Определение № 3333 от 18.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1569/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. П. Н., представляван от адв. В., срещу онази част от Решение № 1169/14.10.2025 г. по в. гр. д. № 1517/2024 г. на Апелативен съд – София, в която, като е отменено Решение № 6 227/05.12.2023 г., постановено по гр. д. № 12 496/21 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 3 състав, предявеният от касатора срещу Р. И. Х. иск за заплащане на сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от счупване на челюст на 20.03.2021 г., е отхвърлен.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касаторът счита, че в нарушение на чл. 266, ал. 3 ГПК въззивният съд допуснал и изслушал свидетелски показания, въз основа на които погрешно приел за установени фактите по спора, а и разгледал преклудирани възражения. В противоречие с чл. 195, ал. 1 ГПК той не допуснал служебно експертиза, при която вещото лице, като изгледа съхранения запис от срещата между страните, проведена като нерегламентирано спортно събитие, да даде заключение относно спазването на правилата на бокса от играчите. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и уважаване на иска.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Р. И. Х. е подал отговор на жалбата, в която изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че на 20.03.2021 г. ищецът отишъл по обяд в спортната зала на [улица], за да участва в снимането на шоу като портиер и касиер. Впоследствие организаторът на събитието К. К. му предложил да се снима на мястото на момче, което не дошло за участие, и да се боксира с ответника Р. Х., по прякор „Р.“. На място присъствали не повече от десетина човека, като всичко се заснемало с мобилен телефон от оператора И. Ш.. На 12.04.2021 г. видеозаписът от боя бил качен от К. К. в YouTube, в общодостъпен канал с над 1600 реални последователи, със заглавие на клипа „Ш. без резерваиции – еп. 10“.

От показанията на свидетеля В. П. И. - П., майка на ищеца, въззивният съд установил, че на 20.03.2021 г. по предварителна уговорка със сина си тя отишла да го вземе от снимките на шоуто. Когато видяла сина си, операторът И. Ш. го придържал, защото ищецът не можел да ходи без чужда помощ. Ш. й обяснил, че той (К.) пострадал при сценичен бой. В болница „Пирогов“ лекарите установили счупване на челюстта му на две места, което наложило операция с поставяне на метална шина - наместване и поставяне на метални скоби. На третия ден ищецът бил изписан, като продължил лечението си у дома. Той не можел нито да говори, нито да се храни. Приемал единствено ентерална храна. Изпитвал силни болки, които били особено интензивни нощем.

Въз основа на показанията на свидетеля И. Ш. апелативният съд приел, че бил поканен от К. К. да заснеме боксов мач (без лиценз), който се провел на 20.03.2021 г. в малка спортна зала в[жк]. Първоначално се състояла боксова среща между Р. Х. и трето за процеса лице, след което – спаринг между ищеца и ответника, който нанесъл тежки удари, от които ищецът не могъл да се опази. Съдията прекратил мача и обявил Р. Х. за победител.

От заключението към съдебно - медицинската експертиза, изслушана в производството пред първоинстанционния съд, САС установил, че в резултат на претърпения на 20.03.2021 г. инцидент ищецът получил травма в областта на лицето, изразяваща се в счупване на долната челюст (мандибула) вдясно, причинила трайно затруднение в дъвченето и говоренето за период, по-голям от 30 дни. Възстановителният период протичал обичайно 6 до 12 месеца.

Въз основа на заключението към съдебно-психологическата експертиза въззивният съд приел, че ищецът бил в състояние на средна към висока тревожност; в процес на трансформация от юношески оптимизъм към реалистична представа за собствените и на околните възможности и особености. Вещото лице дало заключение, че способността на ищеца да се съпротивлява на външни въздействия била снижена и това намирало проявление в повишена раздразнителност и нетърпеливост. Към момента на провеждане на психологическото изследване той бил клинично здрав, но се наблюдавали отчетливи признаци за непреодоляна психическа травма, свързана с преживяното на 20.03.2021 г., като налице била опасност от развитие на посттравматично стресово разстройство. Според вещото лице психическата травма не била преодоляна повече от две години и седем месеца след травмиращото събитие.

От показанията на свидетеля Ц. Ц., събрани в производството пред въззивния съд, САС утановил участието му в процесната среща като коментатор. Ищецът доброволно бил дал съгласие да участва в мач с ответника. При играта и двамата си нанасяли удари. След края на мача ответникът се притекъл на помощ на ищеца. Идеята за събитието била мачът да бъде бутафорен, но ударите, които си разменяли участниците, били с пълен контакт.

