Определение № 1690 от 02.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 2539/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца, Ц. В. Г., срещу решение № 3398 от 07.06.2024 г. по гр. д. 2980/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което е обезсилено решение № 12448 от 09.11.2022 г., допълнено с определение от 13.01.2023 г. по реда на чл. 248 ГПК, постановено по гр. дело № 26624/2022 г. по описа на Софийския районен съд, с което е признато за установено, че ищецът Ц. В. Г. не дължи на ответника „Банка ДСК“ ЕАД сумата от 7 000 лв., представляваща главница по договор за кредит от 25.06.2008 г. и сумата 490,45 лв. – разноски, по изпълнителен лист от 07.11.2013 г., издаден по ч. гр. дело № 1245/2013 г. по описа на Районен съд – Троян; сумата от 6 162,50 лв., представляваща възнаградителна лихва по договор за кредит от 25.06.2008 г. за периода от 21.07.2008 г. до 05.11.2013 г., сумата от 1 666,81 лв. обезщетение за забава за периода от 23.12.2008 г. до 05.11.2013 г. и сумата 157,03 лв. – разноски, по изпълнителен лист от 05.11.2014 г. по ч. гр. дело № 839/2014 г. по описа на Районен съд – Троян, като погасени по давност; прекратено е производството по искова молба вх. № 101142/20.05.2022 г. на Ц. В. Г. срещу „Банка ДСК“ ЕАД като недопустимо; оставена е без разглеждане частна жалба вх. №35512/08.02.2023 г., депозирана от „Банка ДСК“ ЕАД, и на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК Ц. В. Г. е осъдена да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД разноски в общ размер на 564,54 лв.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Оспорва извода на въззивния съд, че предявените искове са недопустими. Изтъква, че правният интерес от предявяване на исковете се установява по всяко конкретно дело с оглед конкретните факти по делото и търсената защита. Счита, че очертаният с исковата молба интерес е правно защитим, като задължение на съда е да подведе заявените факти и искове под приложимата правна норма. Поддържа, че дори съдът да счита, че твърденията по исковата молба за погасяване вземанията на ответника по причина на изтекъл давностен срок и бездействие на кредитора не се установяват по делото, включително по причина, че давност не е текла, то е следвало да разгледа спора по същество и да отхвърли исковете, а не да отрече правото на защита чрез прекратяване на производството по делото. Оспорва като противни на закона изложените от въззивния съд мотиви, че исковата молба е предявена в срока по чл. 414 ГПК, но не било подадено възражение срещу заповедите за изпълнение и те били стабилизирани, на което основание е прекратил производството по делото, като сочи, че съдът е следвало, ако намери, че редът за защита е с възражение по чл. 414 ГПК, да препрати исковата молба като възражение по заповедните производства, каквото задължение за препращане на компетентния съд процесуалният закон му е възложил. Излага, че въззивното решение съдържа и фактически неточности. Счита, че релевантните факти по делото са, че кредиторът е бездействал в значително дълъг период от издаване на заповедите за изпълнение и че длъжникът е възразил в първия момент, в който е узнал за изпълнението срещу него, като е избрал да се позове на бездействието му и да възрази за изтекъл давностен срок, които факти според него обосновават интереса от търсената защита с предявените искове и неправилно производството по същите е прекратено с обжалваното въззивно решение. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено като неправилно. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа основания по чл. 280, ал. 2 ГПК – решението е вероятно нищожно и решението е очевидно неправилно. Формулира следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото и моли касационно обжалване да бъде допуснато по тях на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Валидни ли са действията на съдебен изпълнител, извършени след 2018 г. по образувано от него изпълнително дело срещу длъжник, който има постоянен и настоящ адрес извън неговия съдебен район?

2. Как следва да се цени исковата молба на длъжника за оспорване изпълняемостта, ако е подадена в съда преди връчване на заповедта за изпълнение – конвертира ли се във възражение по чл. 414 ГПК, защото със сигурност не е след срока?

3. Какво следва да се разбира под израза в чл. 439 ГПК, че искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание? Има ли съдебно дирене в заповедното производство по чл. 418, вр. чл. 417 ГПК, кое е изпълнителното основание в настоящия случай и кога е издадено?

4. Кога приключва съдебното дирене (ако изобщо има такова) при издаване на изпълнителен лист по чл. 418, вр. с документ по чл. 417 ГПК и ерго – възможно ли е изпълнителното основание да се издаде преди приключване на съдебното дирене, а ако изобщо няма съдебно дирене по закон, това прави ли неприложим/недопустим иска по чл. 439 ГПК?

