Определение № 50822 от 10.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1072/2022 г.

ВКСIII гражданско отделение10.11.2022 г.докладчик Владимиров

Диспозитив

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 267002 от 15.12.2021 г. по гр. д. № 3776/2020 г. на Софийски градски съд, ГО, II – Е състав. ОСЪЖДА Висше транспортно училище „Тодор Каблешков“ - [населено място], [улица] да заплати на В. С. И. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място],[жк] сумата от 700 (седемстотин) лева – разноски в касационното производство. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

Мотиви

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Висше транспортно училище (ВТУ) „Тодор Каблешков“ – [населено място] чрез гл. юрк. И. против решение № 267002 от 15.12.2021 г. по гр. д. № 3776/2020 г. на Софийски градски съд, ГО, II – Е състав. Ответникът В. С. И. чрез адв. Х. е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С него се ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е отменено решение № 299480 от 11.12.2019 г. по гр. д. № 44122/2018 г. на Софийски районен съд (СРС), ГО, 157 състав в частта, в която е уважен предявения от ВТУ „Тодор Каблешков“ против В. С. И. осъдителен иск, квалифициран по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, вр. чл. 87, ал. 2 ЗЗД с присъждане в полза на училището на сумата от 5007. 75 евро, представляваща платен на отпаднало основание грант по развален поради пълно неизпълнение „Договор за студентска мобилност с цел обучение по програма „Еразъм“ № 3 за академичната 2012 г. – 2013 г.“, сключен на 15.10.2012 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 04.07.2018 г. до окончателното й изплащане и е постановено ново решение, с което претенцията за заплащане на горната сума, квалифицирана като такава по чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД е отхвърлена и в полза на ответника са присъдени разноски за две съдебни инстанции. Първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на предявения иск за разликата над 5 007. 75 евро до пълния претендиран размер от 5 011. 50 евро е влязло в сила като необжалвано. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, на първо място, че при наведените от ищеца твърдения за обстоятелствата, които обуславят спорното вземане, предявеният иск намира своето правно основание в нормата на чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, а не в чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. На второ място е установил следната фактология по делото: Страните са обвързани от правна връзка, произтичаща от сключения помежду им договор за студентска мобилност с цел обучение по секторна програма „Еразъм" № 3 за академичната 2012 - 2013 г.“ на 15.10.2012 г. В изпълнение на съглашението изпращащата институция - ВТУ „Тодор Каблешков“ е предоставила на ответника индивидуален финансов грант по студентска мобилност с цел обучение по секторна програма "Еразъм" за академичната 2012-2013 г. в Технически университет (ТУ) - [населено място], Германия в размер от 4 250 евро за периода 29.10.2012 г. – 28.08.2013 г. (десет месеца) или по 425 евро месечно, както и еднократно сумата от 1501. 50 евро на 18.10.2012 г. Ответникът не е реализирал пълните 10 месеца реален престой в Германия, а се е върнал в страната два месеца по – рано и е възстановил на ищца сумата от 740 евро (с левова равностойност от 1 447. 31 лв.) на 26.06.2013 г., представляваща отпуснатия финансов грант за двата нереализирани месеца на обучение в Германия – за месеците юли и август 2013 г. Прието е, че по тези факти в процеса не съществува спор между страните. С доклад с вх. № 3150/15.10.2012 г. на изпълняващия длъжността институционален координатор на програма „Еразъм“ при ищцовото училище ответникът е одобрен да участва в студентския обмен по тази програма в гр. Б., Германия с цел обучение. В същия доклад е препоръчано предоставянето на финансов грант за академичната 2012 – 2013 г. в размер от 425 евро месечно или общо от 4 250 евро за целия период на студентска мобилност от 10 месеца. Издадена е от ректора на висшето учебно заведение заповед № К-792/18.10.2012 г. за командироване на ответника в горепосочения град в Германия за времето от 29.10.2012 г. до 28.08.2013 г. със задача да осъществи студентска мобилност по програма „Еразъм“ с цел обучение в тамошния ТУ. С тази заповед е отпуснат и въпросния финансов грант общо от 4 250 евро – по 425 евро месечно. Същият е изплатен по банков път на ответника. При завръщането си от престоя в чужбина на 26.06.2013 г. ответникът е подал отчет, за което обстоятелство служител на училището (координатор по