Въззивният съд отказал да кредитира показанията на свидетеля Ц. относно ръста на участниците, както и относно замисъла на двубоя, тъй като те се опровергавали от видеозаписа, изгледан в хода на производството пред САС, а и от признанието на ищеца, дадено пред апелативния съд по реда на чл. 176 ГПК, че сам дал съгласието си за участие в боксовата среща, за която знаел, че ще бъде заснета като видеоклип.

От видеозаписа, съхранен на намиращ се в кориците на делото диск, въззивният съд установил, че видимо предпазните средства на двамата участници, които си разменяли реални удари, се различавали, тъй като шлемът на пострадалия бил без подбрадник.

Апелативният съд е посочил, че за успешното провеждане на иска по чл. 45, ал. 1 ЗЗД в доказателствена тежест на ищеца било да установи наличието на противоправното поведение на ответника, вреда и причинна връзка между деянието и вредите. Приел е, че противоправността при деликта се изразявала в нарушаването на императивна правна норма, като не всяко причиняване на вреди било противоправно. В определени хипотези увреждането било разрешено от правото и примерно изброил неизбежната отбрана, крайната необходимост, упражняването на субективно право в установените от закона граници, както и съгласието за увреждане от страна на пострадалия. Счел, че ответникът не бил в неизпълнение на задължение, възложено му от закона, като извършените от него действия не представлявали и нарушение на общата норма чл. 45, ал. 1 и сл. ЗЗД, която влизала в действие при оценката на дадено поведение, когато то не било съобразено с общоприети, нормални, обичайни изисквания. В тази връзка въззивният съд отказал да кредитира показанията на свидетеля Ш. относно договорката за бутафорност на мача, тъй като те били вътрешно противоречиви с оглед изнесеното, че същият бил поканен в качеството си на оператор и за него задължение да присъства при уговарянето на участниците не съществувало. Апелативният съд приел, че след като ищецът и ответникът доброволно взели участие в обща игра, криеща опасност от нараняване, извод за общо участие при настъпването на вредите не можело да бъде обоснован. Отговорността на прекия причинител за вредата би възникнала според решаващия съд, ако съществувала пряка причинна връзка между поведение, което нарушавало правилата на играта, и увреждането. По делото липсвали доказателства за предварително установени правила на играта, поради което заключение, че такова нарушение било допуснато, не можело да се обоснове. Нещо повече - пострадалият сам бил дал съгласието си да участва в този мач, не направил възражение относно разликите в екипировката, телосложението и теглото на ответника. Извод срещата да била уговорена като сценичен (бутафорен) двубой бил изключен, тъй като липсвали твърдения и данни за предварителен сценарий с конкретни действия и развой на играта. Въззивният съд допълнил, че участието на пострадалия в този мач било резултат от неговото ясно и недвусмислено съгласие за двубой, който криел опасност от нараняване. В тази връзка споделил и изводите на вещото лице, изготвило съдебно-психологическата експертиза и установило повишена раздразнителност и нетърпеливост у ищеца. Допълнил, че, давайки съгласието си участие в игра с неустановени правила, ищецът сам игнорирал общоприети, нормални и обичайни изисквания за съхранение, сам се поставил в положение да търпи вреди, които били резултат от неговото поведение. Това съгласие изключвало законосъобразен извод, че настъпилите вреди били пряка и непосредствена последица от противоправно поведение на ответника. Доброволното участие при съзнаването на опасния характер на играта (срещата) представлявало предварително дадено съгласие за увреждане, което изключвало противоправността. Въззивният съд допълнил, че дори да приеме за доказана твърдяната уговорка за „бутафорност“ на срещата (макар доказателства за това да липсвали), то извод за противоправност в действията на ответника отново бил изключен, тъй като ищецът могъл да прекрати боя (срещата) преди да бъде нанесен ударът, причинил травматичното увреждане. Допълнил, че от извършения преглед на видеозаписа на срещата не можело до се обоснове извод, че ищецът К. Н. очаквал сценичен бой, а не реален боксов мач с възприетия от него като физически превъзхождащ го противник, тъй като, видно от записа, и двамата участници нанасяли удари, за които не можело да се приеме, че представлявали част от сценичен бой. Липсата на искания от ищеца за прекратяване на мача представлявала според въззивния съд дадено съгласие за увреждане, което изключвало отговорността на ответника за вреди.