5. Допустим ли е отрицателният установителен иск по чл. 439 ГПК за случаи, в които се твърди изтекла погасителна давност след издаване на изпълнителното основание по чл. 418 ГПК, респ. какво следва да направи съдът в такива случаи, когато се установи, че давността не е изтекла, независимо дали остават само 1 месец или 4 години и 9 месеца – да остави иска без разглеждане като недопустим или да се произнесе по същество с отхвърлителен диспозитив?

6. Налице ли е правен интерес у длъжник по изп. дело въз основа на изп. лист по чл. 418 ГПК да предяви иск по чл. 439 ГПК, при условие че не е направил възражение срещу заповедта за изпълнение и не е предявил иска по чл. 424 ГПК?

7. В случаите на изтекла погасителна давност (според твърденията на длъжника) искът по чл. 424 ГПК явява ли се адекватна защита и може ли с този иск да се релевира погасителна давност за вземането, ако давността не е изтекла преди издаване на изпълнителното основание, а след него? Тази давност може ли изобщо да се яви новооткрито обстоятелство, което да не е било известно на длъжника до изтичане на срока за възражение, респ. да се яви ново писмено доказателство, с което той не е могъл да се снабди в същия срок?

8. През промеждутъка от издаване на изпълнителен лист в производство по чл. 418, вр. чл. 417 ГПК до предприемане на изпълнително действие, респ. до връчване на изп. лист на длъжника, давност тече ли (защото този промеждутък може да е 7-8 и повече години)? Ако давност тече – как длъжникът следва да релевира този факт в своя защита и по-точно с какъв иск? Ако изобщо не направи възражение и не предяви иск по чл. 424 ГПК може ли да релевира именно този факт, т.е. този факт изобщо има ли някакво правно значение за правата на длъжника (договор от 2009 г. с падеж за изпълнение 2011 г., изп. лист по чл. 418 ГПК, издаден през 2012 г., бездействие до 2022 г., връчване на заповедта и изп. лист през 2022 г.)?

Ответникът по касация, „Банка ДСК“ ЕАД, излага, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Сочи, че въззивното решение е правилно по подробно изложените към него мотиви. Моли касационно обжалване да не бъде допуснато, а ако бъде допуснато, въззивното решение да бъде потвърдено като правилно. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел, че отрицателният установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК може да бъде основан само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Изтъкнал е, че тъй като се касае за иск за оспорване на изпълняемо право, е изключена възможността същият да се основава на факти, преклудирани със сила на пресъдено нещо. Счел е, че когато ищецът обосновава правния си интерес от защитата по реда чл. 439 ГПК с факти, които са настъпили преди приключване на производството, в което е издаден изпълнителният лист, установителният иск е недопустим. Посочил е, че от значение за иска, предвиден като средство за защита на длъжника по висящ изпълнителен процес, са само новонастъпили факти след постановяване на решението по отношение на вземането, предмет на издадения изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело.

Счел е, че с подадената искова молба ищецът изцяло се позовава на факти, настъпили преди влизане в сила на заповедта по чл. 417 ГПК и по-конкретно на изтекла погасителна давност, по силата на която правото на кредитора да иска принудително изпълнение на вземането е било погасено още преди образуване на изпълнителното дело. Посочил е, че в исковата молба се твърди и видно от приложените към същата писмени доказателства се установява, че ищецът е получил от ЧСИ В. П., рег. № 879, покана за доброволно изпълнение с изх. № 04343/22.02.2021 г. по образувано изп. дело №20218790400351, ведно с приложени заповед за изпълнение № 835 от 07.11.2013 г. и изпълнителен лист от същата дата по ч. гр. дело № 1245/2013 г. по описа на Районен съд – Троян, както и заповед за изпълнение № 485 от 05.11.2014 г. и изпълнителен лист от същата дата по ч. гр. дело № 839/2014 г., като в законоустановения срок по чл. 414 ГПК не е постъпило възражение срещу заповедите, поради което е приел, че на основание чл. 416 ГПК, вр. чл. 418, ал. 6 ГПК, същите са влезли в сила. Изтъкнал е, че подадената искова молба по чл. 439, ал. 1 ГПК е изцяло основана на факт, преклудиран със сила на пресъдено нещо, а именно изтекла погасителна давност, което възражение е могло и е следвало да бъде упражнено от ищеца по реда на чл. 414 ГПК в срок. Подчертал е, че искът по чл. 439 ГПК е средство за защита на длъжника срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение, но при конкретно посочени от закона предпоставки - оспорването на изпълняемото право от длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Счел е, че в конкретния случай е налице приключило заповедно производство и с изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК за писмено възражение срещу заповедта за изпълнение по ал. 1 на същия текст, тя е влязла в сила. Намерил е, че предявените искове се основават на факти, които са били известни на ищеца, който е могъл да ги посочи в срока за възражение по чл. 414 ГПК, поради което и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудират. Приел е, че се преклудират и възраженията срещу основателността на претенцията и отрицателен установителен иск, че длъжникът в заповедното производство не дължи на заявителя сумата, за която е издадена заповедта, е недопустим, в който смисъл се е позовал на практиката по решение № 781 от 25.05.2011 г. по гр. д. № 12/2010 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение № 6 от 21.01.2016 г. по т. д. № 1562/2015 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, и определение № 635 от 30.11.2015 г. по ч. т. д. № 2032/2015 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО. Посочил е, че пътят за искова защита остава открит само при наличието на специалните хипотези по чл. 424 ГПК или чл. 439 ГПК, като новооткритите обстоятелства и доказателства са основание за оспорване на вземането по реда и в сроковете по чл. 424 ГПК, а на новонастъпили (настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение) факти длъжникът може да се позовава при оспорване на изпълнението с иск по чл. 439 ГПК. Счел е, че изложените в исковата молба факти, на които са основани предявените искове, не са от категорията на предвидените в чл. 439 ГПК, тъй като нямат качеството на новонастъпили (настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение) факти, поради което е намерил исковите претенции за недопустими.

