и практиката относно това, че отменителният иск по чл. 135 ЗЗД е основателен, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или извършва други правни действия, с които се създават трудности за удовлетворение на кредитора, в т. ч. опрощаване на дълг, обезпечение на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и др. Длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото вземане. Когато разпореждането с длъжниково имущество е безвъзмездно, е достатъчно кредиторът да докаже, че длъжникът е знаел за съществуването на задължението му към него, а когато увреждащата сделка е възмездна, кредиторът трябва да докаже, че за увреждането е знаело и третото лице, с което длъжникът е договарял, т. е. че третото лице е знаело фактите и обстоятелствата, които пораждат кредиторовото вземане, освен в случаите, когато знанието на третото лице се презумира – чл. 135, ал. 2 ЗЗД. При оборване на презумпцията за знание тежестта на доказване е обърната – ответникът трябва да докаже незнанието си за увреждането, което сделката ще предизвика. Обратното доказване е пълно, няма ограничения за допустимите доказателствени средства по ГПК и може да се осъществи и само чрез косвени доказателства, стига те да са достоверни и в такава връзка с другите обстоятелства, че да изключват несъмнено възможността приобретателят да е знаел за дълга. За наличие на знание е достатъчно приобретателят по транслативната сделка да е съзнавал, че в резултат на сделката съществува възможност да се възпрепятства кредитора да се удовлетвори от стойността на имота. Тези правни разрешения трайно и постоянно се обективират в актовете на ВКС, в това число и в посоченото от касатора решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4610/2014 г. на IV г.о. на ВКС. Въззивното решение е изцяло съобразено с тях и не им противоречи. След подробен анализ на събраните по делото доказателства (в това число и писмените такива, а не единствено свидетелските показания, каквото е становището на страната) въззивният съд е заключил, че ответниците В. формално са били в брачна връзка, като същите са били във влошени и нетърпими фактически отношения, които изключват всякакво взаимно споделяне и общ интерес. С оглед наличието на опровергаващи доказателства по делото и след тяхната обстойна преценка, въззивният състав в случая е формирал еднозначен извод, че презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД за знание на ответника Д. В. за задълженията на съпругата Д. В. към ищеца, към момента на сключване на брачния договор и впоследствие прехвърляне на имота по втората сделка, е надлежно оборена. Доколкото по повдигнатите въпроси има формирана съдебна практика, а нужда от нейното осъвременяване, не е налице, то и разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не намира приложение. По изложените съображения не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответниците своевременно са поискали присъждане на такива – адвокатско възнаграждение в размер от по 2000 евро за всеки от тях, заплащането на което е уговорено по банков път, но не е надлежно удостоверено със съответните документи.Поради това и съдът не присъжда разноски. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,