При тези мотиви решението на първоинстанционния съд за уважаване на иска е отменено, а искът – отхвърлен.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Допустимо ли е въззивният съд да основава решението си на факти, обстоятелства и възражения, които не са въведени в процеса с писмения отговор на ответника в предвидения за това срок и се въвеждат за първи път с въззивната жалба? Допустимо ли е въззивният съд да събере доказателства, които страната е заявила, но не са допуснати от първата инстанция поради процесуална небрежност на страната, изразяваща се в пропускане на срока за отговор на исковата молба?“;

2. „Длъжен ли е съдът служебно да назначи експертиза поради необходимост от съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, които имат отношение към обосноваността на решението? Когато съдията няма необходимите специални знания, поради което не би могъл сам да даде отговор по съответните въпроси, за които няма нужната квалификация и образование, следва ли да ползва експертно становище на специалист в съответната област?“;

3. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви, в които да изложи всички, събрани по делото, допустими и относими доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност, като при противоречиви такива да посочи на кои дава вяра и на кои не, както и какви са причините за това ?“;

4. „Допустимо ли е съдът да преиначава свидетелски показания или да обсъжда избирателно само част от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти, щом установяването им е допустимо с гласни доказателства?“;

5. „Противоправно ли е непозволеното увреждане, причинено по време на участие в нерегламентирана дейност? Когато деянието нарушава абсолютно право на едно лице, например правото на неприкосновеност, деянието противоправно ли е? Дължи ли съдът мотиви дали деянието, за което се твърди да е приминило увреждането, не е противоправно?“;

6. „При направено обосновано искане за отвод на съдебния състав с цел запазване принципите на справедливост, прозрачност и независимост на съдебния процес следва ли съдебният състав да се отведе, за да бъде напълно гарантирано доверието в съдебния процес и да се елиминират всякакви възможни относно независимостта на постановения от него краен съдебен акт? Съдебният процес освен справедлив трябва ли да създава у страните усещане за справедливост, което изисква липса на всякакво съмнение относно безпристрастността на съда? Порочно ли е решението, постановено в нарушение на чл. 22, ал. 1 ГПК, когато искането за отвод е направено с основание за евентуална предубеденост на участвалия съдия, което може да доведе до постановяване на решение, противоречащо на действителното правно положение по спора?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като счита, че въпросите са решени в противоречие с Решение № 230/11.02.2013 г. по т. д. № 1090/2011 г. на ВКС, II ГО, Решение № 5/20.01.2012 г. по гр. д. № 822/2011 г. на ВКС, II ГО, Решение № 67/06.07.2010 г. по т. д. № 898/2009 г. на ВКС, I ТО, Решение № 228/20.12.2010 г. по т. д. № 5303856/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 290/15.08.2011 г. по гр. д. № 1211/2010 г. на ВКС, I ГО, Решение № 348/12.06.2024 г. по гр. д. № 2059/2023 г. на ВКС, IV ГО, и др. (първи въпрос), Решение № 35/28.01.2025 г. по гр. д. № 5001/2023 г. по описа на ВКС, I ГО, Решение № 211/14.12.2023 г. по гр. д. № 937/2023 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 50127/01.12.2022 г. по гр. д. № 1189/2022 г. по описа на ВКС, I ГО, Решение № 50012/21.03.2023 г. по т. д. № 180/2022 г. по описа на ВКС, II ТО, Решение № 100/29.06.2021 г. по гр. д. № 2996/2020 г. по описа на ВКС, III ГО (втори въпрос), Решение № 197/27.03.2024 г. по гр. д. № 3958/2022 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 685/19.11.2024 г. по гр. д. № 4976/2023 на ВКС, III ГО, Решение № 12/15.01.2025 г. по т. д. № 1098/2023 г. на ВКС, II ТО, Решение № 89/27.03.2025 г. по т. д. № 1624/2023 г. на ВКС, I ТО (трети въпрос), Решение № 69/09.07.2015 г. по гр. д. № 1582/2014 г. на ВКС, IV ГО (четвърти въпрос), Решение № 207/17.03.2021 г. по гр. д. № 165/2020 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 13/14.09.2021 г. по гр. д. № 4896/2019 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 38/20.04.2022 г. по т. д. № 617/2021 г. на ВКС, II ТО (пети въпрос), и ТР № 13/1976 г. на ОСГК (шести въпрос).

Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос по т. 3 от изложението на касатора с оглед извършване на проверка изпълнил ли е въззивният съд задължението си при постановяване на решението да обсъди всички, относими към спора, доказателства, сред които и веществените, в тяхната цялост, съобразно разрешенията в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др.

Останалите повдигнати от касатора въпроси ще бъдат разгледани в решението по чл. 290 ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,