По тези мотиви е постановил обжалвания резултат.

Допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. На основание чл. 280, ал. 2 ГПК решението се допуска до касация, когато е налице вероятност решението да е нищожно или недопустимо, или когато е очевидно неправилно.

Не е налице сочената от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК. Не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно. Налице е константна съдебна практика, съгласно която нищожно по смисъла на чл. 270 ГПК е това решение, което не дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се изведе дори при тълкуване. В конкретния случай при служебната проверка за валидност на въззивното решение настоящият съдебен състав не констатира съществуването на вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожен съдебен акт като постановен от незаконен съдебен състав, нито решението да е постановено извън пределите на правораздавателната власт. Обжалваният въззивен съдебен акт е подписан от членовете на съдебния състав, определен с приложени по делото протокол за избор на съдия и заповед на председателя на СГС, които не са оспорени от касатора, и волята на съда е ясна и разбираема, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК, тъй като същото отговаря на изискванията за валидност.

Касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато по първата част на поставения от касатора осми въпрос с отстранени фактически твърдения и прецизиран, както следва: „През периода от издаването на заповедта за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителния лист при допуснато незабавно изпълнение на заповедта по чл. 418 ГПК до предприемане на изпълнително действие, включително до връчване на препис от изпълнителния лист и заповедта за изпълнение на длъжника, давност тече ли? Ако давност тече, как длъжникът следва да релевира този факт в своя защита - с какъв иск?“

Така формулираният въпрос изпълнява изискванията да е правен, да е от значение за изхода на делото и да е обусловил изводите на съда.