визираната образователна програма) е издал нарочно удостоверение от същата дата – 26.06.2013 г. С него е удостоверено, че ответникът е била Еразъм студент с цел обучение по специалността „Електротехника“ в ТУ на посочения германски град за периода от 19.10.2012 г. до 24.06.2013 г. и мобилността е отчетена в Еразъм офиса на ищеца. На последния е възстановена от ответника сумата от 740 евро за остатъка от неосъществения реален престой в чужбина съгласно уговорения срок на студентския обмен. Плащането е извършено на 26.06.2013 г., прието е и не е оспорено от училището. С нова заповед № Р - 667/17.09.2013 г. на ректора на ищцовото учебно заведение е разпоредено преразпределение на неусвоените средства за студентска мобилност с цел обучение и с цел практика по програма „Еразъм“ чрез изплащане на допълнителни средства на студентите, участници в тези проекти. Сред тях е и ответника, комуто на 25.09.2013 г. са изплатени още 1 501. 50 евро. Обсъдени са и останалите доказателства досежно посещенията на ответника в дисциплината „Инвестиционна теория“ в университета в Германия, по която не е положил успешно изпит; академична справка; правила за децентрализирани дейности по програма Еразъм при ищцовото ВТУ, както и два документа наименовани договор (от 13.12.2013 г. и от 01.03.2014 г.) и подробно е даден отговор на направените във въззивната жалба оплаквания от висшето учебно заведение. На трето място, обосновано е направен извод, че предявената осъдителна претенция е неоснователна и следва да се отхвърли. В тази насока са развити доводи, че специалната програма (“Еразъм“), с оглед на която е осъществен студентския обмен по процесния договор не е обвързана с постигане на определени резултати. Посочено е, че тя е насочена да насърчава взаимния обмен, сътрудничеството и мобилността между системите на образование и обучение на общностно ниво, така, че те да се превърнат в световен еталон за качество. В съдържанието на самото съглашение между страните също не е установено задължение на бенефициента да постигне определен академичен успех или да положи успешно определен брой изпити. Последното не е предвидено и като форма на неизпълнение в т. 9 от договора. Според решаващия състав уговорките в съглашението сочат, че финансовият грант се предоставя на бенефициента с цел реализиране на период на обучение по студентска мобилност с цел обучение по секторна програма „Еразъм“ - да се обучава, да развива своя интелектуален и социален капацитет чрез възможностите на тази програма. Изразено е разбиране, че крайното представяне на лицето на положените изпити не може и не бива да се разглежда като форма на неизпълнение на задължението, защото влиза в противоречие с идеята и целите на коментираната програма, вложени от Европейския парламент и Съвета на ЕС при приемането й. Втората инстанция е приела, че академичната справка, която се изисква при отчета за реализирания престой на студентската мобилност не поставя конкретни изисквания към нейното съдържание, вкл. и относно данни за успешно положени изпити. Поведението на ищцовото училище да определи сума за възстановяване на предоставения паричен грант съответстваща на нереализирания остатък от престоя в чужбина на бенефициента, да отчете цялата мобилност, да приеме извършеното от лицето плащане (което е дори малко по - малко от определеното) и да не оспорва погасителния му ефект е счетено да съставлява приемане от кредитора и на това изпълнение като точно. Затова е прието, че договорът не може да се развали на това основание с оглед правилото на чл. 87, ал. 4 ЗЗД. Отречено е настъпването на такъв правен ефект и въз основа на съставените документи, озаглавени договор (с изх. № 4253/13.12.2013 г. и от 2014 г.), по които липсва постигнато от страните съгласие (на първия изрично е отбелязано, че страната не е съгласна със съглашението). Прието е, че чл. 87, ал. 2 ЗЗД е неприложим, доколкото задължението следва да се изпълни непременно в уговорения срок на студентския обмен, но по делото липсват данни кредиторът да е отправял надлежно волеизявление за разваляне на съглашението в писмена форма, а такова не се открива и от съдържанието на исковата молба. Поради невъзможността от проекта на съглашение (приет да съставлява по своето естество съгласие за лично обезпечение) да се извлече воля за разваляне на договора съдът е счел, се същият не е развален надлежно. За пълнота на мотивите си въззивният съдът е аргументирал становище, че дори и при установено по делото неизпълнение на договора, искът по чл. 79 ЗЗД отново би подлежал на отхвърляне, поради погасяването му по давност, каквото възражение своевременно е направено от защитата на ответната страна. В тази връзка е изтъкнал, че евентуалното неизпълнение ще е налице към 26.06.2013 г. - датата на подаване на отчет от страна на В. И. до администрацията на ищцовото училище във връзка с реализираната студентска мобилност и петгодишният давностен срок е изтекъл на 26.06.2018 г. Искът е заведен в СРС на 04.07.2018 г., т. е. след изтичането на 5-годишния давностен срок, поради което последният би бил погасен по давност. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната се позовава на две основания за селектиране на касационната й жалба – по чл. 280, ал. 1, т. 1 и по т. 2 ГПК. В приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поставя следния въпрос: „Може ли въззивният съд да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?“. По въпроса се сочи отклонение със задължителната практика на ВКС, изразена в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Касационното обжалване не следва да се допуска. Питането е принципно относимо към процесуалната дейност на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. В нейно задължение е да обсъди всички доказателства за релевантните по спора факти, както и релевираните от страните твърдения, доводи и възражения и мотивирано да посочи кои от тези факти приема за установени и кои не и защо кредитира едни доказателства, а други счита за недостоверни като въз основа на така извършения анализ и оценка на доказателствения материал и приложимия закон да направи извод за основателността или неоснователноста на исковата претенция. Ето защо въпросът удовлетворява обща предпоставка за селектиране на касационната жалба. Той обаче не реализира специалната предпоставка на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото цитираният от страната тълкувателен акт разяснява по задължителен за съдилищата начин съдържанието на селективните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – обща и специални предпоставки. Той обаче не дава обвързващи правни разрешения относно процесуалните задължения на въззивния съд да мотивира своето решение с оглед чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и не може да осъществи допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вън от изложеното, следва да се изтъкне, че в обжалваното решение съдът е изпълнил горните си задължения в качеството му на инстанция по съществото на спора – изложил е собствени решаващи мотиви по предмета на делото след изключително подробен и всестранен анализ и оценка на всички събрани по делото доказателства, като пълно и всестранно е обсъдил доводите на страните и приетите за установени правнорелевантни факти. Така обжалваният акт се явява постановен в пълно съответствие с постоянната съдебна практика на ВКС по наведения процесуалноправен въпрос, което изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Несъгласието на касатора с извършената в решението оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, не формира основание за допускане на касационен контрол. То може да се разгледа като наведен довод за неправилност, който съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК и не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК - съгласно мотивите в съобразителната част към разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Наличието на такива основания се изследва в производството по разглеждане на касационната жалба, по чл. 290 ГПК, което се развива след допуснат касационен контрол, но предпоставки за това в случая отсъстват. Неоснователно е и искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Позоваването от касатора на това селективно основание е бланкетно и необосновано и по него не може да се осъществи достъп до касация. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят нито е поставил конкретен въпрос, който да отнесе за разглеждане по това основание, нито се е позовал на актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, в отклонение с които да е постановено въззивното решение, още по – повече пък да е мотивирано наличие на такова отклонение. Съгласно мотивите в съобразителната част към постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не е в задължение на касационния съд и той не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. В заключение, не е обосновано приложно поле на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, което има за правна последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение. При този изход на делото касаторът дължи на ответника по жалба заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 700 лв. и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.

Цитирани разпоредби

17