По първата част на въпроса са относими тълкувателните мотиви по т. 14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съобразно които сега действащият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането по чл. 422, ал. 1 ГПК, като предявяването му има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК. Тълкуването е възприето и в съдебната практика по постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 118 от 12.12.2019 г. по т. д. 2288/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, споделена с решение № 50047 от 26.04.2023 г. по т. д. 1927/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, включително са съобразени изводите по тълкувателния акт, че давността се прекъсва само със започване на производство, в което длъжникът участва, като давността не може да бъде прекъсната, без длъжникът да узнае това, като с оглед едностранния характер на производството за издаване на изпълнителен лист длъжникът узнава за същото едва при връчване на призовката за доброволно изпълнение, когато давността е прекъсната със започване на изпълнителния процес. Извършено е позоваване и на мотивите към т. 10 от тълкувателното решение, според които давността е правна последица на бездействието на кредитора, поради което ако кредиторът бездейства /не предявява иск/, давността тече, защото той може да избира да предяви иск, или не. Допълнено е, че в изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа /като иска нови изпълнителни способи, ако не е удовлетворен/, или да не действа. Изтъкнато е, че преценени в цялост тълкувателните мотиви на ТР № 2/26.06.2015 г. определят бездействието на кредитора във времето като основание за течение на погасителната давност, а тълкувателните мотиви на ТР № 4 от 18.06.2014 г. и ТР № 8 от 21.02.2019 г. отдават значение на факти, които могат да бъдат съобразявани в хода на производството по чл. 422 ГПК след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Счетено е, че при издаването на заповед за незабавно изпълнение на основанията, посочени в чл. 417 ГПК, едновременно със заповедта се издава и изпълнителен лист /чл. 418 ГПК/, заповедта за изпълнение в този случай се връчва на длъжника от съдебния изпълнител, след образуване на изпълнително дело /чл. 418, ал. 5 ГПК/ по почин на кредитора, поради което времето от момента на издаване на заповед за незабавно изпълнение ведно с изпълнителен лист до предприемане на действия по връчването й на длъжника зависи от волята на кредитора. Изведено е, че в случаите по чл. 418 ГПК бездействието на кредитора да предприеме действия за връчване на заповедта чрез съдебния изпълнител, с което да започне да тече както срокът на длъжника за възражение по чл. 414 ГПК, така и срокът на кредитора за предявяване на иска по чл. 415 ГПК, следва да бъде зачетено в производството по чл. 422 ГПК като факт с правно значение по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК. Обобщено е, че указанията в посочените тълкувателни решения, съгласно които давността относно вземането се прекъсва, считано от момента на подаване на заявлението, ако са спазени условията на чл. 422, ал. 1 ГПК, се съотнасят към хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 418 ГПК, само когато такова изпълнение е предприето в рамките на разумния срок, съответстващ на постановената от съда незабавност на изпълнението. Подчертано е, че ако заявлението по чл. 417 ГПК е уважено, но въпреки това кредиторът бездейства - не получава издадения в негова полза изпълнителен лист, не образува изпълнително производство въз основа на него, респективно не овластява съдебния изпълнител да връчи заповедта за незабавно изпълнение и по този начин препятства осъществяване в пълнота на фактическия състав на заповедното производство и стабилизирането на заповедта, то тогава се касае именно за бездействие по смисъла на т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г., което не може да има за последица прекъсването на давността.

По втората част на въпроса е относима практиката по постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 318 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. 2108/2019 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, с която е прието, че отрицателният иск за установяване, че едно парично вземане не съществува е допустим винаги, когато вземането е предявено от кредитора по реда на заповедното производство, но до изтичане на двуседмичния срок за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. Счетено е, че до изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, длъжникът разполага с възможност да подаде възражение срещу издадената заповед или да предяви отрицателен установителен иск по чл. 124, ал.1 ГПК, че вземането не съществува – всяко право, което може да бъде заявено с възражение, още повече може да бъде предявено с иск. Изтъкнато е, че в този случай предявеният иск има ролята на възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК – оспорва се вземането по издадената заповед с възражения, че то не съществува и тези възражения са направени пред съд. Посочено е, че отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането може да бъде предявен и преди връчване на заповедта за изпълнение, съответно покана за доброволно изпълнение, тъй като длъжникът винаги има интерес от иска, когато съществува спор за вземането. Такъв спор е налице и когато кредиторът е поискал издаване на заповед за изпълнение, или когато в хода на производството по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК кредиторът оспори вземането. Подчертано е, че когато в срока за възражение бъде предявен иск по чл. 124, ал.1 ГПК за установяване, че вземането не съществува, заповедта за изпълнение не влиза в сила. Изводът е обоснован с доводи, че целта на заповедното производство е по надлежния ред да бъде установено спорно ли е вземането – законът презумира, че вземането е безспорно, когато в срока не е подадено възражение. Подчертано е, че когато е започнат исков процес, целта на който е съдът да се произнесе със сила на пресъдено нещо съществува ли вземането, то несъмнено вземането е спорно, поради което заповедта за изпълнение не може да влезе в сила. Изтъкнато е, че след изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възможността за възражение на длъжника се преклудира, поради което предявеният след този срок установителен иск, че вземането не съществува е недопустим. Добавено е, че когато длъжникът оспори вземането по заповедта за изпълнение чрез иск, за кредитора не тече срок по чл. 415, ал. 1 ГПК, тъй като спорното вземане вече е предмет на установяване в исков процес.

Въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на даденото с него разрешение на правния въпрос с цитираната съдебна практика.

Гореочертаният въпрос, по който ще бъде допуснато касационно обжалване, покрива и относимата част на поставените от касатора втори, пети и шести въпроси, което изключва необходимостта от допускане на касационно обжалване по тях. Останалите – първи, трети, четвърти и седми въпроси, не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, поради което по същите не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

Предвид извода за допускане на решението до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не следва да бъде обсъждано соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение